Алфонс Доде
Порт-Тараскон (7) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

VI
Пристигане в Порт-Тараскон. Никой. Слизане на опълчението. „Апте… Безю…“ Бравида установява връзка. Ужасна катастрофа. Татуиран аптекар.

— Що за дяволия?… Никой не ни чака… — каза Тартарен, след като шумът от първите радостни викове стихна.

Очевидно от сушата още не бяха забелязали кораба.

Трябваше да известят за пристигането си. Три топовни гърмежа се промъкнаха между двата обрасли с влажна тъмна зеленина острова, където трябваше да спре корабът.

Всички погледи се насочиха към най-близкия бряг, тясна ивица пясък, широка само няколко метра; отвъд — стръмни склонове, покрити от върховете до морето с тъмна зеленина.

Когато ехото от топовните гърмежи заглъхна, над мрачните острови се възцари дълбока тишина. Все още не се мяркаше жива душа и най-необяснимото беше, че не се виждаше нито пристанище, нито форт, нито град, нито вълноломи, нито ремонтни докове… нищо.

Тартарен се обърна към Скрапушина, който вече даваше заповеди да хвърлят котва:

— Сигурен ли сте, капитане?…

Сприхавият морски вълк изригна поток ругатни. Дали бил сигурен, дявол да го вземе!… Има си хас да не си разбирал от работата, гръм да го порази!… Да не знае да командува кораба си!…

— Паскалон, донесете ми картата на острова — нареди Тартарен, все още без да губи присъствие на духа.

За щастие той притежаваше карта на колонията, при това карта в голям мащаб, където грижливо и с подробности бяха отбелязани носове, заливи, реки, планини и дори най-важните паметници в града.

Разгърнаха я веднага и Тартарен, заобиколен от всички, се зае да я разучава, като сочеше с пръст.

Точно така, ето тук е остров Порт-Тараскон… отсреща друг остров, тук… нос… много добре… Вляво коралови рифове… чудесно… Ами тогава какво? Къде се бяха дянали градът, пристанището, жителите?

Леко заеквайки, Паскалон подсказа плахо, че може би Бомпар пак им играе номера, нали беше известен в цял Тараскон с шегите си.

— Бомпар може да направи такова нещо — забеляза Тартарен, — но Безюке, толкова благоразумен, толкова положителен човек… Освен това колкото и да е шегаджия някой, не може да скрие цял град, пристанище, ремонтни докове.

Той откри с далекогледа си нещо като барака на брега; но кораловите рифове пречеха на кораба да се приближи, а от това разстояние всичко потъваше в мрачната зеленина на листака.

Всички гледаха слисани, готови за слизане, с чанти в ръце — старата вдовица Д’Егболид носеше грейката си; дори сам губернаторът промърмори полугласно:

— Наистина странно!…

Но той веднага се овладя:

— Капитане, пригответе голямата лодка! Командир Бравида, свирете сбор!

Докато тръбата свиреше тра-та-та-та и Бравида заповядваше сбор, Тартарен успокояваше дамите, сякаш всичко е наред:

— Не се страхувайте, сигурно скоро всичко ще се изясни.

А на мъжете, които нямаше да слязат на сушата, той нареди:

— След един час ще се върнем. Чакайте ни тук, никой да не мърда!

И без това никой нямаше намерение да мърда никъде. Всички наобиколиха Тартарен, заповтаряха:

— Да, господин губернатор… Сигурно всичко… ще се изясни…

И в този момент Тартарен им се струваше израснал до висините.

В голямата лодка той се настани със своя секретар Паскалон, с капелана си отец Батайе, с Бравида, Турнатоар, Екскурбаниес и воините, всички въоръжени до зъби със саби, брадви, револвери и карабини, не бяха забравили и прословутия уинчестър с тридесет и два патрона.

Когато лодката се приближи до безмълвния бряг, където нищо не помръдваше, видяха стар мост от дебели греди и дъски, прояден от мъх в застоялата вода. Наистина невероятно изглеждаше туземците да дойдат по този мост, за да посрещнат пътниците на „Фарандол“. Малко по-нататък се виждаше някаква порутена барака с прозорци, затворени с железни решетки, боядисани с миниум в червено, багрещо с кървави отблясъци застоялата вода. Тя имаше дъсчен покрив, но дъските бяха проядени, цели в дупки.

Щом слязоха на брега, всички се спуснаха към бараката — истинска развалина както отвътре, така и отвън. През покрива се виждаха големи късове небе, прогнилият под беше продънен на места, огромни гущери изчезваха в пукнатините, по стените гъмжаха черни бръмбари, в ъглите клечаха гнусни жаби. Тартарен влезе пръв и едва не настъпи една дебела колкото ръката му змия. Навред мирис на влажно, на мухъл, отвратителен и неприятен.

По останките от някакви прегради личеше, че бараката е била разделена на тесни помещения като обор или като параходни кабини. На една от тези прегради с големи букви се виждаха букви: „Апте… Безю…“. Останалите букви бяха изчезнали, разядени от плесента; но не беше необходимо да си кой знае колко умен, за да отгатнеш надписа: „Аптека Безюке“.

— Разбирам каква е работата — каза Тартарен. — Климатът от тази страна на острова е нездравословен и след опит да се заселят тук, те сигурно са преминали от другата страна.

И след това с решителен глас той даде заповед на командира Бравида да застане начело на разузнавателна група войници; трябваше да стигнат до планината и оттам да разгледат околността — сигурно щяха да видят дима над покривите на града.

— Щом установите връзка, предупредете ни с пушечен залп.

Той пък щеше да остане долу с генералния щаб, със секретаря си, с капелана и още няколко души.

Бравида и лейтенант Екскурбаниес строиха войниците си и се отправиха на път. Тръгнаха в добър ред, но беше твърде трудно да се изкачат на планината, покрита с плъзгави водорасли и мъх, и редиците скоро се развалиха.

Прекосиха малък поток, на брега на който имаше останки от пералня — една забравена бухалка; всичко беше обрасло с разяждащия, пълзящ навсякъде мъх. Малко по-далеч видяха следи от някаква постройка, очевидно блокхаус.

Добрият ред на войниците съвсем се развали, когато стигнаха до стотина дупки, съвсем близо една до друга, предателски прикрити с къпинаци и лиани.

Мнозина се строполиха в тях и при падането си вдигнаха такъв шум с оръжието си, че на всички страни запълзяха гущери, подобни на тези, които бяха видели в бараката. Тези дупки не бяха особено дълбоки, а плитки ями, издълбани в редица.

— Прилича на старо гробище — забеляза лейтенант Екскурбаниес.

Тази мисъл му мина, като видя нещо подобно на кръстове, направени от преплетени клонки, сега отново раззеленени, възвърнали се към природата, подобни на диви лози. Тъй или иначе, това можеше да бъде само изоставено гробище, тъй като в него нямаше и следа от кости.

След мъчително катерене през ужасни гъсталаци най-сетне стигнаха до върха. Тук се дишаше по-леко, подухваше ветрец, не се усещаше морски мирис. В далечината се простираше широка пуста равнина, която се спускаше чак до морето. Градът сигурно беше там.

Един от войниците показа с пръст дима, който се виеше, а в това време Екскурбаниес извика радостно:

— Я чуйте, музика… Весела и игрива!…

Не се лъжеха, наистина до тях долиташе весела мелодия. Порт-Тараскон ги посрещаше.

Появиха се и жителите на града; някаква тълпа пълзеше по склоновете на противоположното плато.

— Стой! — извика внезапно Бравида. — Та те приличат на диваци!

Начело на тая банда, пред тамбурините, танцуваше, размахвайки томахавка, висок, слаб чернокож с моряшка фланелка, с тъмни очила.

Двете групи се спряха и се загледаха от разстояние, когато Бравида изведнъж избухна в смях и тръгна напред.

— Е, здравата го е пресолил!… Ах, шегаджията му неден…

И като пъхна сабята в ножницата, той се затича напред. Хората му го викаха:

— Господин командир!… Господин командир!…

Но той не ги слушаше, а продължаваше да тича и сигурен, че пред него е Бомпар, викаше на приближаващия се танцьор:

— Познах те, приятелю… наистина много дивашко… много първобитно…

Другият продължаваше да танцува и да размахва оръжието си; и когато нещастният Бравида откри, че стои лице срещу лице с истински дивак, беше много късно да избегне страшния удар на томахавката, която проби корковата му каска и от нея изтече не особено мъдрият му мозък — Бравида се просна на земята.

В същия миг избухна истинска буря от викове, стрели и куршуми. Като видяха, че командирът им пада, войниците инстинктивно започнаха да стрелят; а после хукнаха да бягат, без да забележат, че и диваците също се втурнаха да бягат.

Тартарен чу отдалеч стрелбата и радостно възкликна:

— Установиха връзка.

Но радостта му се превърна в ужас, когато зърна своята малка армия да се връща безредно, през храстите, едни без шапки, други без обувки, а въздухът се огласяше от един и същи страхотен вик:

— Диваците!… Диваците!…

Миг на страшна паника. Лодката се отдели от брега и бързо отплува. Губернаторът изтича на брега и се развика:

— Спокойствие!… Спокойствие!…

Но гласът му беше пресипнал — глас на отчаян гларус, от което всички още повече се подплашиха.

За няколко минути по тясната пясъчна ивица настъпи пълна бъркотия, но тъй като нямаха представа накъде да бягат, пак се скупчиха. Впрочем нито един дивак не се появяваше, можеха да направят проверка, да си изяснят нещата.

— А командирът?

— Убит.

Когато Екскурбаниес разказа за гибелната грешка на Бравида, Тартарен извика:

— Горкият Пласид!… Какво неблагоразумие… в неприятелска страна… Да не изпрати разузнавач!…

Той веднага даде заповед да се поставят часовои, които се отдалечиха бавно по двойки, твърдо решени да не се отделят много от главните сили. После се събраха на съвещание, докато Турнатоар превързваше един ранен с отровна стрела, който се подуваше страшно силно пред очите им.

Тартарен взе думата.

— Преди всичко трябва да избегнем кръвопролитието.

И той предложи да изпратят отец Батайе с палмова вейка, която да размахва отдалеч, а в това време те да разберат какво става у неприятеля и какво се е случило с първите преселници.

Отец Батайе се развика:

— Хайде бе!… Палма!… Предпочитам вашия уинчестър с тридесет и два патрона.

— Е, добре, щом преподобният отец не желае да отиде, ще отида аз — каза губернаторът, — само че вие ще ме придружавате, господин капелан, тъй като не знам достатъчно добре папуаски.

— И аз не го знам.

— Как така, дявол да го вземе!… Тогава на какъв език ни учите от три месеца насам? На какъв език бяха всичките уроци, които взех по време на пътуването?

Отец Батайе, истински тарасконец, се измъкна ловко, като заяви, че не знаел езика на тукашните папуаси, а знаел езика на тамошните.

Докато те спореха, настъпи нова паника, откъм часовоите се чуха изстрели, а от дълбините на гората се разнесе отчаян глас, който викаше с тарасконски акцент:

— Не стреляйте… триста дяволи!… Не стреляйте!

Минута след това от храстите изскочи някакво странно, безобразно същество, покрито от главата до петите с яркочервени и черни татуировки, които приличаха на клоунско трико. Това беше Безюке.

— Я, глей… Безюке!

— Виж ти, какво става?

— Откъде изскочи?…

— Ами градът, пристанището, ремонтният док?…

— Градът ли — отговори аптекарят, като посочи разрушената барака, — ето какво е останало от града, а ето какво е останало от жителите — посочи той себе си. — Но преди всичко дайте ми нещо да скрия гнусотиите, с които ме покриха тези мръсници.

Действително диваците бяха нарисували върху кожата му с върха на стрела най-безобразните неща, които можеше да роди безумното им разгорещено въображение.

Екскурбаниес му даде своята наметка на висш чиновник и след като се подкрепи с голяма глътка ракия, злочестият Безюке започна да лее тарасконското си красноречие, което все още не беше загубил.

— Вие здравата сте се учудили тази сутрин, като сте видели, че град Порт-Тараскон съществува само на карта, ама представяте ли си какво преживяхме ние, пътниците от „Фарандол“ и „Луцифер“, когато пристигнахме…

— Извинявайте, че ви прекъсвам — каза Тартарен, като видя стражите, които даваха тревожни сигнали от края на гората. — Мисля, че ще бъде по-разумно да ни разкажете всичко на кораба, тук може да ни изненадат канибалите.

— Нищо подобно… Те избягаха от вашите гърмежи… Напуснаха острова и аз успях да се измъкна.

Но Тартарен настоя на своето. Предпочитал да чуе разказа на Безюке на кораба пред големия съвет. Положението беше много сериозно.

Извикаха лодката, която, откакто беше започнала схватката, подло стоеше на разстояние, и се прибраха на кораба, където всички тревожно чакаха резултата от първото разузнаване.