Алфонс Доде
Порт-Тараскон (5) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

IV
Натоварване на ламята Тараска. Пълен напред. Пчелите напускат кошера. Мирис на Индия и мирис на Тараскон. Тартарен учи папуаски език. Попътни развлечения

Говорите ми за живописност!

Ако бяхте видели палубата на „Тютю-панпан“ тази сутрин през май 1881 година, щяхте да разберете какво значи живописност! Всички директори в официални дрехи: Турнатоар, главен директор на здравеопазването, Косткалд, директор по селскостопанските въпроси, Бравида, главнокомандуващ опълчението, и още двадесет други, облечени в най-различни костюми, извезани със злато и сребро. Мнозина носеха наметката на висши чиновници, червени, обшити със злато. Сред тази пъстро накитена тълпа се белееше като петно отец Батайе, главен войскови свещеник на колонията и капелан на губернатора.

Особено лъщеше опълчението. Повечето от простите войници бяха изпратени с другите кораби, та тук бяха останали само офицерите със сабя на кръста, с револвери на пояса, изпъчили гърди под кокетните долмани, с акселбанти и нашивки, гордо пристъпващи с великолепните си лъснати като огледало ботуши.

Униформите и костюмите се смесваха с пъстрите тоалети на дамите във всички цветове на дъгата — светли и ярки, с панделки и развени от вятъра воали и тук-таме с тарасконските забрадки на прислужниците. И представете си над цялата тази тълпа, над излъсканата мед на кораба, над мачтите, устремени към небето, представете си прекрасното празнично слънце, грейнало над слялата се на хоризонта с небето широка Рона, огромна като море, накъдрена от вятъра, и ще видите „Тютю-панпан“, отплуващ за Порт_тараскон.

Херцог дьо Монс не бе успял да присъствува на заминаването, беше задържан в Лондон във връзка с акциите. Малко ли пари бяха необходими, за да се платят корабите, екипажите, инженерите, всички разноски по преселването! Същата сутрин херцогът беше съобщил с телеграма, че е изпратил необходимите средства. И всички се възхищаваха от деловитостта на северняка.

— Какъв пример за нас, господа — възклицаваше Тартарен и добавяше: — Да му подражаваме… Стига сме се палили!

Истината е, че той имаше много спокоен вид, беше облечен просто, без никакви финтифлюшки, сред всичките тези издокарани администратори, носеше само на врата си лентата на своя орден, първа степен.

От палубата на „Тютю-панпан“ гледаха как колонистите прииждат отдалеч на групи, после изчезваха зад завоите най-сетне се изливаха на кея — тогава всички ги разпознаваха и ги поздравяваха по имена.

— Ехе, ето ги Роктайад!

— Охо, и господин Франкбалм!

И отново викове и тържествуващи възгласи „браво“! Между другото посрещнаха с аплодисменти древната вдовица херцогиня Егбулид, има-няма, стогодишна, когато тя пъргаво се изкачи на борда с тъмнокафяво копринено наметалце, полюшваща глава, в едната ръка с грейката си, в другата — със стария си препариран папагал.

Градът опустяваше с всяка измината минута, улиците изглеждаха по-широки поради заключените къщи, затворените магазини, спуснатите рулетки, щори и жалузи.

Когато всички се качиха на кораба, възцари се минута на дълбоко самовглъбяване, на тържествена тишина, огласяна само от свистенето на парата под налягане. Стотици очи се обърнаха към капитана, застанал на мостика, готов всеки миг да изкомандува вдигане на котвата. И изведнъж някой извика:

— Ами Тараска!…

Не за пръв път споменаваме Тараска, приказния звяр, който даде името си на град Тараскон. Да си припомним накратко историята му. Тази Тараска едно време била страшна ламя, която опустошавала устието на Рона. Света Марта дошла в Прованс след смъртта на Христос и облечена в бяло, отишла да намери звяра сред блатата. Довела го в града завързан със синя панделка, опитомен, покорен от невинността и благочестието на светицата.

Оттогава тарасконците чествуват всеки десет години празник на Тараска, като разхождат по улиците чудовище от дърво и рисуван картон, нещо средно между костенурка, змия и крокодил, просташко и карикатурно изображение на някогашната Тараска, славословена сега като идол на държавни разноски и назовавана в целия този край майка-закрилница.

Да заминат без майката-закрилница, им се струваше невъзможно. Неколцина младежи се спуснаха и я довлякоха бързо на кея.

Проляха се сълзи, гръмнаха възторжени викове, сякаш душата на града и дори на отечеството дишаше в това толкова трудно преносимо картонено чудовище.

Понеже беше много голяма, за да я настанят вътре в кораба, завързаха тараска на задната палуба и там смешното и огромно приказно чудовище с платнен корем и с нарисувани люспи, подало глава над перилата на борда, допълни живописната и чудновата картина на натоварването, също като химерите, извайвани на носа на корабите, за да закрилят съдбините на пътниците. Заобиколиха почтително чудовището, говореха му, галеха го.

Като видя това вълнение, Тартарен се уплаши да не би то да събуди в сърцата съжаление по напуснатата родина и по един негов знак капитан Скрапушина изкомандува изведнъж със страшен глас:

— Пълен напред!…

Веднага загърмяха фанфари, парата изсвири, водата закипя под витлото и над всички се разнесе гласът на Екскурбаниес:

— Айде да шмим!… Хайде да шумим!…

Само след миг брегът изчезна; градът, кулите на крал Рьоне се отдалечиха, смалиха се, сякаш потънаха в трепкащата слънчева светлина над Рона.

Облакътени на перилата, всички тарасконци гледаха спокойно усмихнати и безразлични как отечеството си отива, изчезва нанякъде, без да се вълнуват, след като с тях вече беше добрата Тараска, подобно на рояк пчели, които сменяха кошера си, подмамени от чукането на пчеларя, или като триъгълното ято скорци, отлитащи към Африка.

И действително тяхната Тараска ги закриляше. Вълшебно време, блестящо море, ни буря, ни хала, такова благоприятно плаване рядко се случваше.

Само в Суецкия канал пътниците поизплезиха език под палещото огнено слънце въпреки колониалните шапки, които си бяха сложили, подражавайки на Тартарен: обвити в бяло платно коркови каски, гарнирани със зелен воал; всъщност, те не се измъчваха кой знае колко в тази пещ, тъй като бяха свикнали да търпят жега под провансалското небе.

След Порт-Саид и Суец, след Аден, след като зад тях остана Червено море, „Тютю-панпан“ се понесе бързо и плавно в Индийския океан под млечнобялото небе, кадифено като чесновия сос, с който преселниците се тъпчеха сутрин, обед и вечер.

Колко чесън само се изяждаше на кораба! Бяха понесли огромни количества и чудният аромат на връзките чесън оставаше зад тях като браздите на кораба, смесвайки мириса на Тараскон с мириса на Индия.

Скоро заплуваха край островите, изникващи край морето като кошнички със странни цветя, над които летяха прекрасни, сякаш обсипани със скъпоценни камъни птици. Тихи, прозирни нощи, огрени от безброй звезди, сякаш прекосявани от неясна далечна музика и танци на баядерки.

В Малдивските острови, в Цейлон и Сингапур престоите бяха божествени, но тарасконките начело с госпожа Екскурбаниес забраняваха на мъжете си да слизат на сушата.

Всички бяха нащрек, обзети инстинктивно от свирепа ревност срещу опасния климат на Индия с неговите навяващи нега мисли, които долитаха чак до палубата на „Тютю-панпан“. Достатъчно беше да се види как в спускащия се здрач скромният Паскалон се облакътяваше на борда до госпожица Клоринд де-з-Еспазет, висока и красива девойка, чийто аристократичен чар го привличаше.

Тартарен добродушно им се усмихваше отдалеч под мустак и вече предвиждаше сватба още с пристигането.

Трябва да отбележим, че откакто бяха тръгнали, губернаторът се държеше внимателно и снизходително към всички — пълна противоположност на грубите и мрачни прояви на капитан Скрапушина, истински тиранин на своя кораб, готов да избухне при най-малкото възражение, да заплаши веднага, „да ви застреля като куче“. Тартарен се подчиняваше търпеливо и благоразумно на прищевките на капитана, търсеше дори начин да го извини и за да смекчи гнева на воините от опълчението, сочеше им колко неуморим и деен е той.

Утрините му бяха посветени на изучаване на папуаски език под ръководството на неговия капелан преподобния отец Батайе, който, бидейки на времето мисионер, знаеше този език и още много други.

През деня Тартарен събираше всички било на палубата, било в каюткомпанията и правеше събрания, съобщаваше съвсем пресните си познания по засаждането на захарната тръстика и какво може да се приготви от трипангите.

Два пъти седмично им преподаваше лов, защото там в колонията щеше да има много дивеч; нямаше да е както в Тараскон, където се задоволяваха да стрелят по каскетите си във въздуха.

— Хубаво стреляте, деца, но стреляте много бързо — говореше Тартарен.

Гореща кръв имаха тарасконците, трябваше да свикнат да се владеят.

И той им даваше чудесни съвети, поучаваше ги с какво темпо да стрелят, като се съобразяват с различните животински видове, като бъдат точни като метроном.

— За пъдпъдъка три паузи. Едно, две, три… бум… готово! За яребицата — и той размахваше ръка, подражавайки полета на птицата — за яребицата бройте само два пъти. Едно, две… бум… Прибирайте, тя е убита!

Така минаваха еднообразните часове на кораба и всяко завъртане на витлото доближаваше до осъществяване на плановете всичките тези доблестни хора, които през целия път лелееха красиви мечти за бъдещето, летяха с илюзиите си към това, което ги чака там, говореха само как ще се настанят, как ще разработват земята, как ще разкрасят бъдещите си въображаеми имения.

Неделята беше ден за почивка, празничен ден.

Отец Батайе отслужваше много тържествено литургия на кърмата на кораба; тръби тръбяха, войнствено биеха барабани, когато той вдигаше в ръце дарохранителницата. След службата преподобният отец разказваше пламенно по някоя от своите притчи, които той превръщаше от проповед в поетична мистерия, дъхаща горещата южняшка вяра.

Ето един от тези разкази, наивен като житията на светците, изобразени по стъклописите в селските черкви; но за да се насладите на целия му чар, трябва да си представите облъхнатия от свеж ветрец кораб с излъскана мед, дамите, насядали в кръг, губернатора в своето бамбуково кресло, сред своите директори в парадни униформи, войниците от двете страни, моряците по мачтите — всичките тези мълчаливи и внимателни хора, вперили очи в монаха, изправен на стъпалата на олтара. Ударите на витлото се носеха в унисон с гласа му; димът на кораба се виеше прав и тънък по чистото дълбоко небе; делфините се премятаха във вълните, морските птици гларуси, албатроси следваха с вик браздата на кораба, а белият монах с малко изкривеното рамо също имаше вид, когато вдигаше и разтърсваше широките си маншети, на една от тези големи птици, размахващи крила преди полета.