Алфонс Доде
Порт-Тараскон (16) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

III
Мемориал на Паскалон
Продължение

5 юли. Заговорът в Тараскон на Рона. Връщам се от разпит. Най-сетне знам в какво ни обвиняват губернатора и мен и защо, след като грубо ни спипаха на „Томахавка“ и ни пъхнаха в затвора, когато бяхме най-щастливи, най-блажени, също като раци в бистра вода, след като ни прехвърлиха на един френски кораб и ни отведоха в Марсилия с белезници, ни препратиха в Тараскон и ни хвърлиха в градския затвор.

Ние сме обвинени в мошеничество, в непреднамерено убийство и в нарушение на законите на емиграцията. Ах, да му се не види, как бих могъл да го наруша тоя закон за емиграцията, като изобщо за пръв път чувам, че има такъв закон, такъв проклет закон!

След като два дни ни държаха заключени и ни беше абсолютно забранено да говорим с когото и да било — най-страшното наказание за един тарасконец, — най-сетне ни изпратиха в съда при следователя господин Бонарик.

Този магистрат започна кариерата си в Тараскон преди десетина години и ме познава чудесно, тъй като е идвал повече от сто пъти в аптеката, където му приготвях една мас за хроничната екзема на бузата му.

Въпреки това трябваше да му съобщя името, презимето, възрастта, професията си, като че ли никога не сме се виждали. Трябваше да кажа всичко, което зная по делото Порт-Тараскон и говорих два часа без прекъсване. Писарят му не можеше да ми насмогне, тъй се бях отплеснал. А после нито добър ден, нито довиждане, само: „Подследствен, може да се оттеглите“.

В коридора на съдебната палата видях горкия губернатор, с когото се бяхме разделили от деня на нашето задържане. Той ми се стори много променен.

Когато се разминавахме, ми стисна ръката и ми каза със своя ласкав глас:

— Смелост, дете! Истината е като маслото, тя винаги изплува отгоре.

Не можа да ми каже нищо повече, полицаите грубо го отведоха.

Него да го водят полицаи!… Тартарен окован в Тараскон!… И целият този гняв, омразата на народа!…

Още звучат в ушите ми гневните викове на тълпата, още чувствувам топлия дъх на множеството, когато затворническата кола ни отведе към затвора, заключени в отделни прегради.

Не можех нищо да видя, но чувах около нас рева на тълпата. За миг колата спря на Пазарния площад; познах по миризмата, която проникваше през пукнатините заедно с ивиците светлина — това беше диханието на града; тази миризма на картофи, на патладжани, на кавайонски пъпеши, на червени чушки и на едър сладък чесън. Като ми замириса на всичките тези хубави неща, от които толкова дълго бях лишен, страшно ми се дояде.

Имаше толкова народ, че конете не можеха да продължат. Пълен, многолюден Тараскон, да не повярва човек, че някой негов жител е бил убит, удавен, изяден от човекоядците. Чу ми се дори гласът на землемера Камбалалет. Сигурно беше грешка, тъй като нали Безюке сам беше ял от него, от нашия незабравим Камбалалет. Но сигурен съм, че чух гонга на Екскурбаниес. Тук не може да се излъже човек. Виковете му се носеха над всички други:

— Във водата!… У-у-у! В Рона! В Рона!… Айде да шмим!… В реката Тартарен!

В реката Тартарен!… Какъв исторически урок! Каква страница от „Мемориала“!

Забравих да кажа, че съдията Бонарик ми върна дневника, взет от борда на „Томахавка“. Каза ми, че е интересен и ме посъветва да продължа; дори се пошегува по повод на някои тарасконски изрази, които се промъкват от време на време в него, като се усмихна в огромните си рижи бакенбарди.

— Имахме си вече „Мемориал“, вие пък описахте остров Погубал.

Престорих се, че тази игра на думи е много смешна.

От 5 до 15 юли. Градският затвор в Тараскон е исторически замък, старият замък на крал Рьоне, с четири кули, който се вижда отдалеч, от брега на Рона.

Никак не ми върви с историческите замъци. Нали и в Швейцария, когато взеха нашия знаменит Тартарен за водач на нихилистите, всички заедно с него ни хвърлиха в тъмницата на Бонивар в Шильонския замък.

Тук, което си е вярно, не е така тъжно; съвсем светло е, проветриво е от вятъра, който духа откъм Рона, и не вали както в Швейцария или в Порт-Тараскон.

Моята килия е тясна: четири стени с груба мазилка, желязно легло, маса и стол. Слънцето прониква през прозорче с решетка, което гледа към Рона.

Оттук по време на Великата революция са хвърляли якобинците в реката, под звуците на много известната песен: „Ще паднете със стон от бойницата в Рона“.

И тъй като репертоарът от народни песни не се изменя и не е особено богат, и на нас сега ни пеят този зловещ рефрен. Не знам къде са затворили моя нещастен губернатор, но сигурно и той чува тези гласове, които се издигат вечер от бреговете на Рона и по всяка вероятност му навяват странни размисли.

Поне да бяха ни сложили заедно!… Макар че, откровено казано, откакто сме тук, изпитвам някакво облекчение, че съм сам, че мога да подредя мислите си.

Близостта с велик човек в края на краищата е много уморителна. Той се интересува само от себе си и не го е грижа за вас. Така на „Томахавка“ не отделяхме нито минута за мен, не можех нито за миг да се изскубна, за да отида при Клоринд. Толкова пъти си казвах: „Тя е там“, но не можех да се измъкна. Веднага след ядене трябваше да играя на шах с командора, а после през останалото време Тартарен не ме пускаше, особено след като узна за „Мемориала“. „Напишете това… Не забравяйте да кажете онова…“ и цял куп разкази за него, за родителите му, много често не чак толкова интересни.

И можете ли да си представите, Лас Каз се е занимавал със същото нещо години наред! Императорът го събуждал в шест часа сутрин, водел го със себе си пеш, на кон, в кола и когато вече били на път, казвал: „Спомняте ли си, Лас Каз?… Тогава да продължим… Когато подписах мирния договор в Кампо-Формио…“. Горкият довереник също си имал работи, детето му било болно, жена му била останала във Франция, но какво го било грижа за това императора, който мислел само как да разкаже всичко за себе си, да се оправдае пред Европа, пред света, пред потомството, и то всеки ден, всяка вечер, години наред! Така че истинската жертва в Света Елена не е бил Наполеон, а Лас Каз.

Сега се избавих от това изпитание. Бог ми е свидетел, че не съм направил нищо за това, но тук ни поставиха поотделно и аз се възползувам от това, за да мисля за себе си, за моята зла съдба, много зла при това, и за моята любима Клоринд.

Дали тя ме мисли за виновен?… Тя едва ли, но семейството й, всичките тези Еспазет дьо л’Ескюдел дьо Ламбеск?… В техния свят човек без титла е винаги виновен. Тъй или иначе, нямам вече надежда да ме приемат някога за съпруг на Клоринд, след като съм лишен от всичките си длъжности: ще трябва отново да се върна сред бурканите на Безюке в аптеката на площадчето… На ти слава!

17 юли. Едно нещо ме тревожи — защо никой не идва да ме види в затвора? Мразят ме така, както и моя учител.

Единственото ми удоволствие, сам-самичък в килията, е да се качвам на масата. Така достигам до прозорчето и оттам виждам през решетките — пред мен се открива чудесна гледка.

Рона раздробява слънчевите лъчи и ги разпилява сред своите островчета, обрасли в бледа зеленина, разчорлени от вятъра. Лястовици се стрелкат и браздят на черни линии небето; те летят една зад друга с вик, минават край мен или изведнъж се спускат от високо, а долу се полюлява като желязна нишка мостът, тъй дълъг, тъй тесен, сякаш и той ще хвръкне като шапка, отнесена от вятъра.

По бреговете на реката развалини на старинни замъци: Бокерският и градът в подножието му, замъците Куртзон, Вакейра. Зад техните дебели стени, порутени от времето, някога са ставали „любовни турнири“, където трубадури, тогавашните провансалски писатели, са били обичани от принцеси и кралици, които те са възпявали, както Паскалон възпява своята Клоринд. Но колко са се променили, да му се не види макар, онези далечни времена! Сега великолепните владения са само обрасли с къпини дупки и провансалските писатели напразно възпяват знатните дами и госпожици, госпожиците ги вземат на подбив.

Не изглежда тъй тъжен бокерският канал с корабчетата си, боядисани в зелено и жълто, почти притиснати едно до друго, а по кейовете като червени точки виждам от моето прозорче как се разхождат военни.

Бокерци сигурно са много доволни от бедата, постигнала Тараскон, и от падението на нашия велик човек, защото славата на Тартарен затъмняваше нашите горделиви съседи.

Спомням си в моето детство колко много се „перчеха“ в Бокер с техния панаир. На него се стичаха хора отвсякъде — естествено никога от Тараскон: железният мост е толкова опасен! Но имаше голям наплив на панаира, ходеха най-малко по петстотин хиляди души! От година на година обаче те оредяха, панаирът в Бокер все още съществува, но никой не ходи на него.

В града навсякъде има табелки: „Дава се под наем… Дава се под наем“ и ако случайно оттам мине някой, да речем търговски пътник, жителите му устройват истинско празненство, оспорват си го, общинският съвет го посреща с музика. Накрая Бокер загуби съвсем славата си, откакто Тараскон стана известен… И благодарение на кого, ако не на Тартарен.

 

 

Покатерен на масата, сега гледах навън и мислех за всички тези неща. Слънцето залезе, нощта се спусна и изведнъж от другата страна на Рона, в кулата на бокерския замък, лумна голям огън.

Той горя дълго и аз дълго го гледах и ми се стори, че има нещо тайнствено в този огън, който хвърляше червеникав отблясък в Рона, в мълчанието на нощта, прорязвано от тихия плясък на крилете на морските орли. Какво би могло да бъде това? Може би сигнал?

Дали някой поклонник на нашия велик Тартарен не иска да устрои бягството му?… Толкова странен беше този огън, лумнал на върха на една от разрушените кули, и то точно срещу затвора!

18 юли Връщайки се днес от разпит, тъй като затворническата кола минаваше пред църквата „Сент-Март“, чух както винаги заповедническия глас на маркиза Де-з-Еспазет, която викаше с южняшки акцент:

— Клорейнд!… Клорейнд!…

А един тих ангелски глас, гласът на моята любима, й отговаряше:

— Ей сега, мамо!

Сигурно тя отиваше на черква да се помоли за мен, за добрия край на делото.

Върнах се в моя затвор много развълнуван… Написах няколко провансалски стиха за щастливото предзнаменование от тази среща.

Вечерта в същия час на бокерската кула пак пламна огън. Той блестеше там в нощта като огньовете срещу Ивановден! Очевидно това беше сигнал.

Тартарен, с когото успях да разменя няколко думи в коридора, като ни заведоха на разпит, каза, че също е видял огньовете през решетките на своята тъмница; а когато му казах какво мисля — че може би някои приятели искат да му помогнат да избяга както на Наполеон от Света Елена, — той беше поразен от това съвпадение.

— Ах! Вярно! Наполеон на Света Елена… нали се опитаха да го спасят?

Но след като се замисли за миг, заяви, че никога не би се съгласил.

— Естествено не е спускането на триста стъпки по въжена стълба, горе от кулата в нощта, облъхнат от вятъра на Рона, което би ме уплашило! Далеч от подобна мисъл, мое дете!… Но аз се страхувам да не си помислят, че бягам от обвиненията. Тартарен Тарасконски няма да избяга.

Ах, ако всички онези, които реват при неговото минаване: „В Рона!… У-у-у!… В Рона!…“ бяха го чули! А те го обвиняват в мошеничество. Въобразиха си, че може да бъде съучастник на този отвратителен херцог дьо Монс! Хайде де!… На какво прилича това?…

Между другото той вече не поддържа херцога. Оценява го такъв, какъвто е, оня престъпник, белгиеца! Всички ще се уверят в неговата невинност, като чуят чудесната му защита, защото Тартарен ще се защищава сам пред съда. Аз заеквам твърде много, затова не мога да говоря публично. Ще ме защищава Цицерон Франкбалм, а всички знаят каква безподобна логика влага той в своите съдебни пледоарии.

20 юли, вечерта. Часовете, които прекарвам при съдията на разпит, са страшно мъчителни за мен! Трудното не е да се защищавам, а да не влоша положението на моя беден учител. Той е бил така непредпазлив, имаше такова доверие на оня херцог дьо Монс! Освен това поради вечната екзема на господин Бомарик никога не е ясно кога да се страхуваш и кога да се надяваш. Екземата докарва до лудост този магистрат. Той побеснява, когато това се вижда, и става душа човек, когато не се вижда.

Има обаче един човек, чиито белези се виждат и винаги ще се виждат. Това е нещастният Безюке, който си живееше спокойно с татуировките там в далечните морета, но сега под тарасконското слънце се отвращава сам от себе си, не излиза, напъхал се е в дъното на лабораторията си, където бърка билки и омлети и обслужва клиентите с кадифена маска като заговорник от комична опера.

Колко по-чувствителни са мъжете към физическите болки, лишеи, петна, екземи. Може би повече от жените. Оттам сигурно и омразата на Безюке срещу Тартарен, причина за всичките му страдания.

24 юли. Вчера ме извикаха отново при господин Бонарик, мисля, че е за последен път. Той ми показа една бутилка, намерена при островите от някакъв рибар на Рона, и ми даде да прочета писмото, което било вътре.

Тартарен. Тараскон. Градския затвор. Смелост! Един приятел бди от другата страна на моста. Той ще го премине, когато дойде уреченият час.

Една от жертвите на херцог дьо Монс

Съдията ме запита дали съм виждал някъде този почерк! Отговорих, че не съм го виждал; но тъй като трябва да се казва само истината, добавих, че Тартарен вече е получавал подобна кореспонденция, че преди нашето заминаване от Тараскон му е била изпратена подобна бутилка, но той не беше обърнал внимание на писмото, смятайки, че е шега.

Съдията ми каза:

— Добре.

А след това, както винаги:

— Можете да се оттеглите.

26 юли. Предварителното следствие завърши. Делото ще се гледа много скоро. Градът кипи. Съдебните заседания ще започнат към първи август. Сега вече не мога да спя. Впрочем аз отдавна съм загубил съня си в тази тясна, нажежена като фурна кутия. Принуден съм да оставям прозорчето отворено, а през него влизат облаци комари и чувам как плъховете скърцат по всички ъгли.

През последните дни имах много срещи с Цицерон Франкбалм. Той ми говори за Тартарен с много горчивина. Чувствувам, че му се сърди, защото не му е поверил защитата си. Горкият Тартарен! Няма един човек, който да е за него!

Изглежда, че съдът е подновен. Франкбалм ми каза имената на съдиите. Председател на съда Муйар, членове Декман и Робер дю Пор. Никакво влияние не може да им се окаже. Тези господа не са оттук, както разправят. Впрочем имената им го показват.

По някаква непонятна причина от обвинителния акт срещу нас са премахнати две точки: за непреднамерено убийство и нарушение на закона за емиграцията. Призовани на съд: Тартарен Тарасконски, херцог дьо Монс — много бих се изненадал, ако се яви! — и Паскал Тестаниер, наречен Паскалон.

31 юли. Трескава и тревожна нощ. Делото е утре. Стана късно. Имах сили да напиша на стената само тази тарасконска поговорка, която често съм чувал от Бравида, той ги знаеше всичките.

Да лежиш без сън в нощта,

да повярваш в суета

и да любиш без мечта —

смърт ни носят тез неща.