Алфонс Доде
Порт-Тараскон (10) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

II
Борба с бикове в Порт-Тараскон. Приключения и схватки. Пристигане на крал Негонко и на дъщеря му Ликирики. Тартарен потърква нос до носа на краля. Велик дипломат

Ден след ден, страница след страница, упорито като дъждовните бразди, мрачно и безнадеждно еднообразно като вечната водна завеса, спусната над залива, пред нас се редуват събитията в този „Мемориал“, истински летопис на колонията. Но понеже се страхуваме да не уморим читателя, ще предадем само накратко съдържанието на дневника, воден от този чудесен Паскалон.

Отношенията между града и правителството се обтягаха все повече и повече и за да спечели отново загубената си популярност сред населението, Тартарен реши да организира борба с бикове, но естествено не с Римлянина, тъй като той не се връщаше от гората, а с трите крави, които им бяха останали.

Горките камаргски крави, свикнали на чист въздух и ярко слънце, бяха страшно измършавели и изпосталели, откакто ги бяха затворили във влажния и мрачен обор след пристигането им в Порт-Тараскон! Но както и да е! По-добре това, отколкото нищо.

Преди всичко на една пясъчна ивица от брега на морето, където обикновено провеждаха бойно учение войниците, издигнаха трибуна и оградиха арената с колчета и опънати въжета.

Малко просветна и те веднага се възползуваха от това; и ето ти го „съществуващия ред“, издокаран и заобиколен от висшите чиновници в официално облекло, зае място на трибуната, докато колонистите, войниците, жените им, госпожиците и прислужниците се струпаха около опънатите въжета, а децата тичаха наоколо и викаха:

— Ей!… Ей!… Бикове!…

В този миг бяха забравени досадните дълги дъждовни дни, забравена беше злобата срещу белгиеца, оня мръсен белгиец!

— Ей, ей, бикове!…

Вик, който опияняваше всички от радост.

И внезапно забиха барабани.

Това беше сигналът. За миг арената беше освободена и една от кравите влезе, посрещната с възторжено и гръмко „ура“.

Тя не можеше никого да уплаши. Горката, беше страшно мършава и гледаше подплашено, опулила очи, отвикнала от светлината. Тя се закова посред арената, както си беше с окичени с панделки рога, и не мръдна повече, само измуча дълго и жално; възмутената тълпа не се сдържа и я изгони с тояги от арената.

При втората крава нещата се измениха. Не можаха за нищо на света да я измъкнат от обора. Напразно я бутаха, дърпаха я за опашката, за рогата, набоцкаха муцуната й с вила, тя се запъна и не пожела да прекрачи прага.

Да видим какво стана с третата. За нея казваха, че е много зла и раздразнителна. И действително тя се спусна в галоп на арената, като разпръскваше пясъка с копита, пляскаше с опашка задницата си, въртеше глава надясно-наляво. Най-сетне истинска борба!… Нищо подобно! Животното, както се беше засилило, разкъса въжето, разпръсна тълпата с наведените си рога, спусна се право към морето и се хвърли в него.

Водата стигна до глезените й, после покри краката й, но тя все напредваше и напредваше. Най-сетне започнаха да виждат над водата само ноздрите й и полумесеца на рогата й. Тя остана там до вечерта, зловещо, без да издава звук. А цялата колония от брега я ругаеше, свиреше, хвърляше камъни и всичките тези нестихващи свирки и дюдюкания се отнасяха не само до нея, но и до злополучния съществуващ ред, слязъл от трибуната.

Тъй като борбата с бикове се провали, трябваше по друг начин да отклонят общото недоволство: за тази цел най-доброто беше войната — поход срещу крал Негонко. След смъртта на Бравида, Камбалалет, отец Вьозол и толкова други доблестни тарасконци, този дивак беше избягал със своите папуаси и оттогава не бяха чували за него. Разправяха, че живеел на две-три левги от тях, на един съседен остров, чиито очертания различаваха в ясните дни, но през по-голямата част от времето той оставаше скрит зад завесата от дъжд и мъгла. Тартарен беше миролюбив човек и все отлагаше похода, но този път се реши по политически съображения.

И тъй, след като поправиха лодката, снабдиха я с провизии и заредиха на носа й оръдие, зад което застанаха отец Батайе и неговият клисар Галофр, с двадесет добре въоръжени войници под командата на Екскурбаниес и маркиз Де-з-Еспазет, една сутрин те тръгнаха по море.

Отсъствуваха три дни, които се сториха безкрайно дълги на колонията. Надвечер на третия ден откъм морето се чу пушечен изстрел, всички излязоха на брега и видяха как лодката лети с вдигнати платна, едва докосваща с нос вълните, като понесена от вятъра на триумфа.

Преди още да стигне до брега, радостните викове на бойците и възгласът „Айде да шмим“ на Екскурбаниес отдалеч възвестиха за пълния успех на похода.

Бяха удържали блестяща победа и отмъстили на канибалите, като изгорили безброй села и избили хиляди папуаси, както твърдяха всички участници. Цифрата се колебаеше, но винаги беше огромна. Съдържанието на разказите също беше най-различно. Но едно беше несъмнено — те водеха петима или шестима знатни пленници, и сред тях бяха самият крал Негонко и неговата дъщеря Ликирики; веднага ги откараха в управлението сред овациите, с които тълпата награди победителите.

Воините преминаха в церемониален марш, натоварени също като войниците на Христофор Колумб при завръщането си след откриването на Новия свят с най-различни необикновени предмети: блестящи пера, животински кожи, оръжия и разни парцали, взети от диваците.

Но най-много се блъскаха, за да видят пленниците. Добродушните тарасконци ги разглеждаха със злорадо любопитство. Отец Батайе беше прикрил горе-долу черната им голота с разни завивки. Като ги гледаха така накачулени и си мислеха, че те са изяли отец Вьозол, нотариуса Камбалалет и толкова други тарасконци, всички потръпваха от отвращение, както в зоологическата градина пред змиите, предъвкващи храната си върху постилките.

Пръв вървеше крал Негонко. Висок, стар негър, с голям корем като на новородено, с бяла къдрава коса, прилична на шапка, провесил на лявата си ръка закачена на връвчица лула от марсилска глина. До него ситнеше малката Ликирики с бляскави дяволити очи, окичена с коралови огърлици и гривни от розови раковини. След тях идваха черни маймуни с дълги ръце, с лица, разкривени в страшни усмивки.

Отначало се опитаха да се пошегуват. Подхвърляха си:

— Отвори се работа за госпожица Турнатоар.

И действително добрата стара госпожица, преследвана от своята идея фикс, мислеше само как да облече всичките тези диваци. Но скоро любопитството премина в ярост, като си припомниха за съгражданите си, изядени от канибалите.

Чуха се викове:

— На смърт!… На смърт!… У-у!

За да си придаде по-войнствен вид, Екскурбаниес крещеше на всяка втора дума като Скрапушина:

— Трябва да ги разстреляме всички като кучета.

Тартарен спря с жест този безумец.

— Спиридион — каза той, — да уважаваме законите на войната.

Не бързайте да изпадате във възторг; зад хубавите думи на губернатора се криеше особена политика.

Макар и разпалено да защищаваше херцог дьо Монс, дълбоко в душата си Тартарен се съмняваше. Ами ако наистина имаше работа с мошеник! Договорът за закупуване на острова, за който херцог дьо Монс твърдеше, че е подписан от крал Негонко, може би също беше лъжа като останалото и ако тази територия не им принадлежеше, акциите им щяха да бъдат само проста хартия.

Ето защо губернаторът дори не помисли да разстреля пленниците като „кучета“, а устрои на папуаския крал тържествено посрещане.

Той знаеше как трябва да се постъпва, тъй като беше чел всички разкази за мореплаватели и знаеше наизуст Кук, Бугенвил, Д’Антркасто.

Той се приближи до краля и потърка носа си в неговия. Дивакът очевидно беше изумен, защото този обичай отдавна вече не съществуваше сред техните племена. Но отговори, като явно сметна, че става дума за тарасконски обичай. Другите пленници, като видяха това, дори и малката Ликирики, чието носле беше като муцунка на коте или по-точно на лицето й въобще не стърчеше носле, пожелаха непременно и те да изпълнят тази церемония с Тартарен.

Добре си натъркаха носовете, но все пак трябваше да се разберат по някакъв начин с тези диваци. Отец Батайе им заговори отначало на „тамошния“ папуаски език, но тъй като той не беше като „тукашния“, естествено никой не разбра нито дума. Цицерон Франкбалм, който поназнайваше английски, опита на този език. Екскурбаниес им избърбори няколко испански думи, но нито единият, нито другият имаха успех.

— Първо да ги нахраним — каза тогава Тартарен.

Отвориха няколко рибни консерви. Този път диваците разбраха, нахвърлиха се веднага на консервите и лакомо ги излапаха, като опразниха кутиите и изблизаха дори пръстите си, по които течеше мазнина. После се наляха с ракия, която явно много им харесваше, и кралят, за голяма изненада на Тартарен и останалите, запя с прегракнал глас:

И, щат или не щат,

ще свършат своя път

пред целий Тараскон,

ще паднат те със стон

от бойницата в Рона.

Тази тарасконска песен, изревана от дивака с дебели бърни и с черни от бетела зъби, придобиваше невероятно и жестоко звучене. Но откъде ли Негонко знаеше тарасконски?

След като първото изумление мина, те си обясниха всичко.

През няколкото месеца, докато бяха живели в съседство с нещастните пътници на „Фарандол“ и „Луцифер“, папуасите се бяха научили да говорят, както говорят по бреговете на Рона. Само че малко изопачаваха езика, та си помагаха с жестове.

Но сега се разбраха.

Когато запитаха за херцог дьо Монс, крал Негонко заяви, че никога през живота си не е чувал да се говори за този бял.

Отговори също така, че островът никога не е бил продаван.

И също така, че никога не са сключвали договор.

Никога не били сключвали договор!… Без да издава вълнението си, Тартарен нареди веднага, още на това съвещание, да бъде подписан договор. Многознаещият учен Франкбалм спомогна много този документ да бъде изработен безукорно, подробно и официално. Той вложи в него всичките си познания за законите, вписа многобройни „предвид на това, че“ и благодарение на своя римски цимент скалъпи солиден и сбит договор.

Крал Негонко отстъпваше остров Порт-Тараскон за бъчвичка ром, десет фунта тютюн, два памучни чадъра и дузина нашийници за кучета.

В особена забележка, добавена специално към договора, Негонко, дъщеря му и цялото им племе приемаха да се заселят на западния бряг на острова, в тази част, където порт-тарасконците никога не ходеха поради Римлянина, прочутия бик, превърнал се в бизон, единственото опасно същество в цялата колония.

Всичко това беше решено на тайно заседание за няколко часа.

Така благодарение на дипломатическата сръчност на Тартарен порт-тарасконските земни акции сега имаха цена и значение, каквито нямаха по-рано.