Алфонс Доде
Порт-Тараскон (14) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

I
Приемът, който англичаните оказаха на Тартарен на борда на „Томахавка“. Последно прощаване с остров Порт-Тараскон. Губернаторът беседва на палубата със своя малък Лас Каз. Косткалд е намерен. Съпругата на командора. Тартарен стреля за пръв път по кит

Достойното държане на Тартарен, когато се изкачи на палубата на „Томахавка“, направи силно впечатление на англичаните, поразени най-вече от орденската лента, розова, с извезаната на нея Тараска, лента, която губернаторът носеше като масонски знак; направи им впечатление и наметката в червено и черно на висш чиновник, с която Паскалон се беше усукал от глава до пети.

Както е известно, англичаните изпитват особено уважение пред йерархията, служебното положение и мабулизма (от думата „мабул“, която на арабски означава простодушен, чудак).

На най-горното стъпало на мостика Тартарен беше посрещнат от дежурния офицер и отведен с най-големи почести в кабина първа класа. Паскалон го последва и беше възнаграден за своята преданост, защото му дадоха кабина до губернатора, вместо да го натъпчат на долната палуба заедно с другите тарасконци, наблъскани като жалко емигрантско стадо, както и бившия генерален щаб на острова, наказан по този начин за проявеното малодушие и подлост.

Между кабината на Тартарен и кабината на неговия верен секретар имаше малък салон с дивани, с оръжие по стените, с екзотични растения, както и трапезария, в чиито ъгли поставените във вази две големи парчета лед поддържаха хладен Въздуха.

На услугите на негово превъзходителство бяха предоставени един метрдотел и двама-трима прислужници, а той приемаше всички почести с пълно хладнокръвие и на всяко ново внимание казваше: „Чудесно“ — с тон на владетел, привикнал на подобно уважение и внимание.

Когато вдигнаха котва, Тартарен излезе на палубата въпреки дъжда, за да се сбогува за последен път със своя остров.

Той се очерта неясно в мъглата, но дори през сивата пелена можеше да се види как крал Негонко и неговите разбойници бяха ограбили града и управлението и сега скачаха на брега като безумни в буен танц.

Щом отец Батайе и войниците бяха заминали, всички оглашени от отец Батайе се бяха възвърнали към природните си инстинкти.

На Паскалон му се стори дори, че сред танцуващите зърна грациозния силует на Ликирики, но той не каза нищо от страх да не огорчи своя добър учител, който между другото сякаш се отнасяше с пълно безразличие към всичко това.

Напълно спокоен, с ръце на гърба, застанал в достойна за историята поза, като мраморен паметник, тарасконският герой гледаше напред, без да вижда нищо, все по-замислен над сходството между своята съдба и съдбата на Наполеон, изненадан, че открива между великия човек и себе си хиляди прилики и дори общи слабости, които той чистосърдечно съзнаваше.

— Да ви кажа ли — говореше той на своя малък Лас Каз, — Наполеон е бил страшно избухлив, аз също, особено на млади години… Когато например се скарах с Косткалд в „Кафе дьо ла Комеди“ и с юмрук направих на сол неговата и моята чашка…

— Бонапарт в Леобен!…^[1] — забеляза свенливо Паскалон.

— Точно така, момчето ми! — съгласи се Тартарен с ласкава усмивка.

Но като се замисли човек, всъщност по въображението, по буйното южно въображение най-много си приличаха Тартарен и императорът. Наполеон имаше богато въображение, широк размах, достатъчно е да си спомним похода в Египет, преминаването на пустинята с камила — още едно поразяващо съвпадение, камилата! — похода в Русия, мечтата да завоюва Индия.

А нима цялото съществуване на Тартарен не беше като приказен сън!… Лъвове, нихилисти, Юнгфрау, управлението на този остров на пет хиляди мили от Франция! Разбира се, Тартарен не оспорваше известно превъзходство на императора по някои точки, но в замяна на това пък той не беше проливал кръв, реки от кръв, нито пък беше всявал страх в света като онзи другия…

Докато островът изчезваше в далечината, Тартарен, облакътен на перилата, продължаваше да говори, за да го чуят всички: моряците, които метяха праха от въглищата по палубата, офицерите на вахта, които се бяха приближили да слушат.

В края на краищата той отегчи всички. Паскалон му поиска разрешение да отиде на носа на кораба при тарасконците, които седяха на групи под дъжда, за да разбере, както обясни той, какво говорят за губернатора, а всъщност с надеждата да прошепне на своята скъпа Клоринд няколко думи, за да я утеши и ободри.

Когато се върна един час по-късно, завари Тартарен настанен удобно на дивана в малкия салон, с фланелени гащи и шал около главата, както си седеше в своята малка къща на Стъргалото в Тараскон; пушеше луличката си и си пийваше чудесен шери-гоблър.

Тартарен запита в чудесно настроение:

— Е, какво говорят за мен онези славни хора?

Паскалон не скри, че всички му се видели „страшно озлобени“.

Натъпкали ги били на долната палуба като животни, хранели ги зле, отнасяли се грубо с тях и те смятали, че губернаторът е виновен за всичките им несгоди.

Но Тартарен сви рамене; той добре си познавал хората, има си хас. Всичко щяло да се оправи още при първата слънчева утрин.

— Те, разбира се, не са злопаметни — съгласи се Паскалон, — но онзи мръсник Косткалд им мъти главите.

— Косткалд ли? Как така?… Откъде ти дойде на ума за Косткалд?

Тартарен се разтревожи, като чу това злокобно име.

Паскалон му разказа как корабът „Томахавка“ срещнал лодката на техния неприятел, умираш от глад и жажда, и как моряците го взели на борда; той подло съобщил на англичаните за съществуването на провансалска колония на английска територия и ги отвел до залива на Порт-Тараскон.

Очите на губернатора засвяткаха:

— Ах, мерзавец!… Ах, злодей!…

Поуспокои се едва когато Паскалон му описа страшните приключения на неговия бивш чиновник и съучастниците му.

Трюфенюс удавен!… Другите трима войници слезли на земята да налеят вода и били изядени от човекоядци!… Барбан умрял от изтощение в лодката. Колкото до Рюжимабо, той бил изяден от акула.

— Ами! Каква ти акула!… Кажете по-скоро от оня негодник Косткалд.

— И знаете ли кое е най-чудно, господин гу-губернатор? Косткалд разправя, че видял в открито море в един буреносен ден под блясъка на светкавиците, отгатнете кого?…

— Дявол да го вземе, как да отгатна?

— Тараска… Майката-закрилница.

— Ама че лъжа!…

Всъщност кой знае?… „Тютю-панпан“ може да е претърпял корабокрушение или пък силен вятър да е отнесъл завързаната на палубата Тараска.

В този миг стюардът донесе яденето на господин губернатора, който няколко минути след това се настани със своя секретар пред чудесен обед с шампанско, великолепна сьомга, изкусно приготвен ростбиф и за десерт най-вкусния пудинг. Пудингът толкова се хареса на Тартарен, че той поръча да занесат от него на отец Батайе и Франкбалм, а Паскалон скри няколко сандвича със сьомга. Необходимо ли е да казваме за кого, да му се не види макар!

 

 

На втория ден, когато островът се скри от погледите им, времето се оправи, сякаш в целия архипелаг точно за този остров бяха запазени всички мъгли и дъждове.

Всяка сутрин преди закуска Тартарен се изкачваше на палубата и се настаняваше там винаги на едно и също място, за да разговаря с Паскалон.

Така Наполеон си е имал любимо място на борда на „Нортъмбърланд“^[2] и топът, на който се облягал, бил наречен топът на императора.

Дали си мислеше за това великият тарасконец? Случайно ли беше това съвпадение? Може би, но дори да не е случайно, това не бива да принизява Тартарен в нашите очи. Нима Наполеон, предавайки се на англичаните, не си мислеше за Темистокъл, и то без да го прикрива? „И аз като Темистокъл…“ А кой знае за какво е мислил самият Темистокъл, когато е седял край огъня на персите?… Човешкият род е тъй стар, тъй малък, пътищата му тъй утъпкани! Винаги вървим по стъпките на някого…

Той му разказваше своето детство по Стъргалото, за ранните си приключения, когато се връщаше през нощта от клуба; как още малък се увличал по оръжия и лов на големи хищници, но никога не губел здравия си латински разум и дори и в най-буйните лудории един глас в него винаги му нашепвал: „Един ден ти ще станеш крал“.

Тогава той бил само десетгодишен и можете да си представите колко много се смели всички на това предсказание! И все пак то се сбъднало.

Тук великият човек прекъсна разказа си.

— Разказвам ви тези неща малко безразборно, както ми идват наум, но мисля, че те биха могли да ви бъдат полезни за „Мемориала“.

— Как не! — възкликна Паскалон, който пиеше думите на своя герой, докато половин дузина моряци, струпани около Тартарен, слушаха зяпнали разказите му.

Най-внимателна негова слушателка обаче беше жената на командора, много млада, крехка и изящна креолка, излегната вяло недалеч от него на бамбуковия си лежащ стол, с бледо лице, същинска магнолия, с големи нежни черни очи, дълбоки, замечтани… Тя, да, тя просто се опиваше от разказите на Тартарен.

Паскалон се гордееше, като виждаше колко жадно слушат учителя и желаейки да го прослави още повече, той го молеше да разказва за лова на лъвове, за покоряването на Юнгфрау, за отбраната на „Памперигуст“. И нашият герой с вечното си простодушие се поддаваше на този невинен съюз, разтваряше сърцето си, разлистваше го като книга, книга с картинки, с илюстрации на ловните му приключения, нарисувани от неговите живи тарасконски гримаси и възклицания: „Бум! Бум!“.

Креолката, зиморничаво сгушена в своя шезлонг, тръпнеше и подскачаше при всяко негово възклицание и вълнението й и пропълзяваше в розовината по изящната й кожа — сякаш акварелна рисунка.

Когато съпругът й, командорът, истински Хъдсън Лоу^[3], с лице на зла бялка, идваше да я прибере, тя го молеше: „Не, не… още не!“. И хвърляше крадешком поглед към великия тарасконец, а той го улавяше и заради нея повишаваше глас, като се мъчеше да му придаде благородно звучене.

Понякога, като се връщаха в кабината след подобни беседи, той питаше Паскалон уж безразлично:

— Какво ви каза съпругата на командора? Струва ми се, че питаше за мен, а?…

— Точно така, учи-чителю. Тя ми каза, че много е слушала за вас.

— Това не ме изненадва — заяви простичко Тартарен, — аз съм много популярен в Англия.

Още едно сходство с Наполеон.

 

 

Една сутрин той излезе рано на палубата и се изненада, че не завари там както обикновено креолката. Очевидно не беше излязла поради лошото време и хлада; водните пръски стигаха до палубата, а тя беше с толкова крехко здраве, толкова нервна и впечатлителна!

Морското вълнение сякаш беше обхванало и палубата, и екипажа.

От кораба бяха забелязали кит, явление твърде рядко по тези места. Той нямал дихателен отвор и не изпускал струи вода, поради което моряците предполагаха, че е женски кит; други пък твърдяха, че сигурно е някаква особена порода. Имаше най-различни мнения.

Тъй като китът продължаваше да плува все по пътя на кораба и не се отдалечаваше, един от офицерите поиска разрешение да го уловят. Капитанът, какъвто си беше проклетник, не се съгласи под предлог, че нямат време за губене, позволи им само да стрелят по него.

Китът беше на двеста и петдесет или триста метра далечина и ту се появяваше, ту изчезваше в разпененото развълнувано море, така че не беше лесно да го улучат.

Стреляха няколко пъти, моряците съобщаваха резултатите от мачтите — китът не беше улучен и все така плуваше, полюляваше се и всички го гледаха, дори тарасконците, които зъзнеха долу на палубата измокрени и изпръскани от морските вълни, за разлика от джентълмените на кърмата.

Тартарен се беше смесил с младите офицери, които проверяваха сръчността си, и оценяваше изстрелите:

— Много далечен мерник, много близък мерник!

— Защо и вие не опитате, учи-чителю? — изблея Паскалон!

При тези думи един от моряците пъргаво, по младежки се обърна към Тартарен:

— Искате ли, господин губернатор?

И му подаде пушката си. Да бяхте видели само как улови оръжието Тартарен, как сякаш го претегли в ръка, опря го на рамото си, докато в същото време Паскалон запита гордо и срамежливо:

— До колко ще броите за кита?

— Рядко ми се е случвало да стрелям по такъв дивеч отговори героят, — но, струва ми се, мога да броя до десет.

Той се прицели, преброи до десет, стреля и върна пушката на моряка.

— Мисля, че улучихте — каза офицерът.

— Ура!… — развикаха се всички.

— Знаех си, че ще го улуча — заяви скромно Тартарен!

Но в този момент се разнесоха страшни крясъци, стана такава ужасна суматоха, че дори командирът притича, смятайки, че пирати нападат кораба, тарасконците на носа на кораба тропаха с крака, жестикулираха и гневните им викове се сливаха със свистенето на вятъра и грохота на вълните.

— Тараска… той стреля по Тараска!… Стреля по майката-закрилница…

— Ей, дявол да го вземе! Какво приказват те? — запита Тартарен пребледнял.

Сега, на десет метра от кораба, Тараска от Тараскон, безобразният идол, издигаше над зелените вълни своя люспест гръб, своята уродлива като хумера глава, с разкривени от жесток смях червени устни и кървави очи.

Изработена здраво от хубаво дърво, тя беше издържала от деня, когато, както научиха по-късно, силен морски вятър я смъкнал от палубата на кораба на Скрапушина. Оттогава се носела по волята на морските вълни, излъскана, покрита с водорасли и черупки, но без повреда, незасегната от най-страшните тайфуни, невредима, неразрушима; и първата, единствена рана й беше нанесена от Тартарен Тарасконски…

Той! На нея!

На челото на нещастната майка-закрилница зееше току-що нанесена рана.

Един английски офицер възкликна:

— Лейтенант Шип, погледнете какво странно животно!

— Това е Тараска, млади момко — каза Тартарен тържествено. — Прародителката, почитаната родоначалница от всички истински тарасконци.

Офицерът страшно се удиви и имаше от какво, като научи, че това необикновено чудовище е великата майка-закрилница на странния мургав и мустакат народ, който бяха прибрали на кораба от дивия остров на пет хиляди левги в морето далеч от родината.

Докато говореше, Тартарен беше свалил почтително шапка, но майката-закрилница бе вече далеч, отнесена от вълните на Тихия океан, където сигурно още плува, непотъваща отломка, която пътниците мислят ту за гигантски октопод, ту за морски змей, който се мярка ту на едно, ту на друго място за голям ужас на китоловците.

Нашият герой я гледа, докато тя изчезна от погледа, без да каже нито дума. Когато Тараска се превърна в малка черна точка на фона на белеещите се от пяната вълни, той прошепна с отпаднал глас:

— Запомнете, Паскалон, този изстрел ще ми донесе нещастие!

И през останалата част на деня беше загрижен, угнетен от угризения и свещен ужас.