Алфонс Доде
Порт-Тараскон (17) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

IV
Съдебен процес в Южна Франция. Противоречиви показания. Тартарен се кълне пред Бога и пред хората. Везачите от Тараскон. Рюжимабо изяден от акула. Неочакван свидетел

Ех, да му се не види макар, не, личеше си, че не бяха южняци съдиите на горкия Тартарен. Човек можеше лесно да се убеди, достатъчно беше само да надникне в този зноен августовски следобед в голямата зала на съдебната палата, където се гледаше делото на губернатора, толкова претъпкана с хора, че стените й пращяха.

Трябва да ви кажа, че през месец август в Тараскон е нетърпимо горещо. Топло е като в Алжир, затова и предпазните мерки срещу жегата са също като в нашите африкански градове: още преди обед улиците опустяват, на войниците е забранено да излизат от казармите, всички магазини имат навеси. Но делото на Тартарен беше изменило местните навици и никак не е трудно да си представи човек температурата в тази претъпкана зала с трибуните в дъното, препълнени с дами в рокли с воланчета и дантелки и с шапки с пера.

Часовникът на съдебната палата отмери два часа; през големите широко отворени прозорци, с дълги жълти завеси вместо щори, заедно с палещата светлина и оглушителното скрибуцане на щурците по глоговете и по големите явори с побелели от праха листа на Стъргалото нахлуваше глъчката на тълпата, останала навън, и подканите на водопродавачите, които викаха както на арените в дните на борба с бикове: „Хайде на водата! Студена вода!“.

Наистина трябваше да си от Тараскон, за да издържиш жегата му, жега, от която дори осъден на смърт би могъл да заспи, когато произнасят присъдата му. Най-омаломощени в залата бяха тримата съдии, и тримата чужденци в този пламтящ Юг. Председателят Муйар, лионец, все едно бяла лястовица на Юг, имаше строг вид, побеляла глава и философско изражение, та само с вида си можеше да те разплаче, да не говорим за двамата му помощници: Бекман, който идваше от Лил, и Робер, от още по-далечния Север.

С откриването на заседанието тези трима господа, без сами да разберат, бяха изпаднали в смътно вцепенение, втренчили погледи в четвъртитите отрязъци светлина, очертани на жълтите пердета, и по време на безкрайното призоваване на свидетелите, на брой поне двеста и петдесет, при това все свидетели на обвинението, най-сетне съвсем заспаха.

Полицаите, които също не бяха от Юг и които началниците им жестоко бяха оставили в пълно снаряжение, също спяха.

Няма какво да се каже, твърде тежки условия, за да се раздава истинска справедливост. За щастие магистратите бяха проучили делото предварително, иначе едва ли щяха да разберат нещо, дочувайки в смътната си дрямка само скрибуцането на щурците и глухото бръмчене на мухите и на човешките гласове.

След безкрайната върволица свидетели прокурорът Бомпар дю Мазе започна да чете обвинителния акт.

Е, този вече беше истински южняк! Дребен, космат, буйна коса, тумбест, с брада сякаш от черни стърготини, с очи, налени с кръв, изхвръкнали от орбитите, като че ли някой ги е натиснал с пръст, с жилки и лишеи по кожата на лицето, с металически глас, който се набиваше в ушите, и каква мимика, какво подскачане, какви жестове!… Славата на тарасконската прокуратура. От няколко мили идваха да го слушат, но този път пиперливото в неговото обвинение беше роднинската връзка на оратора с известния Бомпар, една от първите жертви на порттарасконската афера.

Никога обвинител не е бил така разпален, така разгорещен, така несправедлив, толкова пристрастен; ама как само обичат в Тараскон всичко разтърсващо, високопарно!…

Как развенчаваше той нещастния Тартарен, седнал със своя секретар между двама полицаи! С пяна на уста той превръщаше в жалки парцали неговото славно минало.

Паскалон, зашеметен, потънал в земята от срам, криеше лицето си в ръце; Тартарен обаче слушаше напълно спокоен, високо вдигнал чело, с ясен поглед; той съзнаваше, че песента му е изпята, че е настъпил часът на голямото падение, ясно му беше, че има естествени закони както за величието, така и за отговорността, и беше решил примирено да приеме всичките, докато в това време Бомпар дю Мазе го обиждаше все повече и повече, представяше го като най-обикновен мошеник, злоупотребил с измислената си слава, с може би никога непокорените върхове, съучастник на един авантюрист, един непознат, оня херцог дьо Монс, когото правосъдието не можеше да намери дори за да го изправи на подсъдимата скамейка. И той доказваше, че Тартарен е по-голям престъпник дори и от херцог дьо Монс, който поне не беше използувал своите съграждани, докато Тартарен беше спекулирал с тарасконците, беше ги ограбил, заклал ги беше без нож, беше ги запратил да скитат по света, докарал ги беше до просяшка тояга, да се чудят сега откъде да си изкарат хляба.

— Какво би могло да се очаква впрочем, господа съдии, от човек, който стреля срещу Тараска, нашата майка-закрилница?…

При това страшно заключение от трибуните се разнесоха патриотични ридания; ревът на тълпата отвън се присъедини към тях. Гласът на прокурора беше достигнал до улицата през вратите и прозорците, а самият прокурор, потресен до дъното на душата си от своя собствен глас, също се разплака, заклокочи така силно, че съдиите внезапно се събудиха, защото помислиха, че е завалял проливен дъжд и всички водосточни тръби на съдебната палата са се пробили.

Бомпар дю Мазе беше говорил пет часа.

В този момент, макар че жегата беше още непоносима, лек прохладен вятър откъм Рона започна да издува жълтите завеси по прозорците. Председателят Муйар не заспа повече; той беше отскоро в този край, затова буйният плам на тарасконците го удиви и го задържа буден.

Сам Тартарен даде знак за тази наивна и очарователна лъжа, която е, тъй да се каже, ароматът, букетът на този край.

При един пасаж от обвинителната реч, който сме принудени да дадем със съкращения, той скочи рязко с вдигната ръка.

— Кълна се пред Бога и пред хората, че никога не съм написал това писмо.

Отнасяше се до едно негово писмо, изпратено от Марсилия до Паскалон, редактор на порттарасконския вестник, в което той го съветваше да развихри, да разпали и най-големите желания, да изтъкне какво плодородие и изобилие ги чакат.

Не, хиляди пъти не, обвиняемият никога не бил писал такова нещо, той отричаше, протестираше.

— Не зная, може би е от оня господин дьо Монс, който не се явява в съда… — И как изсъска той с презрително свитите си устни думите: „не се явява в съда“.

Тогава председателят нареди:

— Покажете писмото на обвиняемия.

Тартарен го взе, погледна го и отговори съвсем просто: Вярно, наистина е моят почерк. Това писмо съм изпратил аз, но не си спомням за него.

При тези думи би заплакал и тигър!

Малко след това същото се случи и с Паскалон по повод една негова статия във вестника, в която той разказваше как били посрещнати в Порт-Тараскон пътниците на „Фарандол“ и „Луцифер“ от туземците, крал Негонко и първите заселници на острова, с подробно описание на порттарасконската община.

Прочетоха тази статия и всяка дума предизвикваше в залата нестихващи луди смехове, прекъсвани от възмутени викове. На свой ред и Паскалон се разбунтува, разпротестира се от своята пейка, размаха ръце: статията не била от него, никога в живота си той не би поставил подписа си под такива големи лъжи.

Напъхаха му под очите отпечатаната статия, илюстрирана с рисунки по негово указание, подписана с неговото име и отгоре на това му дадоха и неговия собствен ръкопис, намерен в печатницата „Тренклаг“.

— Потресаващо! — каза тогава нещастният Паскалон, ококорил очи. — Съвсем ми беше изхвръкнало от главата.

Тартарен пое защитата на своя секретар:

— Истината е, господин председател, че вярвайки на всичките приказки на оня херцог дьо Монс, „който дори не се яви в съда“…

— Лесно е да се трупа всичко на гърба на оня господин дьо Монс — прекъсна го жестоко прокурорът.

— Аз дадох на това нещастно момче идеята — продължи Тартарен — за тази статия, като му казах: „Извезвайте върху тази канава“ и той е везал.

— Това е вярно, аз само вез-везах — заекна срамежливо Паскалон.

Ах, тези везачи, председателят Муйар добре разбра какво представляват те, като разпитваше свидетелите, всички от Тараскон, всички изобретателни, отричащи днес това, което са казали вчера.

— Но нали вие казахте това при разпита?

— Аз да съм казал това?… Хайде де… Та аз не съм си отварял устата.

— Но вие подписахте.

— Аз да съм подписал?… Нищо подобно!…

— Ето подписа ви.

— Я, дявол да го вземе, вярно… Трябва да ви кажа, господин председателю, че едва ли има по-изумен човек от мен.

И това се отнасяше до всички, никой не си спомняше. Съдиите гледаха ужасено, удивено противоречивите показания, проявите на недобросъвестност, защото тези студени хора от Север не знаеха, че всичко това е частица от изобретателността и въображението на хората от този слънчев край.

Един от най-умопомрачителните свидетели беше Косткалд, който описваше как го изгонили от острова, как този изедник и тиранин Тартарен го принудил да напусне жена си и децата си. Трябваше да го чуете как разказва драмата в лодката, за ужасната смърт на нещастните си спътници, загинали един след друг; за Рюжимабо, който плувал до лодката, за да се поразхлади малко, и внезапно бил отвлечен от акула, която го срязала на две.

— Ах, усмивката на моя приятел!… Още ми е пред очите. Той ми протягаше ръце, аз гребях към него, но изведнъж лицето му се сбърчи, той изчезна и повече нищо… Само един все по-широк кървав кръг по повърхността.

И той описа със сгърчената си ръка кръг, а от очите му се ронеха сълзи, едри като нахут.

Като чуха името на Рюжимабо, двамата съдии Бекман и Робер дю Нор за миг се разбудиха, наведоха се към председателя и сред дружния взрив от ридания, предизвикани от разказа на Косткалд, всички виждаха как трите черни шапки се накланят една към друга.

След това председателят Муйар се обърна към свидетеля:

— Вие казвате, че Рюжимабо бил изяден пред очите ви от една акула. Но съдът узна, че обвинението е призовало за свидетел някакъв Рюжимабо, пристигнал тази сутрин. Да не е същият от лодката?

— Да, разбира се… аз съм, същият… — обади се бившият заместник-директор по селскостопанските въпроси.

— Я виж, Рюжимабо бил тук — каза Косткалд, без да му мигне окото. — Не го бях видял, ето ти новина.

Една от черните шапки го запита:

— Значи, не е бил изяден от акула, както разправяте?

— Сигурно съм го сбъркал с Трюфенюс…

— Брей да му се не види, ами и аз съм тук. Никой не ме е изял… — възрази гласът на Трюфенюс.

Но Косткалд, който беше почнал да се ядосва, го прекъсна:

— В края на краищата, все едно кой е бил. Важното е, че акулата изяде едного. Видях кървавия кръг в морето.

И той продължи преспокойно показанията си, като че ли нищо не се е случило.

Преди да се оттегли от преградата за свидетелите, председателят го запита на колко възлиза според него числото на жертвите. Свидетелят отговори:

— Най-малко четирсе хиляди (вместо да каже четиридесет хиляди).

И тъй като в регистрите на колонията беше отбелязано, че никога не е имало повече от четиристотин души на острова, можете да си представите изумлението на председателя Муйар и неговите съдии. Горките хора, бяха станали вир-вода, тъй като никога досега не бяха чували толкова противоречиви и невероятни свидетелски показания. А свидетелите лъжеха, та се късаха. Прекъсваха се внезапно, скачаха от местата си, отнемаха си думата един на друг, и то така, сякаш ще си изтръгнат езиците; и какво скърцане на зъби, какви сатанински смехове. Фантастичен, трагикомичен процес, в който ставаше непрекъснато дума за изядени, удавени, опечени, сварени, разкъсани, попарени, татуирани, накълцани на кайма тарасконци, които изведнъж се озоваваха пред свидетелската преграда в най-добро здраве, цели-целенички, без да им липсва нито зъб, без една драскотина по тях.

Двама-трима още не бяха се явили, но ги очакваха всяка минута — и те навярно бяха късметлии като другите, ето защо съдебният следовател Бонарик, който по-добре познаваше нравите на съгражданите си, беше накарал председателя да махне точката непреднамерено убийство.

Между другото шествието на свидетелите продължаваше все по-шумно и по-забавно.

Публиката в залата вземаше живо участие, заплюваше, аплодираше, смееше се, та пушек се вдигаше, право в лицето на председателя, който непрекъснато заплашваше, че ще опразни залата, но самият той, зашеметен от цялата тая олелия и непоследователност, не нареждаше да изпъдят никого, а облакътен на масата, скрил лицето си в ръце, беше готов също да избухне всеки миг.

Възползувайки се от едно относително затишие, Робер дю Нор, висок слаб старец с иронична усмивка, дълги пухкави побелели бакенбарди и кривната съдийска шапка, се облегна в креслото си и каза:

— С една дума, доколкото виждам, само Тараска няма да се върне.

Прокурорът Бомпар дю Мазе скочи рязко, като дявол от кутия.

— А чичо ми?…

— А Бомпар? — отзова се цялата зала.

Прокурорът продължи да бучи като тръба със силния си глас:

— Дължа да отбележа пред съда, че моят чичо Бомпар беше една от първите жертви. От деликатност не споменах за него в обвинението, но, тъй или иначе, той не се върна и няма да се върне никога.

— Извинете, господин прокурор — прекъсна го председателят, но ето ви един господин Бомпар, който току-що ми изпрати картичката си и иска да даде показания. Да не е вашият?

Да, неговият чичо беше — Бомпар (Гонзаг).

Това така известно на всички тарасконци име предизвика страшна врява. Публика, свидетели, обвиняеми, всички станаха прави, покатериха се по пейките, навеждаха се, викаха, мъчеха се да видят, задъхваха се от нетърпение и любопитство. Сред цялото това оживление председателят Муйар прекрати делото за няколко минути, а през това време се възползуваха да изнесат десетина припаднали полицаи, полумъртви от жегата и крясъците.