Алфонс Доде
Порт-Тараскон (15) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

II
Вечеря у командора. Тартарен танцува фарандола. Лейтенант Шип дава определение на тарасконеца. На хоризонта Гибралтар. Отмъщението на Тараска

Плуваха от една седмица, приближаваха се до благоуханните индийски брегове все под същото млечно небе, все по същото гладко, тихо море както при първото пътуване и Тартарен в един хубав горещ и ясен следобед си почиваше в каютата по гащи, увил голямата си, изпълнена с добродушни мисли глава в изплетения на пъпки шал, чиито твърде дълги краища висяха като кротките уши на преживно животно.

Изведнъж Паскалон се втурна в кабината.

— Ей, какво има? Какво се е случило? — запита рязко великият човек, като смъкна шала от главата си, защото не обичаше да го виждат така.

Паскалон отговори задъхан, с ококорени очи, заекващ повече от всякога.

— Мисля, че удържахте победа.

— Над кого?… Над Тараска?… Ех, дяволска работа! Прекалено добре ми е известно.

— Не — каза Паскалон тихо, сякаш въздъхна, — над съпругата на командора.

— Ай, дявол да го вземе! Горкото дете! Още една!… Но защо мислите така?

Вместо отговор Паскалон му подаде картичка, с която лорд командорът и лейди Уилям Плантагенет канеха негово превъзходителство губернатора Тартарен и господин Паскалон, началник-канцелария, на вечеря, и то днес.

— Ох, жени!… Жени!… — възкликна Тартарен, защото очевидно тази покана за вечеря идваше от жената на командора; подобна мисъл не би могла да мине през главата на мъжа й, тъй като той едва ли беше способен да покани когото и да било.

После той се запита сериозно:

— Да приема ли, или да не приема? В моето положение на военнопленник…

Паскалон, който знаеше от литературата кое как е било, му напомни, че Наполеон също е вечерял при адмирала на борда на „Нортъмбърланд“.

— В такъв случай съгласен съм — каза веднага губернаторът.

— Само че — добави Паскалон — императорът се е оттеглял с дамите веднага след като са поднасяли виното.

— Чудесно, това още повече ме убеждава, че трябва да приема. Отговорете в трето лице, че приемаме.

— С фрак, нали, учителю?

— Естествено.

Паскалон би желал също да се загърне с наметката си на висш чиновник, но губернаторът не беше на същото мнение. Самият той нямаше намерение да си слага орденската лента.

— Канят не губернатора — каза той на своя секретар, — а Тартарен. Има известна разлика.

Този удивителен човек разбираше всичко.

Вечерята беше наистина царска, поднесена в обширна, ярко осветена, богато подредена трапезария, с мебели от туя и клен, а преградките и подът бяха облицовани с красиво английско дърво, изящни, филигранни, тъй че всяка пластинка приличаше на играчка.

Тартарен седеше на почетното място отдясно на лейди Уилям. Имаше малцина поканени, само лейтенант Шип и корабният лекар, тъй като те разбираха френски. Зад всеки сътрапезник стоеше важно и тържествено лакей в хубава ливрея. Богат избор на вина, тежки, сребърни съдове с герба на Плантагенет и посред масата разкошна скъпоценна ваза с най-редки орхидеи.

Паскалон, много смутен от целия този разкош, заекваше повече от всякога, още повече че винаги, когато се обръщаха към него, устата му се оказваше пълна. Той се възхищаваше от неподправеното спокойствие на Тартарен, седнал срещу този командор с тигрова муцуна, със зелени очи, прорязани от кървави жилки, под клепачи на албинос. Но Тартарен, славен изтребител на диви зверове, пет пари не даваше за тигрите и ухажваше лейди Плантагенет с такова увлечение и така мило, сякаш командорът беше на сто левги оттук. Милейди от своя страна не криеше симпатията си към героя и го гледаше нежно и многозначително.

„Нещастници! Съпругът ще разбере всичко“ — всяка секунда си казваше Паскалон.

Нищо подобно, съпругът не виждаше нищо и като че ли също изпитваше върховно удоволствие от разказите на великия тарасконец.

По молба на лейди Уилям Тартарен разказа историята за Тараска, света Марта и синята панделка. Той говори за своя народ, за така нареченото тарасконско племе, за неговите традиции, за неговото преселение; после разказа за своето властвуване, за плановете си, за реформите, за новия кодекс, който подготвял. За кодекса, между нас казано, той говореше за пръв път дори пред Паскалон. Но знае ли човек някога какво зрее в огромните мозъци на народните водачи!

Той изказа много дълбоки мисли, беше весел, пя народни песни за Жан Тарасконски, пленен от корсарите, за любовта му с дъщерята на султана.

Наведен над лейди Уилям, с какъв тръпнещ, пламенен „полушепот“ изтананика куплета:

Бил пълководец, генерал

и славата съзрял,

лика си с лаври увенчал,

а щерката на краля,

блестяща, прелестна и влюбена,

му рекла тъй веднъж…

Обикновено бледата, отпусната креолка беше порозовяла.

После, когато той изпя песента, тя пожела да й обясни какво е фарандола, този танц, за който тарасконците непрекъснато говорят.

— Ах, боже мой, толкова е просто! Сега ще ви покажа… — възкликна добродушно Тартарен.

И не желаейки да дели с никого лаврите, каза на секретаря си:

— Вие стойте мирно, Паскалон!

Той стана, показа една стъпка, тананикайки си: „Тра-та-та! Трата-та-тин, трата-та-тум“… За нещастие корабът се разклати, Тартарен падна, но веднага скочи, без да му се разваля настроението, и пръв се разсмя на непохватността си.

Въпреки своя „cant“^[1] и дисциплината си всички прихнаха и казаха, че губернаторът е просто очарователен.

И ето че поднесоха вината. Лейди Уилям напусна трапезарията и Тартарен, захвърляйки рязко салфетката си, също излезе, без да се поклони, без да се извини, постъпвайки, както уж бил постъпил Наполеон.

Англичаните се спогледаха недоумяващо и си размениха тихо няколко думи.

— Негово превъзходителство никога не пие вино — каза Паскалон; той сметна, че трябва да обясни излизането на своя добър учител и сега сам взе думата.

Той тарасконствуваше също много приятно и не отстъпвайки на англичаните, пиеше червено вино, веселеше ги, заливаше ги с жизнерадостното си красноречие, като буйно жестикулираше.

Когато станаха от масата, уверен, че Тартарен е отишъл на палубата при лейди Плантагенет, предложи не без таен умисъл да играе с командора, който беше голям любител на шах.

Другите сътрапезници разговаряха и пушеха край тях; в един момент лейтенант Шип прошепна нещо на доктора и той силно се засмя. Командорът вдигна глава.

— Какво каза лейтенант Шип?

Лейтенантът повтори фразата си и те се разсмяха още по-високо, без Паскалон да разбере за какво става дума.

А в това време горе на палубата, сред уханието на притихналия ветрец, под ослепителните отблясъци на морето, под залязващото слънце, което разпръскваше по палубата и по въжата светлинки, накачени като френско грозде, облегнат на креслото на лейди Уилям, Тартарен й разказваше за своята любов с принцеса Ликирики и за тяхната сърцераздирателна раздяла. Той знаеше, че жените обичат да утешават, и да повериш мъката на наболялото си сърце, е най-добрият начин да успееш пред тях.

О, сцената на сбогуването между малката принцеса и него, която той шепнешком описваше на своята събеседница в тайнствения здрач! Който не е чул това, все едно че нищо не е чул.

Няма да се мъча да ви убеждавам, че този разказ беше абсолютно точен и че сцената не беше малко поукрасена, но в края на краищата той описваше така, както би желал да бъде — една страстна и пламенна Ликирики, нещастна принцеса, разкъсвана между чувствата към семейството си и съпружеската любов, вкопчваща се отчаяно с малките си ръце в героя и повтаряща: „Вземи ме със себе си! Вземи ме със себе си!“.

А той, с разкъсано сърце, я отблъсква, изтръгва се от нейните прегръдки с думите: „Не, мое дете, така трябва да стане! Остани със стария си баща, той има само теб…“.

Разказвайки тези неща, той лееше истински сълзи и му се струваше, че хубавите очи на креолката, отправени към него, също блестят навлажнени, докато слънцето бавно се спускаше в морето и къпеше хоризонта с теменужена мъгла.

Внезапно към тях се приближиха сенки и резкият леден глас на командора прекрати очарованието.

— Вече е късно, мила, много е хладно за вас, трябва да се приберете.

Тя стана, кимна леко:

— Лека нощ, господин Тартарен.

Той остана развълнуван от нежността, която беше вложила в думите си.

Разходи се още няколко пъти по палубата, а в ушите му звънтеше все това: „Лека нощ, господин Тартарен“, но командорът имаше право. Все повече се захлаждаше, затова и той реши да отиде да спи.

Прекосявайки малкия салон, той видя през полуотворената врата Паскалон, който седеше на масата, обхванал главата си с ръце, и съсредоточено разгръщаше някакъв речник.

— Какво правите там, дете?

Верният секретар му разказа за неприятното впечатление, предизвикано от рязкото му излизане, за възмутеното шушукане на сътрапезниците и най-вече за някаква неясна фраза на лейтенант Шип, която командорът го накарал да повтори и която много развеселила всички.

— Макар че знам горе-долу добре английски, не можах да схвана смисъла, но запомних думите и сега се мъча да разбера какво означаваха те.

Докато Паскалон му разказваше това, Тартарен се беше изтегнал удобно в леглото, завил главата си с шала, с голяма чаша портокалов сок до него. Той пушеше всяка вечер, преди да заспи, и сега, палейки лулата си, запита:

— И успяхте ли да я преведете?

— Да, скъпи учителю. Ще ви я кажа: „Всъщност тарасконецът е чист французин, само че в уголемен, много преувеличен вид, сякаш гледан през стъклена топка“.

— И вие казвате, че те се смяха много?

— Всички, лейтенантът, докторът и дори командорът просто умряха от смях.

Тартарен сви рамене и направи съжалителна гримаса:

— Известно е, че на англичаните рядко им се случва да се посмеят, ето защо се забавляват от всякакви глупости. Хайде, лека нощ, дете мое, върви да спиш!

И много скоро след това двамата се пренесоха в царството на сънищата, където единият видя своята Клоринд, а другият съпругата на командора, защото Ликирики беше вече далеч.

 

 

Нижеха се ден след ден, минаваха седмици и пътуването се превръщаше в прелестна, очарователна разходка, а Тартарен, който толкова обичаше да вдъхва симпатия и възхищение, чувствуваше, че пак е успял по различните прояви на добри чувства към него.

Той би могъл да каже за себе си като Виктор Жакмон^[2], който в едно от своите писма пише така: „Странни са моите отношения с англичаните! Тези хора, външно толкова безстрастни и хладни един към друг, се отпускат, победени от моята непринуденост. Стават любезни въпреки себе си и за пръв път в живота си. Аз ги правя добри, само за двадесет и четири часа правя французи всички тези англичани“.

Всички на „Томахавка“, и офицери, и моряци, обожаваха Тартарен. Не ставаше вече въпрос за военнопленник, за процеси пред английските съдилища — смятаха да го освободят, щом пристигнат в Гибралтар.

Колкото до суровия командор, той беше във възторг, че е намерил силен партньор в лицето на Паскалон и го държеше всяка вечер часове наред пред шахматната дъска, което отчайваше злочестия обожател на Клоринд и му пречеше да й отнесе на долната палуба лакомствата от своята вечеря.

Защото горките тарасконци продължаваха да водят тъжния живот на преселници, наблъскани в каторгата, и за Тартарен беше истинска мъка и изпитание, когато, заливайки се в приказки на палубата, където ухажваше лейди Уилям в меланхоличния час на залеза, виждаше долу своите съотечественици, натъпкани като говеда за клане, пазени от часовой и отвръщащи с ужас поглед от него, особено от деня, в който беше стрелял срещу Тараска.

Те не му прощаваха това престъпление, а и той не можеше да забрави изстрела, който щеше да му донесе нещастие.

 

 

Преминаха пролива Малака, Червено море, заобиколиха Сицилия и вече приближаваха Гибралтар.

Една сутрин се показа земя. Тартарен и Паскалон приготвяха куфарите си, подпомогнати от един прислужник, когато изведнъж усетиха разтърсване, корабът явно спря. „Томахавка“ хвърли котва; в същото време чуха плясък на гребла.

— Погледнете, Паскалон — каза Тартарен, — може би е лоцманът…

Действително до парахода акостира лодка, но това не беше лоцманът. На нея се развяваше френски флаг, а вътре имаше френски моряци и между тях двама души, облечени, в черно, с цилиндри. Сърцето на Тартарен трепна.

— Ах, френското знаме!… Остави ме да погледна, мое дете.

И той се спусна към прозорчето, но в този момент вратата на кабината се отвори и вътре нахлу поток светлина; двама цивилни полицаи с грубо и нагло държане представиха заповед за задържане, разрешение да отведат престъпниците и какви ли не страхотии; спипаха в лапите си нещастния „съществуващ ред“ и неговия секретар.

Губернаторът отстъпи пребледнял и каза с достойнство:

— Внимавайте какво правите. Аз съм Тартарен Тарасконски.

— Точно вас търсим.

И без всякакви обяснения, без да отговарят на многобройните им въпроси, без да знаят какво са направили, за какво ги задържат и къде ги водят, те бяха арестувани. Остана им само позорът да преминат оковани, тъй като им бяха сложили белезници, сред моряците и офицерите, под смеховете и дюдюканията на съгражданите си, които, надвесени над борда, ръкопляскаха и викаха с пълно гърло: „Добре изпипано!… Така им се пада!… У-у-у!…“ — докато задържаните слизаха в лодката.

В този момент Тартарен би желал морето да се отвори и да го погълне.

От военнопленник като Наполеон и Темистокъл, да се превърнеш в най-обикновен мошеник.

И на всичко отгоре съпругата на командора също гледаше!

Действително той имаше право — Тараска си отмъщаваше, и то си отмъщаваше жестоко.