Алфонс Доде
Порт-Тараскон (2) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

I
Жалбите на Тараскон срещу „реда на нещата“. Биковете. Белите братя. Един тарасконец в рая. Обсада и падане на манастира „Памперигуст“.

— Франкбалм, драги приятелю… не съм доволен от Франция!… Нашите управници си пъхат носа навсякъде.

Изречени надвечер от Тартарен пред камината в клуба с жест и тон, които можете да си представите, тези паметни думи дават ясна представа какво мислеха и казваха в Тараскон-сюр-Рон два-три месеца преди емиграцията. Тарасконецът обикновено не се занимава с политика: безгрижен по приела, безразличен към всичко, което не го засяга непосредствено, той, както сам твърди, държи на реда на нещата. Но от известно време беше стигнал до заключението, че много неща трябва да се изменят в реда на нещата!

— Нашите управници си пъхат носа навсякъде! — казваше Тартарен.

Под думата „навсякъде“ се подразбираше преди всичко забраната на борбите с бикове.

Сигурно знаете историята на онзи тарасконец, лош християнин и първокласен нехранимайко, които след смъртта си влязъл с измама в рая, докато свети Петър се бил обърнал гърбом, а след това отказал да излезе, колкото и да му се молел божият ключар. И какво направил тогава светият апостол? Довел рояк ангели пред райските врати и те се развикали: „Ей, ей, бикове! Ей, ей, бикове!“. Това е зовът на тарасконците при борбите с бикове. Лицето на разбойника се разкривило, като чул тези възгласи.

— Нима тук има борби с бикове, свети апостол Петре?

— Борби с бикове?… Естествено!… И при това чудесни, уважаеми.

— И къде?… Къде стават тези борби?

— Пред рая… Там е по-широко, нали разбираш?

Тарасконецът се хвърлил бързо навън, за да гледа, а райските врати се затворили завинаги зад него.

Разказвам тук тази легенда, толкова стара, колкото и скамейките по Стъргалото, за да стане ясно колко страстно обичаха тарасконците борбите с бикове и в какъв гняв ги беше хвърлил указът за отменянето на този вид зрелища.

Последва нова заповед за изселването на „белите братя“ и за затварянето на техния хубав манастир „Памперигуст“, кацнал от векове пред градската врата на едно посивяло с мащерка и лавандула хълмче, откъдето между боровете се виждаше дантелената му камбанария, чиито звън ветрецът сливаше сутрин с песните на чучулигите, а по здрач с печалния вик на бекасите.

Тарасконците обичаха много своите „бели братя“, кротки, добри, безобидни; те умееха да приготвят чуден еликсир от благоуханните билки, с които е покрита малката планина. Обичаха също така техния пастет от лястовички и страшно вкусните пампери — панирани дюли с тънка златна коричка, откъдето идваше и името на манастира — „Памперигуст“^[1].

И тъй, когато монасите получиха официална заповед да напуснат своя манастир и отказаха да излязат от него, хиляда и петстотин, а може би и две хиляди тарасконци: носачи, ваксаджии, хамали по пристанищата, с една дума, това, което наричаме простолюдие, дойдоха да се затворят в манастира заедно с добрите отци.

Тарасконската буржоазия и господата от клуба с Тартарен начело възнамеряваха също да подкрепят светата кауза. Не се поколебаха нито за минута. Но в подобни начинания човек не се хвърля просто така, без подготовка. Необмислените постъпки са присъщи на простолюдието.

Преди всичко необходими бяха подходящи костюми, те бяха поръчани; великолепни костюми като по времето кръстоносните походи — дълги черни шинели с голям бял кръст на гърдите и навсякъде обшити с галони и кръстосани кости: отпред, отзад, изобщо целите. Обшиването с галоните се проточи особено дълго.

Когато всичко беше готово, манастирът вече беше обкръжен. Войските, разположени на лагер в полето и по скалистите склонове на малката планина, образуваха три кръга.

Червените панталони приличаха отдалеч на разцъфнали макове сред мащерката и лавандулата.

По пътищата се срещаха непрекъснато конни патрули с дълги карабини, с револвери в пояса, с ножници, докосващи задницата на коня.

Но това разгръщане на силите не можеше да спре безстрашния Тартарен, който заедно с голяма част от господата от клуба беше решил да пробие обсадата.

Наредени един зад друг като индианци, те пълзяха на четири крака, служейки си с всички предпазни мерки и с всички класически хитрости на диваците на Фенимор Купър, докато най-сетне се добраха до вражеските линии, минаха край притихналите палатки, където спяха войниците, и заобиколиха постовете и патрулите, като на опасните места се предупреждаваха неумело един друг с птичи крясъци.

Необходима беше смелост, за да се впуснеш в подобно приключение в нощи, ясни сякаш е посред бял ден! Но истината е, че обсаждащите имаха интерес да пуснат колкото се може повече народ в манастира.

Искаха да го завземат не със сила, а чрез глад. Ето защо войниците се извръщаха, като виждаха блуждаещите под светлината на луната и звездите сенки. Мнозина офицери, които бяха пили абсент в клуба със знаменития изтребител на лъвове, го познаваха отдалеч въпреки маскарада и го поздравяваха приятелски:

— Добър вечер, господин Тартарен.

Щом стигнаха в манастира, Тартарен организира отбраната.

Този дяволски човек беше прочел всички книги за обсади и блокади. Той организира тарасконците в опълчение и ги постави под заповедите на храбрия командир Бравида, който, пълен със спомени за Севастопол и Плевен, ги накара да копаят колкото имат сили и обгради манастира с валове, ровове и укрепления от всички видове, тъй че кръгът малко по малко се стесняваше и вече не можеше да се диша — обсадените се озоваха като зазидани в собствените си стени и отбрана, а тъкмо това чакаха обсадителите.

В манастира, превърнат в крепост, беше въведена военна дисциплина. Точно така трябва да бъде при обсадно положение. Всичко се вършеше под биенето на барабани и звуците на тръби.

От ранна утрин барабанът ечеше из дворовете, в коридорите и под сводовете на манастира. Зовеше от зори до вечерта, зовяха за молитва с там-та-та-та, зовяха ковчежника там-та-та-та, отеца-иконом на манастира с там-та-та-та; повелителни тръбни звуци, гръмки, остри и кънтящи, раздираха въздуха. Тръбяха за утринна, за обедна, за вечерня. Голям позор наистина за обсаждащата войска, която вдигаше много по-малко шум долу в равнината от тупурдията горе на върха на малкия хълм, зад тънките назъбени стени на манастира-крепост, откъдето тръбният зов и барабанният бой, смесени със звъна на камбанките, се сливаха в тържествуващо многогласие и разпращаха навред с радостна полувойнствена, полумолитвена песен обещанието за победа.

Дяволска работа обаче, обсаждащите преспокойно си седяха в лагера, изобщо без да се престарават, раздаваха си с лека ръка съестните продукти и по цял ден пируваха. Прованс е страна на лакомствата, там се произвеждат страшно вкусни неща. Бистри златисти вина, колбаси и арлски наденици, чудесни пъпеши, вкусни дини, монтелимарска нуга, с какво ли не се тъпчеха правителствените войски. А в обсадения манастир не влизаше нито капка, нито хапка.

И тъй, от едната страна войниците, които и насън не бяха виждали такива празненства, бяха се угоили така, че мундирите им се пукаха, и конете загладиха задници, а от другата, дявол да го вземе, горките тарасконци и особено простолюдието, които рано ставаха и късно лягаха, вечно отрудени, вечно в тревога, вечно копаещи и ровещи земята, от зори до мрак под лъчите на слънцето и на факлите; съхнеха и вехнеха, да ти е жал да ги гледаш.

На всичко отгоре и провизиите на добрите монаси започнаха да се изчерпват. Пастетът от лястовички и памперите бяха към своя край.

Колко ли можеха да издържат още?

Този въпрос се обсъждаше всеки ден в укрепленията по напуканите от сушата насипи.

— Защо тези страхливци не нападат? — питаха тарасконците и размахваха юмруци срещу червените панталони, които се търкаляха по тревата, в сянката на боровете.

Но дори и през ум не им минаваше да нападат самите те, толкова силен е инстинктът за самосъхранение у този малък храбър народ.

Един-единствен път буйният Екскурбаниес предложи да излязат вкупом от манастира, с монасите начело, и да пометат наемниците.

Тартарен сви широките си рамене и отговори с една дума:

— Дете!

След това улови под ръка тази луда глава Екскурбаниес, отведе го на върха на контраскарпа и като му показа с широк жест терасовидно разположените по хълма войници и поставените по всички пътеки стражи, каза:

— Кой обсажда? Те или ние?… Нима ние ще щурмуваме?

Около него се разнесе одобрителен шепот:

— Естествено… той има право… Те трябва да почнат първи, щом те обсаждат.

И още веднъж тарасконците се убедиха, че никой не познава по-добре от Тартарен военната тактика.

Все пак обаче налагаше се да вземат някакво решение.

Един ден съветът се събра в голямата, осветена от високи стъклописи зала с ламперии с резба и икономът на манастира направи отчет на ресурсите на крепостта. Всички бели братя слушаха мълчаливи, седнали на своите специални столчета, приспособени така, че сякаш стояха прави.

Плачевен беше отчетът на монаха-иконом! Много нещо бяха изяли тарасконците, откакто беше започнала обсадата. Толкова и толкова стотици пастет от лястовици, толкова хиляди пампери, толкова от това, толкова от онова! От всички страни, които той изреждаше и с които в началото бяха чудесно снабдени, беше останало съвсем малко, кажи-речи, почти нищо.

Светите отци се гледаха едни други с удължени лица и всеки за себе си мислеше, че с всичките си запаси и при неприятел, който не прибягваше към крайни мерки, биха могли да издържат години наред, без да им липсва нищо, ако не им бяха дошли на помощ. Икономът продължаваше да чете с монотонен и унил глас, когато изведнъж го прекъсна някакъв шум.

Вратата на залата се отвори с трясък и на нея се появи Тартарен — един развълнуван, трагичен, зачервен Тартарен, с развяваща се брада над белия кръст на костюма. Той поздрави с шпагата си игумена, щръкнал на столчето си, а после един по един монасите и каза сериозно:

— Ваше преосвещенство, не мога да удържам вече хората си… Те умират от глад… Всички цистерни са празни. Настъпи моментът да предадем крепостта или да загинем под развалините й.

Той премълча най-важното, че от две седмици се е лишил от утринния си шоколад, който виждаше и насън — гъст, кипящ, маслен, придружен с чаша студена, бистра като кристал вода, а не блудкавата помия от цистерните, която беше принуден да пие.

Съветът изведнъж скочи на крака и всички заговориха, едновременно, за да изразят общото мнение.

— Да предадем крепостта… Необходимо е да предадем крепостта!…

Само отец Батайе, буен човек, предложи да взривят манастира с барута, който имат, и пожела дори той да го запали!

Но всички отказаха да го слушат и щом се спусна нощта, оставиха ключовете пред вратите, а монасите и опълченците, последвани от Екскурбаниес, Бравида, Тартарен и по-голямата част от господата от клуба, с една дума, всички защитници на „Памперигуст“, излязоха без барабани и тръби този път и се спуснаха безмълвно от хълма в призрачно шествие под лунната светлина и под добродушните погледи на неприятелските стражи.

Тази паметна защита на манастира донесе на Тартарен неувяхваща слава; но след завземането на манастира на белите братя от войските, в сърцата на тарасконците се затаи мрачна злоба.