Алфонс Доде
Порт-Тараскон (13) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тартарен Тарасконски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Port-Tarascon (Dernieres aventures de l’illustre Tartarin), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Иван Пешев (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Алфонс Доде

Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман; трилогия

Националност: френска

Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: XII. 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Кирил Мавров

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780

История

  1. — Добавяне

V
Поява на херцог дьо Монс. Обстрелване на острова. Не, това не е херцог дьо Монс. Свалете знамето, дявол да го вземе! На тарасконците се дава срок дванадесет часа, за да напуснат острова, макар да нямат кораб. На масата на Тартарен всички се кълнат да последват губернатора в плен

— Глей, глей, кораб!… Кораб!… Кораб на рейд!…

Така се развика една сутрин войникът Бердула, който беше отишъл да търси костенурски яйца под проливния дъжд, и заселниците на Порт-Тараскон се спуснаха към прозорците и вратите на техния потопен ковчег, а в същото време хиляди викове отекнаха като ехо, повтаряйки вика на Бердула: „Кораб, глей, глей, кораб!“. И през прозорци, по врати, подскачайки, мятайки се като в английска пантомима, тълпата се спусна към брега и го изпълни с мучене като стадо тюлени.

Губернаторът, предупреден, също дотича и закопчавайки пътьом жакета си, сияеше под дъжда сред своите поданици, разперили чадъри.

— Е, деца мои, казвах ли ви аз, че той ще се върне!… Това е херцогът!…

— Херцогът ли?

— А кой искате да е? Ехе! Да, нашият славен херцог дьо Монс, който идва да снабди със запаси колонията, да ни донесе оръжия и инструменти, да ни осигури най-обикновена работна ръка, за каквато аз през всичкото време съм го молил.

Трябваше да видите в този момент изплашените лица, особено на онези, които най-много се бяха възмущавали от „мръсния белгиец“, защото всички не притежаваха наглостта на Екскурбаниес, който тичаше по брега и издаваше звуци като тюлен:

— Да живее херцог дьо Монс!… Ха-ха-ха, да живее нашият спасител!…

През това време един голям кораб, плувнал над вълните, величествен, напредваше към залива. Той изсвири продължително, блъвна дим, пусна оглушително котва, но твърде далеч от брега поради кораловите рифове, а после остана там неподвижен под дъжда и обвит в мълчание.

Колонистите започнаха да се чудят защо хората от кораба се бавят и не отговарят на техните възторжени поздрави и на сигналите, които им даваха, размахвайки чадъри и шапки. Струваше им се, че благородният херцог се държи много студено.

— Сигурно се чуди дали сме ние.

— Или пък ни се сърди, защото говорихме лошо за него.

— Лошо ли? Аз никога нищо не съм казвал.

— Нито пък аз.

— Аз пък още по-малко…

Сред общото смущение единствен Тартарен не губеше разум. Той нареди знамето да бъде издигнато над управлението и за да се разпръснат всички съмнения, да дадат пушечен залп.

Топът гръмна, тарасконският трицвет се развя във въздуха.

В същия миг над залива се разнесе страхотен взрив, обви кораба с облак гъст дим, сякаш черна птица излетя с дрезгаво свистене над главите, падна върху покрива на склада и го изкърти.

За миг всички се втрещиха.

— Ама те стре-стрелят срещу нас! — възкликна Паскалон.

По примера на губернатора цялата колония се беше хвърлила по корем на брега.

— Значи, това не е херцогът — каза съвсем тихо Тартарен на Цицерон Франкбалм.

Проснат в калта до него, той сметна, че това е най-подходящото време, за да започне пак да привежда несъкрушимите си доводи: „ако, от една страна, това може да се предположи, от друга страна, би могло също така да се каже…“.

Един нов снаряд прекъсна разсъжденията му.

Тогава отец Батайе скочи и с яростен глас извика клисаря Галофр, артилерийски инспектор, като заяви, че сега те двамата ще открият огън с техния чугунен топ.

— Изрично ви забранявам! — извика Тартарен. — Какво безразсъдство! Дръжте го… не го пускайте!

Торкбио и самият Галофр уловиха здраво негово преподобие за ръцете и го принудиха да залегне на земята като всички: я същия момент от корабното оръдие изригна трети снаряд все по посока на тарасконското знаме. Очевидно от кораба се дразнеха, като гледаха националните цветове.

Тартарен разбра това; също така разбра, че щом изчезне знамето, и снарядите ще престанат да се сипят. Тогава наду дробове и изрева:

— Свалете знамето, дявол да го вземе!

И веднага всички завикаха:

— Свалете знамето!… Свалете знамето!…

Но никой не го сваляше: нито на колонистите, нито на войниците им се искаше да се покатерят на покрива, за да извършат тази опасна операция.

И пак девойката Алрик даде пример за самоотверженост.

Тя се изкатери по стълбата до покрива и свали злополучния флаг.

Чак тогава от кораба престанаха да стрелят.

Малко след това две лодки, натоварени с войници, чиито оръжия святкаха отдалеч, се откъснаха от кораба и се отправиха към брега, като размахваха равномерно дългите гребла.

Колкото повече се приближаваха те, толкова по-ясно над разпенената бразда на лодките изпъкваха цветовете на английското знаме.

Разстоянието беше голямо и Тартарен успя да се изправи, да изтрие калните петна от дрехите си и дори да постави върху отровнозеления си жакет лентата на ордена си.

Така доби достатъчно губернаторски вид, за да посрещне лодките на брега.

Пръв скочи на брега един надменен английски офицер с военна каска, а зад него се нареди цяла дружина — истински десант; моряците имаха на баретите си надпис „Томахавка“.

Тартарен, много достойно, с издадена напред брада, както в големите си дни, ги очакваше: от дясната му страна беше застанал отец Батайе, а от лявата — Франкбалм.

Колкото до Екскурбаниес, вместо да остане до тях, той се хвърли да посреща англичаните, готов да затанцува буен танц пред победителя.

Но офицерът на нейно величество, без да обръща внимание на този палячо, се отправи към Тартарен и запита на английски:

— Каква е вашата националност?

Франкбалм, който разбираше английски, отговори на същия език:

— Тарасконска.

Офицерът опули огромни очи при споменаването на това название, несрещано от него на никаква карта, и запита още по-безочливо:

— Какво правите на този остров? С какво право сте се настанили тук?

Франкбалм смутено преведе въпроса му на Тартарен, който нареди:

— Отговорете му, че островът е наш, Цицерон, че ни го е отстъпил крал Негонко и ние имаме напълно законен договор.

Не стана нужда Франкбалм да продължава да превежда. Англичанинът се обърна към губернатора и каза на чудесен френски:

— Негонко ли? Не познавам такова лице… Няма никакъв крал Негонко…

Тартарен веднага даде заповед да потърсят навсякъде неговия царствен тъст и да го доведат. Докато чакаха, той предложи на английския офицер да отидат до управлението, за да му покаже документите.

Офицерът се съгласи и го последва, а лодката остави под охраната на моряците с оръжие при нозе, със затъкнати щикове. И то какви щикове! Бляскави, остри, тръпки да те полазят.

— Спокойствие деца, спокойствие! — шепнеше Тартарен, като преминаваше сред тълпата.

Напълно излишна препоръка, ако не се смята отец Батайе, който все още продължаваше да кипи. Но него не го изпускаха от очи.

— Ако не се държите както трябва, ваше преподобие, ще ви вържа! — заплаши го Екскурбаниес, полудял от страх.

През това време търсеха Негонко, викаха го от всички страни, напразно. Най-сетне един войник го намери в склада: той хъркаше между две бурета, пиян от чесън, олио за лампа и спирт, от който той бе погълнал почти всички запаси.

Отведоха го в такъв вид, вонящ и измазнен, при губернатора. Но беше невъзможно да му измъкнат и една дума дори.

Тогава Тартарен прочете високо договора, показа кръстчето, поставено вместо подпис от негово величество, печата на правителството, подписите на висшите чиновници на колонията.

Нима можеше да има по-автентичен документ, който да докаже правата на тарасконците над острова?

Офицерът сви рамене.

— Този дивак е най-обикновен мошеник, господине… Той вие продал нещо, което не му принадлежи. От дълго време островът е английско владение.

Пред тази декларация, на която топовете на „Томахавка“ и байонетите на моряците придаваха още по-голяма внушителност, Тартарен почувствува, че всякакъв спор е излишен и се задоволи да направи сцена на своя недостоен тъст:

— Стар мерзавец!… Защо ни каза, че островът е твой?… Защо ни го продаде?… Не те ли беше срам да лъжеш честни хора?

Негонко стоеше ням, затъпял, а не особено развитият му мозък беше изцяло замъглен от чесън и алкохол.

— Отведете го!… — каза Тартарен на войниците, които го бяха довели, и като се обърна към офицера, който беше останал неподвижен, безстрастен пред тази семейна сцена, каза: — Тъй или иначе, господине, надявам се, че не оспорвате моята честност.

— Английските съдилища ще решат — отговори все така надменно офицерът. — От този момент вие сте мой пленник. Колкото до останалите жители, за двадесет и четири часа те трябва да напуснат острова, иначе ще ги разстреляме.

— Ей, дявол!… Как така ще ги разстреляте? — възкликна Тартарен. — И преди всичко по какъв начин да напуснат острова, нали нямаме кораб. Освен да плуват…

Най-сетне англичанинът се съгласи с доводите на Тартарен и реши да вземе колонистите и да ги отведе до Гибралтар при условие че всички оръжия бъдат предадени, дори ловните пушки, револверите, както и уинчестърът с тридесет и два патрона.

След това отиде да закуси на фрегатата, като остави въоръжен пост, който да пази губернатора.

В този час обикновено си хапваха и в управлението, затова след като потърсиха принцесата по всички палми и кокосови дървета наоколо и не я намериха никъде, седнаха на масата без нея.

Всички бяха така смутени, че отец Батайе забрави да прочете молитвата.

Ядоха известно време мълчаливо, забили носове в чиниите, когато изведнъж Паскалон стана и като вдигна чашата си каза:

— Господа, нашият гу… губернатор е вое-военнопленник. Да се закълнем всички да го последваме в неговия пле-пле-пле…

Без да чуят края, всички станаха с вдигнати чаши и извикаха възторжено:

— На всяка цена!

— Гръм и мълния, да го последваме!

— Има си хас!… Ако ще и на ешафода!…

— Ха-ха-ха! Да живее Тартарен! — ревеше Екскурбаниес!

Един час по-късно всички с изключение на Паскалон изоставиха губернатора, дори и малката принцеса Ликирики, която по чудо намериха на покрива на управлението. Тя се беше скрила там още при първия снаряд, без да си дава сметка за това, че горе е много по-опасно, и беше така полудяла от страх, че придворните дами успяха да я склонят да слезе едва след като й показаха една отворена кутия със сардини, както показват захарче на папагал, избягал от клетката си.

— Скъпо дете — каза й Тартарен с тържествен тон, когато я доведоха при него, — аз съм военнопленник. Какво предпочитате? Да дойдете с мен или да останете на острова? Англичаните едва ли ще възразят и в такъв случай няма да ме видите никога вече.

Без да се поколебае, гледайки го в лицето, тя отговори със звънкото си детско чуруликане:

— Аз остава тук, остров.

— Добре, вие сте свободна — каза Тартарен примирено, но сърцето на горкия човек се късаше.

Вечерта, самотен в управлението, изоставен от жена си, от своите приближени, само с Паскалон край него, той дълго мечта край отворения прозорец.

В далечината мигаха светлините на града, чуваха се гневни гласове, песните на англичаните, разположени на брега, и грохотът на Малка Рона, придошла от дъждовете.

Тартарен затвори прозореца с дълбока въздишка и загръщайки се със своя шал за нощта, широк плетен шал, който увиваше цялата му глава, той каза на своя верен секретар:

— Когато другите се отказаха от мен, не се изненадах, нито се натъжих, но това момиченце… наистина си мислех, че е по-привързано към мен.

Добрият Паскалон се помъчи да го утеши. Все пак тази дива принцеса щеше да му тежи като ненужен товар в Тараскон, тъй като рано или късно те все щяха да се върнат в Тараскон и когато Тартарен подновеше предишното си съществуване там, неговата папуаска жена щеше само да го притеснява, да го излага…

— Спомнете си, скъпи учителю, когато се върнахте от Алжир как ви пречеше вашата ка-камила…

Паскалон веднага замлъкна и се изчерви. Как му беше хрумнало да сравнява камила с принцеса с кралска кръв! И за да поправи непочтителните си думи, той припомни на Тартарен как и Наполеон е бил в неговото положение, пленен от англичаните и изоставен от Мари-Луиз.

— Така е — каза Тартарен, много горд от подобно сравнение.

И при мисълта, че той и великият Наполеон имат обща съдба, Тартарен спа спокойно през цялата нощ.

На другия ден Порт-Тараскон беше евакуиран за голяма радост на колонистите. Изгубените пари, въображаемите хектари, банковата операция на „мръсния белгиец“, на която бяха станали жертва, всичко им се струваше дребна работа в сравнение с успокоението, което изпитваха, че ще се измъкнат най-сетне от това блато.

Качиха първо тях на кораба, за да избягнат стълкновението със „съществуващия ред“, който те смятаха сега отговорен за злата си съдба.

Когато ги отвеждаха към лодките, Тартарен се показа на прозореца, но трябваше да се отдръпне бързо под дюдюканията, които го посрещнаха, и пред заканително вдигнатите юмруци.

gubernat.png

Естествено, ако беше слънчев ден, тарасконците щяха да бъдат по-снизходителни, но натоварването на кораба се извършваше под проливен дъжд, нещастниците шляпаха в калта, отнасяйки с подметките си цели килограми от тая прокълната земя, чадърите едва прикриваха малкото багаж, който всеки носеше в ръка.

Когато всички заселници напуснаха острова, дойде ред на Тартарен.

От сутринта Паскалон сновеше, приготвяше всичко, опаковаше архивите на колонията.

В последния час му хрумна гениална идея. Той запита Тартарен дали, когато се отправят към кораба, да не сложи наметката си на висш чиновник.

— Сложи я, това ще им направи впечатление! — отговори губернаторът.

И той самият прекръстоса лентата на ордена, първа степен. Долу вече звънтяха оръжията на конвоя, чу се твърдият глас на офицера:

— Господин Тартарен! Време е, господин губернатор!

Преди да слезе, Тартарен хвърли последен поглед наоколо си, към къщата, където беше обичал, където беше страдал, където бе познал всичките мъки на властта и на любовта.

Като видя как в този момент началник-канцеларията скрива някаква тетрадка под дрехата си, той запита какво е това, пожела да я разгледа и Паскалон призна пред своя добър господар, че пише „Мемориал“.

— Добре, продължавай, мое дете — насърчи го ласкаво Тартарен, като го дръпна за ухото, както Наполеон дръпваше ушите на своите гренадири, — ти ще бъдеш моят малък Лас Каз[1].

От предната вечер го занимаваше това сходство на съдбата му със съдбата на Наполеон. Да, точно така… Англичаните, Мари-Луиз, Лас Каз, същите обстоятелства, същият характер… И двамата южняци, дявол да го вземе!

Бележки

[1] Морски офицер, последвал Наполеон на остров Света Елена. По-късно написал „Мемориал за остров Света Елена“ (1822–1823 г.). — Б.пр.