Алфонс Доде
Порт-Тараскон (11) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тартарен Тарасконски (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Port-Tarascon (Dernieres aventures de l’illustre Tartarin), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Иван Пешев (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Алфонс Доде

Заглавие: Невероятните приключения на Тартарен Тарасконски

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман; трилогия

Националност: френска

Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ № 2

Излязла от печат: XII. 1980

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Кирил Мавров

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5780

История

  1. — Добавяне

III
Все вали и вали. Масово заболяване от водянка. Супа с чесън. Заповед на губернатора. Няма да има чесън. Ще има чесън. Покръстването на Ликирики

А междувременно все същата мокротия, все същото сиво небе и дъжд, който се лееше, лееше… Сутрин в града прозорците се полуотваряха и навън се протягаха ръце.

— Вали ли?

— Вали!

Валеше безспир, както им беше казал Безюке.

Горкият Безюке! Въпреки преживените несгоди с пътниците от „Фарандол“ и „Луцифер“ той беше останал в Порт-Тараскон, тъй като не посмя да се върне на християнска земя поради татуировката си. Станал отново аптекар и най-дребен помощник под заповедите на Турнатоар, бившият временен губернатор предпочиташе хиляди пъти това, отколкото да покаже в цивилизованите страни чудовищното си лице и надупчените си нашарени ръце. Само че той си отмъщаваше на съгражданите си за своето нещастие, като правеше най-зловещи предсказания. Когато те се оплакваха от дъжда, калта, мокротията, той вдигаше рамене.

— О, потрайте… Това още нищо не е!

И всъщност не грешеше. Живеейки така вечно във влага, пък и при липсата на прясно месо, мнозина се разболяха.

Кравите отдавна бяха изядени. Надеждата им беше в ловците, това не беше кой знае какво, макар между тях да имаше много ловки стрелци, като например херцог Де-з-Еспазет, и всички да бяха натъпкани с правилата на Тартарен: да броят до две за пъдпъдък и до три за яребица.

Да му се не види макар, работата беше, че тук нямаше нито пъдпъдъци, нито яребици, нито дори техни подобия, нямаше ни гларуси, ни чайки; морска птица изобщо не прелиташе от тая страна на острова.

Когато ходеха на лов, срещаха само някой и друг глиган, но толкова рядко! Или пък кенгуру, което много трудно се убива, тъй като тези животни скачат и бягат много бързо.

Тартарен сам не знаеше точно колко пъти трябва да се брои преди да се стреля по кенгуру. Един ден, когато маркиз Де-з-Еспазет го разпитваше по този въпрос, той отговори напосоки:

— Бройте до шест, господин маркиз…

Де-з-Еспазет брои до шест и хвана само силна хрема под Поливния дъжд.

— Ще трябва да отида лично аз — заяви Тартарен, но непрекъснато отлагаше лова поради лошото време, а междувременно месото от дивеч все намаляваше.

Наистина големите гущери не бяха лоши, но тяхното бяло блудкаво месо, което сладкарят Буфартиг консервираше по особен начин, научен от белите монаси, опротивя на тарасконците.

Към тази липса на прясно месо се прибави и липсата на физически упражнения. Какво да правят навън под дъжда, в безкрайните кални локви.

Стъргалото цяло беше подгизнало, потънало във вода!

Само неколцина храбри заселници: Ескара, Дуладур, Менфор, Роктаяд излизаха от време на време въпреки проливния дъжд да прекопават земята си, да разорават „хектарите“ си, като упорито се мъчеха да засеят нещо, но тук никнеха необикновени растения: във влажната, вечно мокра нагорещена земя керевизът за една нощ се превръщаше в цели гигантски дървета и беше корав като камък! Зелките също растяха невиждано големи, но всичко сякаш отиваше в стеблата им, дълги като палмови стволове. За картофи и моркови и дума не можеше да става, отказаха се да ги садят.

Безюке правилно беше казал. Нищо или почти нищо не вирееше или пък вирееше в огромни размери.

Към тези многобройни причини за обезсърчение прибавете скуката, спомена за далечната родина, съжалението за топлите тарасконски беседки край дългите крепостни стени, позлатени от слънцето, и не се учудвайте, че числото на болните се увеличаваше с всеки изминат ден.

Но за тяхно щастие началникът на отдел „Здравеопазване“ Турнатоар не вярваше във фармакопеята и вместо да прави сиропи и да тъпче с лекарства пациентите си като Безюке, той съветваше да си хапнат „хубава чеснова супичка“.

И дума да няма, това винаги действуваше оздравително. Имаше хора подути, без глас, без дъх, които вече молеха да им извикат свещеника или нотариуса. Донасяха им чеснова супица, купичка с три скилидки, три лъжици хубаво олио и пържени залъчета, болните, загубили говора си, изричаха:

— Ей, дявол!… Как хубаво мирише!…

Само миризмата дори ги възвръщаше към живот.

Те изяждаха една чиния, две чинии и на третата се изправяха, подутините спадаха, започваха да говорят с естествения си глас, а вечерта сядаха в салона да играят вист. Не бива да се забравя, че всички те бяха тарасконци.

Една-единствена болна, знатната благородница от висшето общество маркиза Де-з-Еспазет, родена Дьо л’Ескюдел дьо Ламбеск, отказа да приеме лекарството на Турнатоар. За простолюдието чесновата супа беше добра, но след като си потомка на кръстоносците!… Тя отказа да слуша каквото и да било за тази супа, както и за сватбата на Клоринд с Паскалон. Само че нещастната дама беше в окаяно състояние. Тя действително не се чувствуваше добре. Под тази неопределена дума разбирайте една странна болест, нещо като водянка, която беше истински бич за тази колония от южняци. Разболелите се от нея внезапно ужасно погрозняваха, очите им започваха да сълзят, коремът и краката им се подуваха, това напомняше страшната „болест на доктор Мов“ от легендата за сина человечески.

Горката маркиза се беше здравата „нашишкала“, както пише в „Мемориала“. Всяка вечер, когато кроткият и отчаян Паскалон слизаше в града, той заварваше клетата жена просната в леглото под голям син памучен чадър, закрепен за възглавницата й; тя охкаше, но упорито отказваше да яде чеснова супа, докато високата и кротка Клоринд се суетеше край нея и край кафеника с липов чай, а маркизът в своя ъгъл философски тъпчеше пушката си с патрони за твърде съмнителния утрешен лов.

В съседните помещения водата се стичаше над разперените чадъри, децата крякаха, в общата зала се водеха шумни спорове, избухваха политически дискусии, а дъждът все така пукаше по стъклата и по цинковия покрив, водата все така се изливаше и бълбукаше на водопади от капчуците.

Междувременно Косткалд продължаваше да плете козни през деня в своя кабинет на началник на селскостопанския отдел, а вечер в града в общата зала с онези мръсници Барбан и Рюжимабо, които му помагаха, като разпространяваха най-зловещи слухове — между другото шушукаха, че няма да има чесън.

Какъв ужас, ако в някой от близките дни ги лишат от този спасителен и оздравителен чесън, от това универсално лекарство, запазено в складовете, за което Косткалд твърдеше, че правителството си го е присвоило.

Екскурбаниес — при това гръмогласно като бурия! — поддържаше клеветата на началника по селскостопанските въпроси. Една стара тарасконска поговорка казва: „Пизанските разбойници през деня се карат, а нощем заедно крадат“. Така беше и с двуликия Екскурбаниес, който в управлението пред Тартарен говореше срещу Косткалд, а вечер в града пригласяше на най-злите врагове на губернатора.

Тартарен, който се славеше със своето търпение и доброта, естествено знаеше за тези нападки. Вечер, когато пушеше лулата си облакътен на отворения прозорец, сред нощните шумове, смесени с ромона на Малката Рона и на всички други поточета, шурнали от проливните дъждове по склоновете, той дочуваше далечни спорове, ехото от разгневени гласове и виждаше през течащата като из ведро вода трепкащите светлинки зад прозорците на голямата къща. И при мисълта, че цялата тази врява е предизвикана от Косткалд, ръката му, облегната на перилото на прозореца, потреперваше, а очите му мятаха мълнии в нощния мрак; но тъй като в края на краищата всичките тези вълнения, прибавени към влажния въздух, можеха да го разболеят, той се овладяваше, затваряше прозореца и преспокойно си лягаше да спи.

Междувременно страстите се развихряха все повече, така че той най-сетне се реши да вземе крайни мерки. Уволни Косткалд и неговите двама подбудители и отне на началника дори неговата наметка на висш чиновник; на негово място постави стария часовникар Бомвией, наистина не кой знае колко по-сведущ по селскостопанските въпроси от своя предшественик, но положително изключително честен човек, а за негови помощници много сполучливо подбра Лафранк, бивш производител на мушами, и Рьобюфа — „най-хубавите бонбони“, и ги назначи на мястото на заместник-началниците Рюжимабо и Барбан.

Указът беше закачен рано сутринта на голямата къща, така че когато Косткалд излезе сутринта, за да отиде в кабинета си, обидата му беше плесната в лицето. Много скоро стана ясно колко прав е бил Тартарен да действува така смело.

След около час-два към управлението се запътиха около двадесетина въоръжени до зъби недоволници, които викаха:

— Долу губернаторът!… На смърт!… В Рона!… У-у!… Да си подаде оставката!… Оставката!…

Зад бандата вървеше многоуважаемият Екскурбаниес, който ревеше повече от другите:

— В оставка!… Айде да шмим!… В оставка!…

За нещастие валеше, и то като из ведро, така че бяха принудени да държат в едната ръка чадърите си, а в другата пушките. А правителството от своя страна също беше взело мерки.

Като преминаха Малка Рона, бунтовниците пристигнаха пред блокхауса и видяха следната картина: на първия етаж Тартарен се беше изправил в рамката на широко отворения прозорец със своя уинчестър с тридесет и два патрона в ръка, а зад него стояха верните му ловци на каскети, или по-скоро на консерви, начело с маркиз Де-з-Еспазет, все първокласни стрелци, които улучваха безпогрешно малкия кръгъл етикет на кутия с пампери.

Долу, до голямата врата, отец Батайе се беше навел над своя топ и само чакаше сигнал от губернатора, за да открие огън.

Толкова страшна и неочаквана беше гледката на тази артилерия в бойна готовност, че бунтарите отстъпиха, а Екскурбаниес, променяйки рязко поведението си, както си му беше навикът, затанцува под прозореца на Тартарен буйно своя танц, цинично назован от самия него „танц на победата“, като ревеше колкото му глас държи:

— Да живее губернаторът!… Да живее съществуващият ред!… Айде да шмим!… Ха-ха-ха!

Тартарен, отгоре, от своя пост, все още с уинчестъра в ръка, изрече с треперещ глас:

— Да се върнем по местата си, господа недоволни. Вали твърде силно, затова се безпокоя, не искам да ви задържам повече под водите. Утре ще се съберем и ще поставим пред нашия добър народ въпроса на доверие. А дотогава запазете спокойствие или мислете му!

На другия ден гласуваха и „съществуващият ред“ получи абсолютно мнозинство.

Няколко дни след това вълнение преживяха съвсем друго нещо — покръстването на младата Ликирики, малката папуаска принцеса, дъщерята на крал Негонко, възпитаница на преподобния Батайе, който довърши започнатата от отец Вьозол, „Хвала на Бога!“, подготовка да приеме новата вяра.

Ликирики беше прелестна маймунка, подвижна, кръшна, гъвкава, закръгленичка, малка принцеса с кехлибарена кожа, нагиздена с коралови огърлици и с рокли на сини райета, производство на госпожица Турнатоар.

Кръстник беше губернаторът, кръстница — госпожа Франкбалм.

Нарекоха я Март-Мари-Тартарин, но поради отвратителното време през деня и в навечерието, както и през следващите дни, не успяха да я кръстят в църквата „Сент-Март Латаниеска“, заляна от пороите през отдавна срутения покрив от листа.

За церемонията се събраха в общата зала на голямата къща и можете да си представите какви спомени събуди това кръщение в нежното сърце на Паскалон, който отново се видя с Клоринд, когато те бяха кръстници.

На това място в неговия дневник, чието съдържание предаваме тук в резюме, има следи от сълзи, думите са размазани:

„Горкият аз и горката тя!“

А на другия ден след кръщението на Ликирики стана ужасната катастрофа… Но последвалите събития са толкова страшни, че по-добре да се върнем към „Мемориала“.