Алфонс Доде
Порт-Тараскон (18) (Последни приключения на знаменития Тартарен)

V
Бомпар е преминал моста. Историята на едно писмо с осем червени печата. Бомпар призовава за свидетел цял Тараскон, но никой не отговаря на неговия зов. „Прочетете най-сетне това писмо, дявол да Го вземе!“ Северни лъжци и южни лъжци

— Ей го, той е, Гонзаг!… Глей, глей!

— Колко е надебелял!

— Колко е блед!

— Прилича на турчин.

Тарасконците отдавна не го бяха виждали и едва можеха да познаят славния Бомпар, някога слаб, с глава на мустакат паликар^[1], с очи на дива коза, а сега надебелял, нашишкан, както казваха те, но пак със същите мустаци и със същите безумни очи на разплутото, подпухнало лице.

Без да поглежда нито надясно, нито наляво, той премина зад съдебния пристав и застана до преградката за свидетели.

Въпрос:

— Вие ли сте Гонзаг Бомпар?

— Право да ви кажа, господин председател, почти започвам да се съмнявам в това, като виждам — патетичен жест на Бомпар към пейката на подсъдимите, — като виждам, както казах, на тази позорна скамейка нашата най-неопетнена слава, като чувам как се оплюва зад тази решетка олицетворението на честността и порядъчността…

— Благодаря, Гонзаг — отговори от своето място Тартарен, задавен от вълнение.

Той беше понесъл, без да каже нито дума, всички оскърбления, но съчувствието на неговия стар приятел разкъса сърцето му и сълзите му бликнаха, както плаче дете, над което са се съжалили. Бомпар продължи:

— Дръж се, мой доблестни съгражданино, ти няма да плесенясаш на тая мръсна пейка, аз нося доказателството…

Той започна да рови в джобовете си и извади една марсилска лула, един нож, стар кремък, огниво, кълбо от някаква връвчица, барометър, кутийка с хапчета и постави всичките тия предмети един след друг на масата на секретаря на съда.

— Моля ви, свидетелю Бомпар, кога най-сетне ще свършите? — запита председателят нетърпеливо.

А прокурорът Бомпар дю Мазе добави:

— Хайде, чичо, малко по-бързо.

Чичото се обърна към него:

— Аха, ще те оправя аз тебе с всичко, което си позволи да кажеш за нашия нещастен приятел!… Почакай само да те лиша от наследство, подлец такъв!

Племенникът прие безразлично тази закана, а чичото продължавайки да рови в джобовете си, нареди пред него цяла колекция най-необикновени предмети и най-сетне намери онова, което търсеше — голям плик, запечатан с осем червени печата.

— Господин председателю, ето един документ, който доказва, херцог дьо Монс е последният негодник, каторжник, последният…

Само миг още и щеше да се излее порой от думи. Председателят го прекъсна:

— Добре, дайте документа.

Той отвори тайнственото писмо и след като го прочете, го предаде на членовете на съда, които също напъхаха носове в него и го изчетоха внимателно, без да им проличи какво си мислят. Истински съдии от Север, дявол да го вземе, затворени, прикрити!

Какво ли имаше в това проклето писмо? Иди, че разбирай такива типове.

Присъствуващите се надигаха, навеждаха се, мъчеха се да видят отдалеч нещо, заслонявайки очи с ръка, питаха се от последните редове до трибуните:

— Кво става? Кво може да бъде, дявол да го вземе?

И тъй като всичко от залата достигаше чак до улицата, благодарение на отворените прозорци и врати, в двора се вдигна голяма врява, неясна глъчка, сякаш бучене на морски прилив, когато задуха вятър.

Сега и полицаите вече не спяха, по тавана се разбудиха и гроздовете мухи, вечерна прохлада нахлу в залата и тарасконците се уплашиха както винаги от течението и се развикаха по-бързо да затворят, че иначе „можеш да се простудиш здравата“.

За стотен път председателят Муйар излая:

— Пазете тишина или ще опразня…

И разпитът продължи.

Въпрос. Свидетелю Бомпар, как попадна това писмо в ръцете ви и кога?

Отговор. При отпътуването на „Фарандол“ от Марсилия херцогът, тъй нареченият херцог дьо Монс, ме назначи временен губернатор на Порт-Тараскон и в същото време ми даде този плик, затворен с осем червени печата, макар че в него нямаше пари. В него съм щял да намеря, каза той, последните нареждания, а също така ме посъветва да не го отварям, докато не стигнем до един от Адмиралтейските острови на не знам колко си градуса ширина и дължина. Впрочем това е отбелязано на плика, можете да го видите.

Въпрос. Да, да, виждам. И после?

Отговор. И после, господин председателю, аз внезапно се разболях, както сигурно знаете, от болест заразителна, гангренозна и кой знае още каква, затова трябваше да ме свалят агонизиращ в Шато-д’Ив. Като слязох на сушата, просто се гърчех от болка, а писмото все си беше в джоба ми, защото бях забравил от толкова страдания да го дам на Безюке, когато му предавах пълномощията си.

Въпрос. Неприятна разсеяност… И по-нататък?

Отговор. По-нататък, господин председателю, когато се почувствах малко по-добре, вече можех да ставам и да се обличам, но все още без да съм съвсем закрепнал — ах, ако бяхте ме видели на какво бях заприличал! — един ден пъхнах ръка в джоба си случайно… Я, глей! Писмото с червените печати.

Председателят на съда каза строго:

— Свидетелю Бомпар, няма ли да бъде по-правилно за истината да кажете, че писмото, предназначено да бъде разпечатано на четири хиляди левги от Франция, вие сте предпочели да отворите веднага още на самото марсилско пристанище, за да видите какво има вътре, и след като сте го прочели, сте отстъпили пред огромната отговорност, която се е стоварила на плещите ви?

— Вие не познавате Бомпар, господин председателю! Призовавам целия Тараскон, тук присъствуващ, за свидетел.

Гробно мълчание посрещна тази чисто ораторска хватка. Тъй нареченият Ментърджия от съгражданите си, които между впрочем сами не се отличават с кой знае колко голяма любов към истината, наистина проявяваше надменна наглост да ги призовава за свидетели. Призованият Тараскон не отговори, но Бомпар продължи, без да се смущава:

— Както виждате, господин съдия… мълчанието е знак на съгласие…

И той продължи разказа си:

— И така, когато намерих писмото, Безюке беше заминал от няколко седмици и вече беше твърде далеч, за да мога да му го дам. Тогава реших да го прочета сам и поставете се в моето ужасно положение…

Още по-ужасно беше положението в залата, където все още не знаеха какво съдържа писмото, което беше пред съдиите и за което говореха през всичкото време.

Всички протягаха шии, но от толкова далеч можеха да видят само големите червени печати на плика, които ги хипнотизираха и от минута на минута сякаш ставаха по-големи, просто грамадни.

Бомпар продължи:

— Какво трябваше да направя, питам ви, след като узнах за всичките тия ужаси? Да догоня „Фарандол“ с плуване? Помислих си го за миг, но се усъмних, че ще ми достигнат сили. Да не допусна „Тютю-панпан“ да замине, като покажа на съгражданите си това отвратително писмо? Да полея със студена вода техния ентусиазъм? Та те биха ме убили с камъни. С една дума, нали ме разбирате, изплаших се… Не се реших дори да се появя в Тараскон; чудех се какво да говоря. Тогава се върнах и се скрих отсреща в Бокер, откъдето можех всичко да виждам, без да ме виждат. Заемам там две длъжности: пазач на панаира и на замъка. Сами разбирате, че имам достатъчно свободно време. Отгоре от старата кула с далекоглед наблюдавах от другата страна на Рона оживлението на моите нещастни съграждани, които се готвеха да отпътуват. И се измъчвах от угризения, от отчаяние… Протягах им ръце, виках им отдалеч, сякаш можеха да ме чуят: „Стойте! Не заминавайте!…“. Опитах се дори да ги предупредя с една бутилка… Кажете, Тартарен, кажете на тези господа, че се опитах да ви предупредя.

— Потвърждавам го — заяви Тартарен от позорната пейка.

— Ах, господин председателю, колко се измъчвах, като видях, че „Тютю-панпан“ заминава за призрачната страна!… Но се измъчвах още повече, когато те се върнаха, когато узнах, че на този бряг страда в окови, захвърлен на сламата като торба оскруши моят знаменит съгражданин Тартарен. Да узная, че той е несправедливо оклеветен в тази кула?…

Както и да е, ще ми кажете, че би трябвало по-рано да донеса доказателството за неговата невинност, но когато човек веднъж тръгне по лош път, дяволски трудно е да намери пак правилния. Бях мълчал и сега ставаше все по-трудно да говоря, без да се смята страхът от моста, опасния мост, който трябваше да прекося. Но въпреки това аз преминах моста. Тоя дяволски мост, и то тази сутрин, при ужасен вятър, така че бях принуден да пълзя на четири крака, както при изкачването си на Монблан. Спомняте ли си, Тартарен?

— Дали си спомням! — отговори тъжно Тартарен, изпълнен с болка по часовете на своята слава.

— Как се люшкаше мостът му с мост! Какъв героизъм трябваше да проявя!… Но аз не обичам да се хваля. Тъй или иначе, ето ме сега и този път нося доказателството, неопровержимото доказателство.

— Мислите ли, че е неопровержимо? — запита Муйар със своя спокоен глас. — Кой ми гарантира, че това странно писмо, забравено тъй дълго във вашия джоб, е наистина от херцог дьо Монс или по-скоро от тъй наречения херцог дьо Монс. Струва ми се, че на вас, тарасконците, не бива много да ви се вярва. За седем часа се наслушах на толкова лъжи…

Глухо ръмжене, сякаш от зверове в клетка, се разнесе в залата, по трибуните, та чак до Стъргалото.

Тараскон беше оскърбен и протестираше. Гонзаг Бомпар се задоволи да се усмихне с неизразима усмивка.

— За себе си, господин председателю, мога да ви кажа, че никога не преувеличавам особено много, когато говоря, и все пак, ако ме назначат за директор на бюро „Veritas“^[2], би било прекалено. Но обърнете се към него — той показа Тартарен, — той олицетворява самата правдивост в Тараскон.

Тартарен веднага позна почерка и подписа на оня господин дьо Монс, почерк и подпис за съжаление твърде добре известни му, после изправен, обърнат към съда, размаха яростно ръка, след като узна страшната тайна на осемте червени печата.

— И аз, господин председателю, сега, когато държа това цинично писание, ви заклевам да признаете, че измамници има не само на Юг. О, вие наричате нас, тарасконците, лъжци. Но ние сме само хора с въображение, ние обичаме словоизлиянията, обичаме да съчиняваме, да везем, ние сме плодовити импровизатори, напоени със сока и светлината на нашия край, които сами попадат в клопката на невъобразимите си, но невинни измислици.

Каква разлика между нас и северните лъжци, които не познават спонтанно избликналата радост, които винаги преследват някаква цел, престъпен замисъл, като автора на това писмо! Да, може смело да се каже, че по лъжи Югът отстъпва на Севера!…

В други времена с такава реч пред тарасконска публика Тартарен би развълнувал цялата зала. Но свършено беше с нещастния велик човек и с неговата популярност. Никой вече не го слушаше. Всички се интересуваха само от тайнственото послание, което той размахваше в ръка.

Горкият човек искаше да говори още, но не му позволиха.

От всички страни се разнесоха викове:

— Писмото!… Писмото!…

— Вземете му писмото, у-у-у!

— Да прочете писмото!

Отстъпвайки на волята на тълпата, председателят Муйар нареди:

— Секретарю, прочетете писмото!

Огромна въздишка на облекчение: „А-а-а!“ и последва мъртва тишина, в която се чуваше само бръмченето на августовските мухи и скърцането на щурците, в унисон с глухо туптящите сърца.

Секретарят започна да чете с гъгнив глас:

До господин Гонзаг Бомпар, временен губернатор на колонията Порт-Тараскон. Писмото да бъде отворено на 144 градуса и 30 минути източна дължина срещу Адмиралтейските острови.

Драги господин Бомпар,

На всяка шега идва краят. Направете бързо завой и се приберете спокойно у вас с вашите тарасконци.

Няма остров, няма договор, няма Порт-Тараскон, нито арове, нито хектари, нито спиртоварни, нито захарни заводи, няма нищо… Само една чудесна финансова операция, която ми донесе няколко милиона, в този момент грижливо прибрани на завет ведно с моята височайша персона.

Всъщност това беше една приятна тарасконада, каквато вашите съотечественици, воглаве с вашия велик Тартарен, надявам се, ще ми простят, понеже тя ги развлече, достави им занимание и им възвърна любовта към техния прекрасен малък град, който те бяха престанали да обичат.

Херцог дьо Монс

Толкова съм херцог, колкото съм и от Монс. Все пак съм от околностите.

Този път председателят напразно заплашваше, че ще опразни залата. Нищо не можеше да сдържи виковете, ръмженето, крясъците, които избухнаха, заляха улицата, Стъргалото, Градската обиколка, изпълниха целия град. Ах, тоя белгиец, мръсният му белгиец! Ако можеха да го спипат, веднага щяха да го хвърлят от прозореца с главата надолу право в Рона!

Мъже, жени, деца, всички крещяха и сред тая страшна олелия председателят Муйар произнесе оправдателна присъда над Тартарен и Паскалон за голямо разочарование на Цицерон Франкбалм, който трябваше да си отиде, без да е произнесъл своята реч, без своите „verum enim vero“, „дотолкова, доколкото“, понеже целият римски цимент на неговата монументална защитна реч просто стана излишен.

Съдебната зала опустя, хората се разпръснаха по улиците, по Стъргалото, по площади и площадчета, продължавайки да изригват своя гняв и силни викове:

— Белгиец!… Мръсен белгиец!… Северен лъжец!… Северен лъжец!…