Фьодор Абрамов
Братя и сестри (9)

Осма глава

Лукашин беше страшно ядосан. Хазяйката (все пак той не избегна участта на всички командировани — настани се у Марина Светкавицата) го събуди в осем часа. Пожалила го. Глупачката му с глупачка!

Утрото беше студено, ветровито. От комините се виеше дим, притискаше се зиморничаво към дъсчените покриви, побелели целите от слана. Ботушите му тропаха като дървени по неразмразилия се още от нощта път. От време на време срещаше ученици, те спираха и го изпращаха мълчаливо с не по детски сериозни, питащи погледи.

Ами да. За къде си се забързал, чичо? Дошъл-недошъл и вече си плюеш на петите! А Минина какво ще си помисли? Не струва тая работа. Вчера след събранието един господ знае какви дивотии надрънка. Нареждаше за перспективите, за някакви си основни звена. Като някой поп!

Помисли си дали да се отбие за минутка в управлението, да каже поне кое как стои. Но пак си припомни снощния разговор по телефона и закрачи по-бързо. Новожилов, секретарят на районния комитет, след всеки две думи викаше, колкото може: „Разбра ли ме? Разбра ли ме? Веднага тръгвай за Водяни“. Добре поне, че реагира спокойно за снемането на Лихачов. Може би не разбра добре всичко — чуваше се лошо, а може и да го бе разбрал, но наводнението беше по-важно.

През горния край на Пекашино Лукашин минаваше за първи път и колкото и да беше нервен, внимателно се оглеждаше.

Същите къщи — едноетажни, по-рядко двуетажни, но всичките с огромни покрити обори и сайванти. Голи зеленчукови градинки, садени лятото с картофи, сега покрити със стари, прилични на камшици побелели стебла. Срещаха се често изоставени къщи със заковани прозорчета и изпочупени стъкла. Вятърът шеташе из тях с вой като из гробище. Лицевите страни на много стари къщи са разкъртени за дърва. Тук-там личаха наскоро срязани греди. Явно станало бе вече навик — мине някоя стопанка, откърти трупче и си продължи. На цял километър нямаше нито една нова постройка, градена през последните години.

„Ох, каква работа ги чака след войната! — мислеше си Лукашин. — Наново ще трябва да градят селото.“

Като слизаше от Пекашинското възвишение, той вдигна яката на шинела си, за да заслони лице от бръснещия вятър. Когато премина през разпенената, яростно бучаща Синелга и влезе в гората — висока розова борова гора, изведнъж стана по-топло. Тук нямаше вятър, само всред позлатените от слънцето върхари нещо прошумоляваше и въздишаше леко и от време на време се дочуваше глухо, треперливо скриптене на дървета.

След първия завой на песъчливия, посипан със стари, поръждавели борови иглици път, по който не бе очертан нито един нов коловоз, Лукашин зърна жена. Превита ниско до земята, тя пълзеше между боровете недалеч от пътя и като че ли събираше или оглеждаше нещо. Изпод червената, вдигнала се нагоре пола се виждаха пъстри чорапи, прихванати под коленете с бели ластици.

— Ей, стопанке, накъде е пътят за Водяни?

Беше съвсем излишно да пита за пътя, защото Марина Светкавицата му бе обяснила най-подробно накъде да върви, но той попита машинално, както би сторил всеки, който се е озовал за първи път по непознати места.

Жената се обърна и той позна Варвара Иняхина.

Тя избърса бавно ръце в дрехата си и се усмихна:

— Че какво ви води към Водяни?

Лукашин приближи до нея:

— Беда ги е сполетяла там. Наводнение.

— О, те са си свикнали — каза Варвара без каквото и да било съчувствие. — Всяка година ги залива. А те да има как насред реката да се настанят и хич да не излизат от водата. Така си е — увери го тя, като забеляза въпросителния му поглед. — Че то и малкото дете знае — на високото трябва да се гради къщата, а тия нахални водари са се лепнали баш на брега. Та в едната им ръка да е тревата, а в другата — рибата. И кога водата залее селото — ей им на живот. Та лошо ли е? Гозбата сама доплувала до прага им…

Като отдаде дължимото на жителите на Водяни, с които явно си имаше стари сметки, Варвара отново се заусмихва безгрижно. Бледото утринно слънце осветяваше красивото й мургаво лице, забрадено кокетно с шарена, лека, неподходяща за времето забрадка. Тя притваряше кафявите си лукави очи и като прокарваше леко върха на езичето си по румените си устни, се оставяше да я разглежда. И сякаш нарочно, за да обърне той внимание и на другите й достойнства, поразклати бедра.

Лукашин протегна здравата си ръка към белия мъх, натрупан край един бор.

— За какво ви е този мъх?

— Ами кравичката ми? Още не е научена да се храни с въздух…

В душата на Лукашин трепна някаква глуха тревога, но Варвара разстилаше вече мъха и го канеше:

— Че защо стоите тъй? Запалете си цигарка. Толкова обичам, когато ми замирише на тютюнец…

На него обаче не му беше до пушене. Едва седнаха и Варвара съвсем естествено, като че ли го нямаше, повдигна полата над коляното си, придърпа надолу пъстрия чорап и като поразтри с ръце мястото под коляното си, се оплака:

— Ластикът е стегнат, я как се е впил…

Но в същата минута рязко смъкна полата върху коляното си и срамежливо се сви:

— Божичко, какъв срам! Година още ако поживеем без мъже, съвсем ще забравим, че сме жени.

И макар Лукашин да разбираше, че и ластикът, и тази престорена срамежливост са евтин похват, прилаган вече вероятно не един път като съблазън, именно това още повече разпалваше въображението му. А Варвара, сякаш за да го подтикне, разкопча ватенката си и примамващо пооткри малките си, плътно пристегнати от червената басма гърди.

„Не, не! — казваше си Лукашин. — Само не сега. Ама че работа. Още първия ден и… Добър пълномощник!“

Топ отметна рязко глава и попита с чужд, хриплив глас:

— Що за човек е Минина?

Варвара го погледна объркана и недоволна — притрябвала ли ти е сега тази Минина? — и отговори някак раздразнено:

— Анфиса ли? При жив мъж като в манастир я караше.

Но когато забеляза отчуждеността в погледа на Лукашин, тя се примири и започна да обяснява с присъщата й многословност:

— Бях още момиченце, когато я жениха. Всички на трапезата, както си му приляга — весели и пийнали, само тя като на погребение. Бледа, бледа, капчица кръв няма на лицето й. Била съм тогава сигур на девет години, тичала съм още боса, ала вече всичко съм разбирала — намекна Варвара с гордост за ранната си опитност. — Жените си шушукат: „Не е весела булчината“. Ама какво ще е весела, когато й се повдига… Бива си го нейния Григорий, на никого не прощава. И един такъв личен, красив…

В думите на Варвара Лукашин долови нещо повече от обикновеното безкористно възхищение от мъжа на Анфиса, почувства се изведнъж оскърбен и нетърпеливо я прекъсна:

— Не питам за това. Минина какъв човек е ми кажи!

Варвара скърши учудено вежди.

— Е, според вас, като председател… как е?

— А-а, за това ли питате — досети се най-сетне Варвара. — Не се кахърете. По-лошо от Харитон няма да бъде. Анфиса ли каква е? Седна на сватбената трапеза като Анфиска, а стана като Анфиса Петровна. Сериозно, сериозно — закима с глава Варвара, явно много доволна от произведения ефект. — До сватбата си беше Фиска като всички Фиски, устата й не млъкваше като моята, пък после, като се възголемя, важност си придал, като че Богородица е слязла на земята. А майка ми, кога и аз вече се замомях, мира ми не даваше, все току ми нареждаше: „Варка, ти гледай Анфиса, Варка, учи се от Анфиса“. И какво пък толкоз да се уча? Цялата в тъмно облечена, като монахиня. По сенокос някой път баялдисаш от жегата — тичаш право във водата. И мъже, и момчетии — бух вътре, с всички е още по-весело. Нека гледат, халал да им е, нали не съм го крала. А тя да стори такова нещо — никога. Като че по нея сребро е накачено, сакън да я не зърне някой… Слушам аз, слушам майчицата си, кога ме поучаваше с Анфиска — свърна отново на свойто си Варвара, — и си мисля: „А, не, стигат светците по небето. На мен, грешницата, и на земята не ми е лошо…“. Ама вие къде? — попита изведнъж тя неспокойно, като видя, че Лукашин става.

— Време е вече.

Варвара стана след него с нежелание. Не криеше разочарованието си. Лицето й се изпъна, за миг в очите й се мярна нещо като досада или презрение, но в следващата секунда те отново трепкаха в многообещаваща усмивка. Нищо не беше в състояние да помрачи задълго душата й. Нея сякаш и войната я бе заобиколила, пък и Варвара, както си личеше по всичко, не се интересуваше твърде от нея, не досаждаше като другите с какви ли не въпроси.

Тя стоеше пред него млада, здрава и го гледаше в очите със зов и смирение.

Той се повлече по пътя като пиян, боеше се да се обърне назад.

— На връщане се отбийте. Нали видяхте моята светличка къщичка там в горния край? — упътваше го Варвара.

Бързият ход върна постепенно душевното му равновесие и като си припомняше срещата с Варвара, той вече съжаляваше за опасенията си и гледаше на тях с присмех.

Слънцето понапече. Миришеше на смола.

Скоро се проточи стар, изоставен вече район за добив на борова смола. Удивителна, приказна гледка! Борове в бяла премяна! Да, от двете страни на пътя като просторна ограда се редяха високи, стройни като свещи борове, едната страна на които чак до върха беше с обелена кора. Тънички захарни струйки засъхнала мъзга се виеха като шарки по белите стебла.

Радостен и възбуден, както отдавна не беше се чувствал, Лукашин крачеше свободно и леко по горския път и се чудеше: кой би могъл да помисли, че ей така простичко — и то в такова време — ще мери пътищата на този далечен край, в тайгата, на хиляди километри от фронта? И си припомни много, много от онова, което бе преживял през последните месеци. Евакуацията от Ленинград, отоплените товарни вагони, болниците, окръжната комисия в Архангелск…

Какво да прави? Къде да се приобщи за няколко месеца, докато се оправи ръката му? Към родната Смоленщина нямаше път…

В областния комитет на партията му предложиха да избира: работа в апарата или в периферията. Без да се замисли, Лукашин тръгна в най-лошото време към един от най-отдалечените райони в областта, разположен по горното течение на Пинега. Подгони го натам неудържимата, още в детството вкоренена страст към пътешествия, към непознати места, непознати хора. Понякога, начел се на разни книги, с които щедро го снабдяваше селският учител — за следотърсачи, за мъжествени и смели изследователи, за жители на тайгата, той и насън, и наяве бълнуваше за техните необикновени приключения и мечтаеше сам да извърши подвизи. Но животът отсъди иначе. През нерадостната двадесет и четвърта година двадесетгодишният Ванюшка високочелия, както го прякороса неговият си селски комсомол, беше изпратен да се учи. После отново на село — културнопросветник в селското читалище, секретар на партийна организация, инструктор към районния комитет…

Но неспокойното Лукашиново сърце се обаждаше и тук. Никак не можеше да се заседи на едно място и като за оправдание пред съвестта и другарите си казваше на шега, че по рождение си бил орисан за чергарски живот.

В районния комитет на партията пристигна вечерта. Секретарят го посрещна с радост.

„Тук сега приключва пленумът на районния комитет. Хората трябва да се разотиват. Но ако чуят нов човек, при това фронтовак — знаеш ли каква полза ще имат! Наемаш ли се?“

„Наемам се“ — отговори Лукашин, като жвакаше с водата в ботуша си, насъбрана при преминаването през разлялата се река.

После цяла седмица изнася доклади в районния клуб и селата наоколо, след което поиска да го изпратят като пълномощник по сеитбата.

… Лукашин погледна часовника си. Вече два часа беше на път. Надникна в чантата си, в която имаше парче мек хляб, и срамежливо се огледа. Макар да бе похапнал добре у хазяйката си, блокадата все още се обаждаше: постоянно му се ядеше.