Фьодор Абрамов
Братя и сестри (7)

Шеста глава

Когато тръгна за „Нов път“, планът на Лукашин беше най-обикновен: да събере същия ден вечерта колхозниците, да им разкаже за положението на фронта, а след това вече, след едно такова духовно зареждане, да подхване колхозните работи. Но глупашкото нареждане на Лихачов, за което научи в полето от колхозничките, промени първоначалните му намерения. Трябваше, както се казва, още от вратата да хване бика за рогата.

Два дни се запознава Лукашин с колхозните работи: поговори с хората, огледа оборите и конюшнята, отби се в ковачницата. И се хвана за главата! Сеялките неремонтирани, плуговете като изпочупени железарии струпани на куп под открито небе пред ковачницата — ръждясали, с миналогодишна пръст по лемежите. С фуража работата беше още по-зле — не бяха успели да го извозят през далечните рекички преди размразяването на пътищата. И това ставаше в колхоз, за който в районния изпълнителен комитет говореха спокойно — смятаха, че там работите са наред и бяха уверени в добрия резултат от сеитбата. А председателят му? Как един не каза добра дума за него!

„Ще те науча аз тебе — мислеше си побеснял Лукашин, — ще ти вкарам акъла в главата!“

В неотоплявания клуб — бивша църква с тъмни високи сводове — беше студено и мрачно. Единствената лампа с нащърбено шише осветяваше само сцената. Някъде в дъното все още хлопаха врати, скърцаха скамейки под сядащите хора. Беше шумно, чуваше се приглушена кашлица, от дишането се вдигаше пара.

— Всички староверки са се дотътрили — наклони се Лихачов към Лукашин. — А едно време в този същия божи храм и с въже не са могли да ги домъкнат.

Фьодор Капитонович, постоянният член в президиума на всяко събрание, наля чаша вода и услужливо я постави пред Лукашин.

Най-после Лихачов обяви:

— Доклад за международното положение, каквото е в момента, ще изнесе другаря Лукашин, бивш фронтовак, а сега пълномощник на районния комитет на ВКП (б). Само че да се пази тишина. Ясно ли е? — добави той строго и седна.

Лукашин стана и свали шинела си.

Шумът постепенно стихна. В бледите отблясъци пред сцената се мярнаха познати лица: усмихващата се Варвара с ярка пъстра забрадка, игриво поклащаща крак с нов галош, Трофим Лобанов, Настя… А по-нататък — пълна тъмнина, прорязана от множество сухи блестящи очи, вперени в него. Тези очи го опипваха, питаха го, чакаха. И той знаеше какво чакат, какво искат от него. Но как да окуражи, как да насърчи измъчените им, изстрадали души? В живота сега нямаше нищо друго, освен беди и нещастие.

Но когато пред мисления взор на Лукашин се изправи обсаденият Ленинград, огромната, цялата в заревото на пожарите страна, гласът му укрепна, стана по-твърд.

— Фронтът сега минава през всяко сърце, другари! Линията на фронта е до стана на работника, до всяка колхозна нива! И как иначе? Един пуд зърно по-малко — значи недохранен работник, а недохранен работник — значи по-малко танкове и самолети. — Лукашин цял се наклони напред и махна с ръка. — Кой печели от това? Хитлер печели!

В залата цареше мъртва тишина.

— А вие тук в „Нов път“ какво правите? — постави ребром въпроса Лукашин. — Ланшното ви зърно изгни под снега, нали? Така ли беше?

— Така… — отговориха глухо от тъмнината.

— А как посрещате сега настъпващата пролет? Намислили сте да намалявате посевните площи? Такава ли е вашата помощ за фронта?

— Председателя питайте! — обади се някой плахо.

— Именно, именно! — веднага откликна на възгласа Лукашин и рязко се обърна към Лихачов: — Партията, другарю Лихачов, ви е поверила отговорна задача. А вие… дявол знае какво правите! Да затъпквате зърното в калта — че това е престъпление!

— Вярно!… Така е!… — надигнаха се гласове.

— Дайте на мен думата! — надигна се някаква жена от първия ред.

— Чувай бе, жена, я си мълчи — задърпа я старец с дълго голобрадо лице.

— Остави ме! Ти цял живот мълчиш — къде ти е ползата от мълчанието? Нищо че ти викат Мъдрия.

В отговор се понесе ситен смях.

— На кого казва така? — попита учудено Лукашин, като се наклони към Фьодор Капитонович.

— А, измислят си ги разни… Стоя Софрон Игнатиевич стар ерген до четирийсетте, па току взе, че се ожени за една млада. И оттогава му викат Мъдрия.

— Сечи, Дарка, не бой се!

— Не се боя, жени, не се боя! — разпали се Даря. — Двамина сина имам на фронта, от какво да се боя… По-големият, Алексей, във всяко писмо пита: Как я редите там в колхоза, мили родители? А ние тук и да се изтрепем от работа — все тая. Захвана ти, Харитон Иванович, да стягаш юздите — и съвсем се забрави. Бригадирите назоваваш по номера, а ние и на конете си викаме на име. Пък нас, жените, и за хора не ни имаш… Де се е чуло и видяло мокра угар да ореш? Или преди тебе ние тук не сме живели? Цял живот ралото не слиза от ръцете ни и от глад не сме умрели. Помислял ли си си за това?

— Чуваш ли? — подхвърли Лукашин на Лихачов. Той беше много доволен, че така изведнъж се подхвана делови разговор между колхозничките.

Лихачов отметна глава и скочи рязко.

— Вие какво, против партията ли? Тилът ли подривате?

В клуба се вдигна невъобразим шум:

— Ти не ни плаши нас с партията!

— Партията сме ние!

— Абе партията така ли ти нарежда да разговаряш с хората?

— Тъй я… като че в друг Есесер живеем…

— Глупачка… няма друг Есесер…

— Я по-тихо, кво полудяхте такива! — надигна глас Фьодор Капитонович. — Отдавна не сте си драли гърлата.

— Няма да го бъде по-тихо!

— Карайте, жени!

— Те сега в тъмното са куражлии, отворили са едни усти… — заоправдава се Лихачов шепнешком на ухото на Лукашин. — Ама на светло ни една няма да гъкне.

Лукашин се изправи.

— Другари, да не го обръщаме на пазар. Трябва да се критикува делово, да има полза.

— Ние без критика — така ще си го кажем.

— Защо прикривате Харитон? — изтърси гръмогласно от дъното на залата Марфа Репишна.

Жените като че ли само това чакаха — наскачаха от местата си и се развикаха:

— Не искаме Лихачов!

— Стига, до гуша ни дойде!

— Искаме председател, дето да е с орденче! — звънко подвикна Варвара, метна премрежено пламенен поглед към гърдите на Лукашин и му намигна като на стар познат.

Пламъкът в лампата се мяташе насам-натам, гласовете ечаха под сводовете на старата църква. Загледан в разярените, размахващи ръце жени, Лукашин се стресна. Не, той не бе искал това. Районният комитет не бе го упълномощил за такова нещо. Спомни си думите на завеждащия селскостопанския отдел към района: „Анархията в колхоза е голяма. Лихачов постегна малко работата, но това още не е достатъчно. Помогнете. Вие сте стар, опитен работник. Номенклатурен кадър на райкома…“. И в миг Лукашин си представи непоправимите последици от неговата необмислена, прехвърлила мярата критика: провал на сеитбата, неизпълнение на плана…

Той грабна запушалката на гарафата и зачука яростно по масата:

— Другари, другари! Сега не му е времето да се сменя председателят. Като завършим сеитбата — тогава поставете въпроса. Че може ли да се сменя командирът по време на бой?

Последните му думи бяха заглушени от нови викове:

— Дотогава той съвсем ще ни разори!

— Няма да има кого да командва!

В помощ на Лукашин се притече Фьодор Капитонович:

— Как не ви е срам да показвате простотията си! Другарят е дошъл от фронта… Мигар снемат някого без проверка?

— А-а-а, Харитон ли защищаваш?

— Какво го е еня него, момите му са си вкъщи — не му се стяга сърцето…

Фьодор Капитонович се намръщи и разпери ръце:

— Брей, кви сте, на хора вече не приличате!

И тръгна събранието — като кола по надолнище.

На сцената излетя като вихър зачервената Настя Гаврилина:

— Аз ето какво викам… Викам да сложим за председател Анфиса Петровна… Тя умее да настрои хората за работа. Помните ли как стана с тора? И изобщо, аз и ние, комсомолците, сме за Анфиса Петровна!

За няколко минути залата замря — толкова неочаквано беше предложението.

Пръв се опомни Лукашин:

— Другари, не бива да прибързваме за такава работа. Всичко трябва да се обмисли, с районния комитет да се посъветваме.

Подкрепи го и Фьодор Капитонович:

— Кво сте се развикали? Редът не знаете ли? Че без резолюция…

— Я се махай с твойта резолюция! Тя не стреля по немеца!

— Анфиса… Анфиса Петровна!

В дъното на залата нещо се суетяха, викаха, боботеше уговарящият бас на Марфа:

— Кво се дърпаш? Хората те искат.

— Склони, склони, Анфисюшка! Нищо няма да ти стане… — настояваха женски гласове.

Трофим Лобанов тръсна сърдито глава и плюна:

— Жена за председател! А панталони ще й намерите ли?

— И твоите ще й станат, а, Трофимушко? — подкачи го Варвара.

— Ти недей много… — наежи се Трофим. — Три щика има Трофим на фронта!

Силен смях, препирни, подвиквания:

— Излез, излез, Анфисюшка! Покажи се…

Лукашин хапеше нервно устни, взираше се, вслушваше се в тътнещата възбудена зала, после махна с ръка на всичко. Какво пък? Нека правят, каквото знаят. В края на краищата кой е тук властта? Кои са тук стопаните? Мигар си мислят злото? И защо пък той — спореше Лукашин с невидимия противник, — защо пък той, дошлият отнякъде си, да е прав, а всички тук да се заблуждават?

Но когато видя до себе си Анфиса — нея буквално я изтикаха на сцената, — той отново изтръпна. Е, стана тя, каквато стана! Пък Анфиса — да ти е жал да я погледнеш. Беше не само слисана, но направо уплашена, сломена; едно бледо лице на червени петна…

Но чудно, объркването и плахостта на Анфиса допаднаха на събранието. Това се долавяше и в ласкавите и любопитни погледи, с които я разглеждаха жените (сякаш дотогава не бяха я виждали), и в приглушените думи, които си разменяха в залата:

— Изчерви се цялата като мома на сгледа.

— Нищо, нищо, нека…

Минаха сигурно минута-две, докато Анфиса дойде малко на себе си:

— Ох, не знам, жени… побъркали сте се вие. Какъв председател ще съм аз? Три зими само съм ходила на училище…

— Нищо, Харитон да не е по-учен…

— Мен и да говоря ме не бива…

— Още по-хубаво — Харитоновите речи ще ни стигнат за десет години.

— Захващай се, захващай се, Анфисюшка… барем от Харитон по-лоша няма да бъдеш…

— От какво се плашиш, засрами се. Знаеш с каква работа се захващаш…

— Я поседни, Петровна. Краката ти не са на заем взети. Що нещо са изходили от сутринта.

— На червената маса, на светлото! — подеха се гласове.

Лукашин потърси с очи по сцената стол.

— Харитон откога вече седи! — изписка, задавена от смях, някаква отракана женичка.

— Вяр-р-но беее! Я стига му на него, наседял се е.

Лихачов стисна зъби, та чак скръцнаха, и се изправи:

— Ясно! Не ви харесва съветската власт, тъй ли?

— Ти с всичкия ли си! — дръпна го Лукашин за ватенката. — Може ли да разговаряш така с хората?

Лихачов се обърна рязко:

— Говоря аз, както трябва. Ала ти по чия свирка играеш? Ама почакай — ще има да се хапеш! Хората ще объркваш, безпорядък ще създаваш! — яростно зашепна той.

— Ти ли? Ти ли ще ме заплашваш? А знаеш ли какво правеха с такива командири на фронта?

В залата шум, викове:

— Не разбираме!

— По-високо!

Лихачов бавно слезе от сцената и тръгна към изхода изправен, без да навежда глава, целият в скърцащи ремъци. В мъртвата тишина стъпките му отекнаха под сводовете, прокънтяха някак заплашително.

Блъсна се вратата, изскърца подът в коридора. В залата въздъхнаха облекчено.

След гласуването започнаха да решават неотложните работи бързо и сговорно. Благодарение на дългогодишния си административен опит Фьодор Капитонович поставяше умело въпрос след въпрос.

Решиха: да започнат да орат там, където е възможно, да не чакат да изсъхнат целите площи, в нивите да излизат не по-късно от четири часа сутринта.

След това една възрастна колхозничка плахо предложи:

— Каквото брашно има в колхозния склад — раздайте го срещу трудодните, все няма да е кат без нищо…

Приеха и това предложение.

Лукашин слушаше разсеяно, нервничеше. Чувстваше напрегнатото шумно дишане на седналата до него Анфиса и доскорошните съмнения отново се надигнаха в него. Как ще погледнат на тази работа в района? Нищо с никого не съгласува — дойде и разбърка всичко! Да речем, че този кавалерист отдавна трябваше да бъде изгонен, но така ли се подбират кадри?

Без да обръща глава, той изви очи към Анфиса. Присвитите й очи са вперени в масата, бузата й пламти в руменина. Но когато видя тънката упорита извивка на шията й и над нея тежкия, стегнато заплетен кок черни коси, въздъхна по-леко. Спомни си първата среща с тази жена в двора на управлението на колхоза…

След това бе обсъден въпросът за ковачницата. Бавно, с чувство за собствено достойнство, на сцената излезе Николаша Сьомин — тесен в раменете живеничав момък с хромови, лъснати до блясък ботуши и с вратовръзка.

В Пекашино му викаха повече „специалистът по тънките работи“. Да поправи катинар, да оправи някоя дръжка на ведро, да изкове ножче от пила — това горе-долу можеше, ала там, дето трябваше да върти чука, Николаша само разперваше ръце: „Това е черна работа — не е по моята специалност“.

Всъщност в колхоза го обичаха. Какъвто и да беше, но си е техен ковач — в другите колхози и такъв нямаха, пък и макар на вид само, ала си беше мъж все пак.

С важност, която идеше от съзнанието за неговата незаменимост, Николаша започна така:

— На мен, като специалист по фината работа, ми не приляга да размахвам чука. Моля да отделите на мое разположение физическа сила.

— Ама каква точно сила ти трябва, Николай? — с неприкрито ехидство полюбопитства Варвара.

— Ами че, ако си го кажем по нашему, такава, дето ще може да маха с чука по мои указания. Другояче казано — една силна жена.

По залата мина лек смях. За първи път се засмя и Лукашин, от душа.

— Така си кажи…

— Марфа Репишна! Има ли по-силна от Марфа Репишна?

— Ами че аз ще изпотроша цялата ковачница! — подскочи Марфа.

Но както и да се опъваше, решиха: в ковачницата ще работи Марфа.

След това се посипаха въпроси и предложения от всички страни. Но беше вече късно, газта бе на привършване и лампата димеше, фитилът пращеше и Фьодор Капитонович закри събранието с поучителното: „От приказки куршуми не стават. Работа се иска“.