Фьодор Абрамов
Братя и сестри (40)

Тридесет и девета глава

Като приключи работа, Мишка бързо натири конете в отавата, подвикна им радостно: „До утре!“ и изтича на полската пътечка.

Слънцето бе слязло до горските върхари. В ниските места се стелеше мъгла.

Препускай, Миша, препускай!

В крайпътните храсталаци лениво изпърхаха уплашени птички, отпретнатите кончови на ботушите плескаха като крила.

… Трябва да си облече сатенената риза, че така е като коминочистач. И как само дойде одеве при него пред всички? Кърпичка му подари. А какво да я прави тази кърпичка? Видят ли я момчетата, има да му се подиграват. Ама и баща й какъв досетлив дявол е. Като че на боб е гледал. Ще трябва май да се жени за Дунярка. Какво пък, всички се женят…

Замириса тръпчиво на гръстелници. Ето го и блатото. По-нататък са посивелият покрив на хармана с вършачката, баните, първите къщи, а там е и тяхната.

Пътечката заобикаляше стария чакълест насип и водеше към широкия разбит път. Мишка спря и погледна криволиците на пътя. Я карай направо, поне два пъти е по-близо.

Росната трева го шиба по кончовите, мокро е… Под ботушите му пукат клонки. Навред храсталак… Краката му затъват, шляпа вода. Има ги и такива гадости по земята! После ботруна, втора… Един скок, два скока… Измъкна се! Вече е в Сухото блато, тук-там стърчат стройни борчета. Замириса нетърпимо на блатно дръвце, изпод краката му се разпиляха като сачми малки жабчета. Ето къде била стръвта за щуки… Как не се е сетил по-рано?

В селото изтрака апарат. Мишка трепна. Да не е почнал филмът? Пак изтрака, и пак — и замлъкна. Не, изпробват мотор.

Ах, Дунярка, Дунярка! Откъде го измисли това пък — да чака след филма зад клуба? Ами ако го видят хората? Е, да видят пък… Ще вземе да седне в киното точно до нея — напук на всички.

Бързо приближава стената на хармана. Давай, Мишка, давай! Ох, ето го и пътя, ето го и хармана. Трябва да избърше поне малко ботушите си в тревата.

Какво става там? Каква е тази гюрултия на хармана?

— Под съд ли искаш да те дам? — Това е гласът на Анфиса Петровна. Кого ли реже така?

С няколко скока стигна до хармана, занаднича през една дупка на стената.

Майка му? Защо седи до овършаното зърно и е закрила очи с ръце? А Анфиса Петровна се е надвесила над нея и сочи нещо към коленете й:

— Знаеш ли какво си направила? Знаеш ли?

Страшно предположение жегна Мишка: стори му се, че в престилката на майка му има зърно.

— За такова нещо знаеш ли какво те чака? Десет години затвор.

Ръката му се свлече по стената и той тупна коляно о земята. Стана, помъкна се бавно нататък. До него достигаха гласът на Анфиса Петровна и хлипанията на майка му.

Потрепери и побягна, като се препъваше.

Край кладенеца беше шумно, говореха и се смееха. Сякаш нещо го преряза. Сигурно вече всички знаят, всички…

Той свърна от пътя, наведе се и хукна през една картофена нива. После се катери през някакви огради, притиска се към стени на къщи, за да не среща хората, пак се катери през огради. Отпреде му се изпречи като тъмна стена гъст храсталак. Огледа се — нищо не се виждаше; седна на тревата.

— Хей, дечурлига, гонете я насам, насам…

Ами това е Лизка, прибира с децата овцата. Отде се взе тук Лизка? Защо пък Лизка? Вдигна глава, огледа се и в тъмнината отдясно забеляза хамбар. Ами че той е в тяхната градина…

Като приказно небесносиньо видение изплува пред него топлото юнско утро… Баща му… сбогуването.

Затрака апаратът в клуба. Мишка скочи, направи няколко крачки и пак седна. Не, не…

Дълбоко отчаяние го притисна към земята. Жал му беше и за него си, и за Дунярка. Сигурно пак си е помислила, че Мишка я е излъгал.

Нещо прошумоля, затупа в храсталака. По лицето му капнаха няколко капки. Заваля. Но той не се помръдна дори.

После дъждът спря и по черното небе се изсипаха студени, безкрайно далечни звезди.

От клуба се чуваше силното тракане на киноапарата.

А той продължаваше да седи на мократа трева — сам-самичък в този огромен, неразбираем свят, чувстваше се малък, нещастен и плачеше мълчаливо…