Фьодор Абрамов
Братя и сестри (43)

Четиридесет и втора глава

Анфиса полагаше усилия да ободри, да оживи колхозниците. През деня смогваше да посети всички ниви и навсякъде се захващаше усърдно да жъне, да връзва снопи. Присъствието й — тя сама виждаше това — успокояваше някак хората, повдигаше духа им. И дори Марфа Репишна, дето изглеждаше толкова твърда и невъзмутима по дух, и тя каза веднъж на Анфиса: „Идвай по-често при нас, невесто — по-леко ни става“.

Но колхозът започна да изостава със сушенето на снопите (колко жени можеха да вършат тази работа) и Анфиса трябваше да се заеме сама с него. Сечеше в гората нови върлини и подпори, на мястото на прогнилите пречки поставяше нови, извозваше снопите от нивите, окачваше ги на върлините — и всичко сама, съвсем сама. Между хората забравяше за някое време тежките си мисли, а сега, когато работеше сама, те не я напускаха.

Този ден й беше особено тежко. Сутринта конярят Ефим, докато й помагаше да впрегне коня, й каза мрачно:

— Чу ли, немците стигнали Волга…

В момента не се замисли много върху тези думи, може би защото конят се дърпаше и тя бързаше, а може би и затова че лошите новини от фронта през това лято бяха толкова много, та вече не можеше и да се учудва човек.

Страшният смисъл на Ефимовите думи стигна до съзнанието й, когато премина блатото и започна да пои коня в ручея.

„Ами че това е Волга! Волга…“ — изуми се тя.

Никога през живота си не беше ходила по-далеч от районния център и дори не знаеше как изглежда един град. Но Волга, Волга — матушка… Имаше ли празник в село да не пеят за нея! И всеки път, когато слушаше ширналата се в простора песен или сама пригласяше, в душата й се надигаше нещо голямо, широко и светло. А сега злодеите бяха на Волга…

Изправена на скамейката пред сушилнята, тя се навеждаше механично към снопите в краката й и пак така механично ги окачваше на върлините. Страшната новина не излизаше от главата й.

„Но какво значи това? Как може?“ — питаше се тя.

Очите й току се пълнеха със сълзи, тя се облягаше на рамката и дълго гледаше към безлюдния път, към ожънатите нивя, които блещукаха със златистата четина на стърнищата. После се сепваше, почваше да работи трескаво, но след малко ръцете й отново се отпускаха, облягаше се пак на рамката и гледаше към пътя и нивите.

Ох, колко й е тежко… Да се мернеше поне една жива душа или птица да прелитнеше… В синия въздух е по лятному топло и безветрено, но тихата есен вече плете своите паяжини, обагря в златисти петна храстите, изписва мъртвите си шарки по неокосената по синорите трева. Някъде отдалече — сигурно откъм Сухото блато — долетяха пет тревожни крясъка на жерави и това още повече я натъжи.

И изведнъж дочу в краката си мил глас:

— Здравей, Анфиса.

Хвана се за сърцето и приседна. Гледа няколко секунди Лукашин със смутени, учудени очи, после мокрото й от неизсъхналите сълзи лице светна в радостна усмивка.

Бялата забрадка на Анфиса се беше смъкнала на врата й, по черните й коси и витите й вежди имаше леки шарки от житна прах…

Някакъв момчешки възторг обхвана Лукашин. Протегна ръце към нея и преди тя да ахне, се озова на земята, а той стърчеше на пейката, намигаше й закачливо и казваше:

— Давай, председателко, да посвършим малко работа!

Това беше толкова неочаквано и необикновено, че тя просто не можеше да дойде на себе си и вдигнала глава нагоре, го гледаше с влажни, щастливи очи.

— Давай! Давай! — протягаше припряно ръце към нея Лукашин.

Тогава тя замижа по детски, тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън, наведе се чевръсто и награби голям куп снопи.

Тя не го попита откъде дойде, не го попита защо толкова дълго го нямаше в Пекашино и чудно нещо — не потърси дори утеха за всичко, което я безпокоеше и измъчваше през целия ден. С идването на Лукашин изчезнаха изведнъж всичките й тревоги и съмнения, стана й леко и радостно.

С бързи и сръчни движения тя грабваше снопите, вдигаше ги нагоре, подаваше ги към протегнатите ръце на Лукашин и го гледаше със сияещи очи.

Лукашин се оказа опитен работник. Тя веднага разбра това, като видя с каква увереност, като истински стопанин стои разкрачен на скамейката, как умело и без излишни движения подхваща снопите и с някаква особена мъжка напетост се окачва по върлините.

— Че ти си бил истински селянин! — засмя се изведнъж Анфиса, като неочаквано и за самата себе си се обърна към него на ти.

Той не отговори нищо, само лицето му, лъснало от пот, се разля в доволна усмивка, а ръцете му засноваха още по-бързо.

Скоро косите, челото и рубашката му се покриха с ечемична прах и осил и от това той й стана още по-близък и мил.

Не чуха кога зад тях се беше приближил Фьодор Капитонович:

— Ха така де-е. Пък аз вървя насам и си викам: коя ли ще е тая двойка? То млади сега няма, ала тук, като гледам, гаче ли не работа вършат, ами така, на шега си играят.

По лицето на Анфиса се изписа тъмен облак. Откакто свалиха от бригадирството Фьодор Капитонович, той се закроти и дори заработи редовно в колхоза. И все пак не й беше по сърце този човек. И сега й се стори, че тая среща не е на добро. Но Лукашин, разгорещен, потен, вече протягаше към нея ръце и тя отново се наведе към снопите.

Фьодор Капитонович постоя малко, поклати глава и пое кротко по пътя за вкъщи.

След около час Лукашин скочи от скамейката на земята.

— Ух, изтрепа ме! — каза той с блеснали от възбуда очи и започна да бърше с ръка запотения си врат.

— Не се знае кой кого изтрепа — засмя се Анфиса, като отърсваше дрехата си.

— Засъхна ми гърлото. Няма ли нещо да го намокря?

Анфиса измъкна от храстите малък тенекиен съд с вода.

— Пийнете си, да ви е сладко, драги работнико — поклони му се тя престорено.

Седнаха, доволни и весели, на слога край храстите. Анфиса си беше взела нещичко за хапване следобед. Разстели бяло месалче и наля в една паничка извара с мляко. Лукашин се нахвърли лакомо на храната. А тя си отчупи коматче от питката и като поотхапваше по мъничко от него, поглеждаше от време на време Лукашин. Изпълваше я леко, безоблачно щастие. В ушите й напираше звънко ромонът на поточе, скрито долу в храсталака зад нивата, тихо и приспивно поскърцваше някъде далече каруца.

— Ти защо не ядеш? — тихо попита Лукашин.

— Така, не искам…

Лукашин обърса устните си и дълго и нежно гледа лицето й.

— Знаеш ли какво? — зашепна той, като я облъхна с топлия си дъх.

— Какво?

— Сега имаш около носа такива лунички… като на момиченце.

Анфиса пламна и махна смутено с ръка:

— Ама че го рече.

— Истина ти казвам.

Хвана ръката й и я взе в своята. Черна, загрубяла от работа ръка. Анфиса почувства изведнъж неудобство и срам заради ръката си и я отдръпна. Очите им се срещнаха.

„Колко си ми глупава… — казваше погледът на Лукашин, — нима не разбираш, че те обичам?“ Той повдигна внимателно ръката й и изведнъж прилепи към нея горещите си устни…

Анфиса почувства, че губи последна власт над себе си, стана и тръгна към сушилнята.