Фьодор Абрамов
Братя и сестри (10)

Девета глава

Несмазаната каруца се люшкаше насам-натам. Скърцаше, тракаше, въртеше разхлабени, изметнати колела по втвърдения път и бавно се движеше сред голите храсти. Сухи стари листа се търкаляха с тенекиен шум от двете страни на пътя. На открито вятърът навяваше в лицето пясък, рошеше и дърпаше брадата.

Но Степан Андреянович не чувстваше сякаш нито тракането, нито пясъка, който бодеше лицето му, нито злите резки изсвистявания на разбеснелия се северняк. Той седеше в каруцата прегърбен, люшкаше се насам-натам, гледаше с присвити очи въртящия се във въздуха посивял ланшен лист, а в ума му нахлуваха неясни, тъжни мисли. Ето и той е като този стар блуждаещ лист… Цял живот държа здраво веслото в ръце; през какви ли не прагове и падове води своята лодка! Но ето че връхлетя буря, изтръгна веслото от ръцете му и го завъртя, заблъска го като черупка. И какво можеш стори? Плувай, накъдето те носи! Затова и не взе да умува, да се двоуми, когато Анфиса почна да го уговаря да поеме бригадата. Не се възкръсва лесно от мъртвите, но щом трябва — трябва.

Пред Степан Андреянович караше Трофим Лобанов. Беше облечен в полушубка, носеше ръкавици. На голямата му кръгла глава беше нахлупена чак до раменете заешка ушанка. Вятърът подмяташе краищата й като раздърпана сламена стряха.

Когато наближиха Попов ручей, без да се обърне, Трофим изви към крайната нива, граничеща с гората.

„Ех, Троша, Троша… И кога дойде време да мрем, пак ще гледаш да си пръв…“

Но Степан Андреянович не го упрекваше. Така си тръгна от едно време: своенравен и завистлив, Трофим не можеше да се помири, когато съученикът му Степан го изпреварваше в нещо, а това бригадирство сега му заседна в гърлото.

Степан Андреянович стигна до нивата, разпрегна коня набързо и нагласи плуга. Когато хвана дръжката, го обзе леко вълнение. Кажи го дванадесет години не бе крачил в бразда — малката му зеленчукова градина не влизаше в сметката.

Не, не се забравя това, което са научили краката в детството. Отмятаната от лемежа земя пращи меко. Политне дръжката, когато плугът удари в камък, и отново се пори втвърдената гръд на нивата, пращят коренища на миналогодишни треви, разрязвани от желязото… Скоро почна да му се вие леко свят. Земята под краката му се вълнуваше и люлееше. „Отвикнал съм, опияни ме земният дъх.“ Когато му стана горещо, разкопча яката на ватенката си. Студеният вятър загъделичка приятно изпотената му шия, зашари из пазвата му.

На един от завоите, като обръщаше плуга, Степан Андреянович изведнъж зърна на слога голям сив камък, обрасъл до половина във върбалак, спря и неволно се наведе.

Господи! Та това е неговата нива… И този сив камък! Само че тогава нямаше наоколо върбалак, а Вася караше май тринайсетата си годинка.

Августовската жега го обгаряше. Степан Андреянович разораваше последния клин за ръжта. Небето над него гърмеше, тътнеше — беше страшна задуха, без сили остана. Плувнал в пот, той шибаше кончето, натискаше ли, натискаше плуга. Ох, дано смогне да хвърли ръжта преди дъжда. И тъкмо на завоя, до камъка, за проклетия си изкълчи крака. Докуца криво-ляво до каруцата и погледна сина си, който почистваше зърното в чувала: „Е, синко, не ни върви, няма какво. Карай баща си в къщи“. „Защо в къщи? Аз ще ора“ — каза тогава Вася. „Ти ли, детенце? На твоите години?“ — горчиво се усмихна Степан Андреянович. Но Вася бе хванал вече дръжката, дръпна юздата и като налегна с цялото си слабичко телце плуга, тръгна напред.

Час или два вече Степан Андреянович лежеше на синора. Беше задушно, слънцето печеше немилостиво, а бялата главица на сина се люшкаше ли, люшкаше над черната угар. А после… после Вася подмиши шиника и тръгна да сее семето. Отдалече не можеше и да се разбере веднага кой кого носеше — Вася ли шиника или шиникът — Вася. Степан Андреянович гледаше сина си, плачеше от радост и шепнеше: „Стопанин! Ето че е вече стопанин!“.

В къщи се прибраха по тъмно. Валеше като из ведро. Но Вася не чуваше и не чувстваше нищо. През целия път спа дълбоко, заврял глава в коленете на баща си. Майка му го внесе на ръце в къщи така заспал… Чудесна ръж се роди тогава от този посев!

Конят се дръпна с пръхтене към миналогодишната трева по синора. Плугът се изметна и простърга едната страна на камъка, като повлече изтръгнати с корен издънки от върбалака. Дошъл сякаш на себе си, Степан Андреянович вдигна глава и се огледа. Всичко си беше същото. И нивата, и храстите по края.

Отново закрачи след плуга. В лицето му лъхаше студена земна влага. Колелото на плуга скърцаше. И мислите му, тъжни и еднообразни като скърцането на колелото, присвиваха сърцето му…

Когато сложиха да хранят конете, при него дойде Трофим. Седна мълчаливо на завет до каруцата, постави между краката си брестови захлупци и се нахвърли настървено върху храната. Степан Андреянович легна встрани от Трофим и затвори уморено очи.

— Защо не ядеш? Щом ти се е разминала умирачката — живей!

Не отговори нищо. Едва легна на синора и пред очите му отново се залюля черната, лъснала се на слънцето оран, от дълбокото зарево изплува светлата глава на сина му.

— Как е, старци? Не е ли мокро? — Това бе гласът на председателката.

Степан Андреянович се извърна с нежелание и седна.

— А в Оскова целина е мокро. Прехвърлих Софрон на малките хълмове. — Анфиса погледна въпросително Степан Андреянович. „Засягаш ли се?“

— Щом е мокро — какво…

— Гледам, не си забравил, свате. — Усмихната, тя премери на око разорания участък.

— Тая наука и на оня свят се помни.

— Отбих се при вас по работа — каза Анфиса и приседна. — Дойдох да поразбутам бригадата ви. Искам да прехвърля двама орачи при Настя. Измъчи се момичето. Само двете с Василиса старата са — няма кой плуга им да нагласи. Кого ще откъснеш от сърцето си, свате?

Степан Андреянович вдигна рамене с безразличие: вземи когото щеш, все си е това.

Анфиса сбърчи чело. Ей тъй е за всичко: не можеш го размърда с нищо. Взе да го уговаря да поеме бригадата, боеше се, че ще откаже. Не, не отказа. Каквото и да му заръчаш, прави го, а иначе — като че не е той. „Може би ще е по-добре да не го закачам… — мина й през ума. — Ама отде да намеря хора?“

И пак се обърна към Степан Андреянович:

— Та кажи, свате, кого?

— Знам ли…

— Какво има да се знае? — подкрепи Трофим Анфиса, като спря за минута да яде. — Работа да се върши, вика председателката.

— Да речем, Даря и Трофим Михайлович? — подсказа Анфиса.

Трофим вдигна рязко глава:

— Че защо мен? Да не съм трън в очите ви? Откога още съм все в тая бригада, а сега изведнъж — в чужда.

— Та все някой трябва да бъде! Ти, свате, не възразяваш ли?

— Щом трябва — какво?

— Така, значи! — скочи Трофим на крака с неочаквана лекота. — Мене, значи, а? Ще видим тая работа! Тепърва ще разбереш кой е Трофим Лобанович!

Той нахвърли припряно каквото беше останало от яденето в брястовите захлупци, наведе упорито глава напред като бик и закрачи към своя кон. Степан Андреянович също тръгна към коня си.

Анфиса поклати тъжно глава. Господи, и без туй всичко се къса, скърпено е, както дойде, а отгоре на това всеки гледа да покаже характер…

Наоколо се разстилаха сиви неразорани ниви, разделени от малки горички, ручеи и височинки. И само тук-там по тях сновяха старци и старици, трепеха се с последни сили многодетни женици. И какво ще излезе? Кога ще се преоре всичко това?

Студеното, белезникаво, сякаш калайдисано небе не предвещаваше затопляне. Под него не се зеленееше нито една тревичка. И тя знаеше, че и тази нощ, както и нощес, и предишната нощ, вдигната от рева на гладните животни, ще изтичва навън и ще се вглежда с напразна надежда в зеленчуковата градина. В млечната глъбина на настъпващите бели нощи ще вижда все тази гола мъртва земя.