Фьодор Абрамов
Братя и сестри (1)

Помня, че едва не извиках от радост, когато между високите плачещи брези на възвишението се показа старата сламена къщурка, дремеща кротко под косите лъчи на залязващото слънце.

Целия ден се бях скитал безцелно из непроходимите гъсталаци на Синелга. От няколко години вече по Горна Синелга не косяха сено (а аз се бях заврял в най-затънтеното място, до многобройните прагове с бистра речна вода, които лете гъмжат от пъстърва). Треволякът — избуялият като царевични листа пирей и белопенестият, с тръпчив аромат ливадник — ме скриваше целия и както в детството си, налучквах от коя страна е реката по лъхащата прохлада и по пътеките за водопой, проправени от дивите животни. Точно до реката трябваше да се провирам през елшови гъсталаци и сребрист върбалак. Кичести ели се сплитаха в арка над рекичката, праговете бяха обрасли с репей, а там, дето бяха текли широки речни ръкави, сега прозъртаха само малки водни прозорчета, обрасли с унила водна леща.

Видях къщичката и забравих и умората, и неприятния ден. Тук всичко ми беше познато и скъпо до умиление: и килналата се на една страна къщурка с обрасли в мъх опушени стени, по които можех да напипам със затворени очи всяка дупчица и грапавинка, и замислените поскърцващи брези с одрана кора долу по стъблото, и черният цирей на соловарната, който ме гледаше от тревата като първобитно око.

Ами масата, масата! Слегнала се, зарила лапи още по-дълбоко в земята, но с все така здрави като кремък дебели елшови трупи, отсечени със секира. Отстрани пейки с издълбани коритца за хранене на кучетата, а в коритцата се зеленее вода, останала от последния дъжд.

Колко пъти като момче съм седял край тази маса, сърбал съм простата селска чорба след уморителния ден! До нея е седял баща ми, почивала си е майка ми, която не можа да понесе загубите от последната война…

Потъмнели, чворести, напукани, дъските на масата бяха целите изпонарязани, издълбани. Вървяло си така от старо време: рядко момък или мъж, дошъл да коси сено, не оставял тук спомен. Какви ли само знаци нямаше! Кръстове и кръстчета, разперени елхички, триъгълници, квадрати, кръгчета. Някога с такива фамилни знаци всеки стопанин бележел в гората своите дървета и греди, изрязвал ги като знаци, които определяли неговия път на ловуване. После хората се научили да пишат, заменили знаците с букви и между тях все по-често се замяркала петолъчната звезда…

Облегнах се на масата и дълго разглеждах тези стари рисунки, издухвах семената, набили се в прорезите на буквите и знаците… Та това е цяла летопис на Пекашино! Селянинът северняк рядко знае родословието си след своя дядо. И може би точно тази маса е най-пълният документ за хората, живели на пекашинска земя.

Комарите пееха край мен своята древна, нестихваща песен, тихо и покорно ронеха семената си презрелите треви. И постепенно, като се зачитах все по-унесено в тази дървена книга, пред мен започнаха да оживяват отдавнашните ми земляци. Ето две стари, полузаличени кръстчета, обградени с венче от листа. Някога в Пекашино е живял сигурно момък или мъж, който дори не е знаел буквите, но на, личи си просто душата на художника. А кой ли е оставил тези три пресечени почернели линии, врязани така дълбоко? Под тях малък продълговат кръст, начертан много по-късно, но също почернял от времето. Дали онзи, който е имал три пресечени линии на фамилното си знаме, не е бил най-силният човек в областта, за когото са разказвали било и не било от поколение на поколение? И кой знае, може би много години след това някой пекашински момък, заслушан със зяпнала уста в дивните разкази на селяците за необикновената сила на своя земляк, да е поставил със съжаление кръстче срещу неговото знаме…

Погълнат изцяло от разшифровката на надписите, започнах да търся познати хора. И намерих: ЛТМ. Буквите бяха изрязани отдавна, може би още по времето, когато Трофим е бил голобрад юноша. Но колко чудно: от тях проличаваше характерът на Трофим. Широки, ниски, те бяха издълбани не къде да е, а на средната горна дъска на масата. Сякаш сам Троха, който обичаше да се поперчва, се беше разположил насред масата с извити по мечешки стъпала. До инициалите на Трофим със замах и уверено бяха издълбани стройните ССА. Тук вече ясно си личеше широката натура на Степан Андреянович. А Софрон Игнатиевич, както и в живота, се беше разписал със солидни, но неугледни букви в ъгъла на масата.

Стана ми някак особено мило, когато се натъкнах неочаквано на не много стар надпис, изрязан с нож на видно място: М. Пряслин 1942. Надписът беше изрисуван с увереност и по момчешки наперено. На, гледайте — на Синелга е дошъл нов стопанин, който може да се разпише според всички правила, а не с някакви си там чертички и кръстчета или с жалки букви.

1942 година. Незабравима коситба. Тя мина пред очите ми. Но къде са главните косачи, които обляха с пот и сълзи сенокоса по тия места? Не открих по масата нито един женски подпис. И ми се поиска да разлистя поне една страничка от тази дървена летопис на Пекашино…