Фьодор Абрамов
Братя и сестри (34)

Тридесет и трета глава

Настя изобщо не дойде в съзнание. Докараха каруца, настлаха вътре трева и дрехите, които можеха да свалят от гърба си, вдигнаха внимателно бедното момиче и подкараха. Отзад се повлякоха уморените, изтерзани хора. Анфиса и Лукашин останаха да наблюдават пожара.

Те седяха върху отсечени наскоро дървета и мълчаха, потресени и потиснати от това, което се случи. Бързо притъмняваше. Раздухвани от вятъра, в тъмнината припламваха зловещо купчини живи въглени, сриваха се с шум и трясък изгорелите стволове на дърветата, като разпиляваха към черното небе фонтани от огнени искри.

— Вятърът се засилва… трябва да понагледаме — каза Анфиса.

Станаха и тръгнаха в различни посоки.

Лукашин го болеше ужасно ранената ръка. Попипа я — беше отекла. Тресна гръм, блесна камшикът на мълния и веднага стана тъмно като в рог. Мъкнеше се наслуки, слепешката, спъваше се, хващаше се със здравата ръка за храстите. Заръмя. Дъжд, дим, миризма на изгоряло…

— О-о-ох… — дочу се тих стон вляво.

Лукашин се обади, като се давеше от дима, и забърза по посока на гласа на Анфиса.

Сблъскаха се мокри, задъхани.

— Там смърчовете са по-нагъсто! — завика Анфиса и махна с ръка към селото.

Тичаха направо през ечемика, препъваха се, падаха, заслепени от блясъка на мълниите. Докато стигнат до смърчовете, ги измокри до кости. Притиснаха се задъхани до огромно дърво. Тук беше сухо, през дебелите пластове от иглици не се процеждаше нито капка. Анфиса си пое дъх и каза:

— Да знаеше човек, че ще вали, да се бяхме прибрали в къщи. — Тя потръпна зиморничаво с рамене. — Студено. Вие имахте запалка, Иван Дмитриевич, я вижте не сте ли я загубили?

Лукашин се мъчеше да не трепери, едва извади запалката от джоба си и я подаде на Анфиса. Тя дълго се мъчи да запали огън, пълзя на колене, духа.

— Не, всичко е мокро, не гори. Ще ида да потърся някъде наблизо сухо сено.

През шума на дъжда чуваше как зажвакаха в калта обувките й. Срамуваше се от своята безпомощност, но нямаше сили да тръгне след нея. Тресеше го, зъбите му тракаха и си мислеше, че докато тя се върне, той ще се вкочани. Най-после Анфиса се върна с голям наръч сено. Под смърчовете топло запламтя огън.

Анфиса разстла сеното и каза:

— Поразмърдайте се, Иван Дмитриевич. Да се поизсушим малко.

Лукашин пристъпи към огъня като в унес и тежко се отпусна върху сеното.

— Господи! — възкликна Анфиса. — Та вие сте само по долна риза… Как досега не го забелязах.

Сепна я бледото, смъкнало се лице на Лукашин. Тя клекна уплашена до краката му, докосна ръцете му:

— Ама вие треперите. Като лист. И ръката ви е цялата в кръв, отекла е… Защо не ми казахте нищо?

Надигна се бързо, отцепи от фустата си бял парцал и започна да превързва ръката му. После загреба сеното наоколо и покри с него Лукашин.

— Постоплихте ли се?

— Нищо, ще се стопля — промърмори той, като трепереше.

— Чакайте, ще ви дам моята блуза. Тя е бархетна, топли.

— Не, не — заклати той глава. — Нали вие ще замръзнете. Без да го слуша, Анфиса вече сваляше блузата си. Пред полузатворените очи на Лукашин се мярнаха голи ръце, вдигна се пара. След малко, като натопли блузата на огъня, тя клекна до него.

— Дайте да свалим ризата. Блузата е съвсем топличка — взе да го уговаря тя като малко дете. Свенеше се от голите си рамене и се пошегува: — Иначе жените има да ме хокат. Простудила си човека, ще рекат.

Лукашин се подчини безропотно: все още го тресеше.

Като го преоблече в блузата, Анфиса натрупа сеното от едната страна като възглавница, сложи го да легне по гръб и го покри отгоре и встрани пак със сено.

— А сега полежете така, няма защо да се опъвате — отново се пошегува тя.

Постепенно треската премина. От нагрятата блуза и сухото сено му стана топло. Тежките мисли и преживяното през деня някак избледняха и сега чувстваше само една приятна топлина, която се разливаше по цялото му тяло като гореща вълна. Главата му се маеше сладко. А някъде под ухото му се разнесе: ци-ир, ци-ир, ци-ир. — „Щурчо… Ах, глупчо такъв… объркал си деня и нощта… объркал си ги…“

Не знаеше дали е спал някое време или е дремал. Когато отвори очи, вече не валеше. На небето висеше огромна ярка месечина, а наоколо, като в приказките, всичко бе обляно в сребърна светлина. Над полето се вдигаше лека мъгла. Някъде долу, всред заглъхналата смърчова гора, бодро ромонеше новороден поток. Миришеше приятно на сено, на смола от обгорелите иглици…

След това зърна Анфиса. Тя седеше до краката му, прикриваше с ръка очите си от дима и стъкваше огъня с пръчка. Раменете й бяха голи, от ризата и полата й се вдигаше пара.

И в същия миг си спомни всичко: как се вкочанясваше от влагата и студа и как тя го стопли…

— Анфиса — прошепна той и рязко се надигна на лакът. Анфиса трепна, лицето й просия:

— Възкръснахте ли? Вече мислех, че сте се разболели.

По зачервените й от огъня бузи капеха сълзи. Тя се опомни, прикри с ръце гръдта си и като го гледаше с насълзени, присвити от дима очи, продължи:

— Поолекна ли ви на ръката? Толкова много се изплаших…

— Анфиса… скъпа моя…

Задъхвайки се от щастие, Лукашин я притегли към себе си и започна да я целува по горещите бузи, по устните, очите.

Тя леко го отблъскваше и шепнеше:

— Не бива, не бива…

Край потока, отвъд гората, нещо изтрополи, после се дочу ясно скърцане… Каруца.

— Тпру-у, миличка…

След малко от храстите излезе и приближи до огъня Митенка Малчугана, целият вир-вода.

Анфиса изгаряше от срам и не знаеше накъде да погледне.

— Замръзнахте ли? — запита Малчугана, като потриваше с удоволствие ръце над огъня. — Заваля тоя дъжд и аз веднага се сетих: какво има да пазят там, рекох си! Така де! Доде стигна до първото гумно, дъждът така се развилня, че взе да преплита краката на коня. Та си останах там под покрива на хармана цялата нощ.

Пътуваха мълчаливо. Приказливият Малчуган на два-три пъти подхваща разговор за дъжда, но никой не му отговори. От храстите се оцеждаха капки.

„Премръзнали са, миличките, думичка не могат да кажат“ — помисли си съчувствено Малчугана и по целия останал път също мълча.