Фьодор Абрамов
Братя и сестри (16)

Петнадесета глава

Цяла нощ над Пекашино ви и се мята зъл северняк. Превиваха се, свеждаха се до земята измръзналите, страшни в голотата си дървета, жално дрънчаха стъклата в рамките, тъжно мучаха в оборите гладните добичета, които не се надяваха да дочакат топлите дни.

И през цялата нощ, завряла глава във възглавницата на пода, пъшкаше и стенеше смазаната от мъката Ана.

Тежките болезнени стонове на майка му разкъсваха сърцето на Мишка, той лежеше, стиснал зъби, потънал в гореща пот.

Тя притихна на разсъмване. Мишка се надигна с мъка, като след тежка болест, седна на края на кревата и отметна от челото си мокрите коси.

Развиделяваше се. Малките прозорчета пламтяха от студените отблясъци на зарята, от мивката до прага капеха приглушено капки вода.

Като стъпваше внимателно с босите си крака, той приближи до майка си. Тя лежеше по очи, притиснала лице в мократа възглавница, стиснала я конвулсивно с ръце. Старата, разпорена на подгъва рокличка се бе събрала над коленете, краката й бяха в мръсни, оплескани с глина ботушки, бархетната забрадка се бе смъкнала — както си е била, така е паднала в забрава. Мишка взе от кревата своето одеяло и грижливо покри майка си.

Гледаше я и по лицето му течаха сълзи. Никога не беше се замислял каква е майка му. Майка като майка — и толкоз. А тя каква била — мъничка, слабичка и хлипа насън като Лизка. А от двете й страни, като разпилени дръвца за горене, дечица: белоглавата Татянка с протегната към майчината гръд ръчичка; Лизка с подпухнало, посиняло лице — тя разбира всичко; притиснатите един към друг Петка и Гришка; бузестият, топличък в съня си Федюшка.

Мишка гълта мълчаливо сълзите си, гледа сестричките й братчетата си и за първи път в детския му мозък трепва мъчителна мисъл: „Как ще живеем без баща?“.

Зад къщата, някъде из задните дворове, зави, задави се самотно, уплашено куче. Пред входа издрънча падналата от гвоздея празна кофа и с грохот се затъркаля по стълбите. И тозчас навън се надигна вихър. Слънцето изгряваше в облак от прах и пясък…

После Мишка пак лежеше в леглото, мислеше за баща си, опитваше се да си го представи на война, в боя, в атака — но не можеше.

Пред очите му изплуваше съвсем друго. Спомня си как баща му го качи за първи път на коня… Конят силен, висок. Мишка хем се радва, хем го е страх, хваща се с ръце за гривата, но силната ръка на баща му го изправя: „Не се плаши. Мишка!“. Ту се вижда с баща си на сенокос, всред гъсто израсли треви, ту седнал във висока каруца върху дъхави ечемичени снопи. А зад него пак веселият, ободряващ глас на баща му: „Дръж се на завоите!“. После си спомня горещо лятно утро. Баща му е в черна сатенена риза — като сега вижда тази черна, лъщяща на слънцето риза — и със замах цепи дърва пред входа. До него стои майка му с ведрото за доене и моли: „Пийни поне мляко за път“. А сълзите текат по лицето й.

Изведнъж женски викове и плач раздират утринната тишина, затракват каруци. Майка му се втурва вкъщи, като разплисква млякото.

Баща му забива секирата в дръвника и се заслушва. После дълго гледа Мишка и накрая казва тихо: „Е, да вървим, сине“.

И ето ги в градината, зад хамбара. Баща му пак го гледа, иска да му каже нещо. В това време изпод покрива на хамбара изпърхва врабец. „Гнезденце! — прошепва Мишка. — Чакай да се кача.“ „Не бива“ — смръщва вежди баща му „Иван, Ваня… Къде си?“ Това е майка му. Баща му се изправя, махва с ръка и тръгва към къщи. Пред входа се обръща рязко, притегля Мишка към себе си, гледа го право в очите и пита: „Разбра ли ме, сине? Разбра ли, синко?“. Какво искаше да му каже? Какво? Мишка заспа, без да намери отговора.

Утрото в дома на Пряслини започна с обичайния вик:

— Ма-мо-о, гладен съм!

Ана се надига бавно с охкане и се помъква да запали печката. После механично, по навик, се залавя ту с едно, ту с друго, ходи из къщи като в мъгла. Децата се завират плахо по ъглите, а Мишка върви мълчаливо по петите на майка си, захапал устна, за да не заплаче, довършва онова, което е започнала тя, и няма сили да я погледне в лицето.

Когато се върна с пълните кофи от кладенеца, завари у тях Анфиса Петровна. Говореше нещо на майка му, но тя седеше на пейката и само клатеше глава:

— Нищо… нищо не зная…

— Казвам на майка ти — обърна се Анфиса към Мишка, — да вземем да опитаме тия тримата — тя посочи Петка, Гришка и Федюшка — да ги приберат в детски дом, а?

Притихналите деца се бяха втренчили като онемели в по-големия си брат. Той задиша тежко, сведе очи… Боси, от ранна пролет с напукани от водата и калта крачета…

— Не — рязко вдигна глава той, — никъде няма да ги даваме.

Наскоро след Анфиса Петровна дойде Степан Андреянович. Застана нерешително на прага и загледа през замрежените си от сълзи очи нещастната Ана, седнала неподвижно на пейката с наведена глава, осиротелите, смазани от мъката деца.

Лизка свали от коленете си Татянка, приближи до майка си и я докосна по ръката:

— Мамо, бригадирът е дошъл.

Ана вдигна глава и се заоглежда неспокойно:

— А? Бригадирът ли? Аз сега… ей сега… И почна припряно да се забражда.

Лизка заплака. Мишка се извърна.

— Ана, недей… недей, Ана… Мигар ти е до работа днеска?

Степан Андреянович прекрачи към нея и я прегърна през раменете.

Тя зърна треперещите му устни, сълзите, които капеха по разрошената му брада и изведнъж се притисна със стон към гърдите му, разтърси се в ридания. Децата я наобиколиха от всички страни и също заплакаха горчиво.

С корава, загрубяла длан Степан Андреянович галеше Ана по главата, милваше децата и като се давеше в сълзи, повтаряше:

— Ха така… така е по-добре… Нищо, нищо…, такава ни била орисията…

На излизане повика Мишка. В пруста посочи към тъмния ъгъл:

— Донесъл съм там чувалче брашно — и тръгна навън, като стъпваше тежко по скърцащите стълби.

Два дни по-късно Пряслини седнаха да закусват в дълбоко мълчание. Празното досега бащино място на масата зае Мишка. Като видя това, Лизка заплака на глас:

— Нямаме си татко вече, маминко…

Ана я погледна строго:

— Престани.

Миша, затаил дъх, изтръпнал, наблюдаваше майка си изпод вежди. Ана гледаше удивена сина си, обърса сълзата от лицето си и мълчаливо кимна с глава.

Мишка се изправи и като огледа бавно, със строг поглед притихналите деца, започна като баща си да реже и раздава хляба.