Фьодор Абрамов
Братя и сестри (6)

Пета глава

— Да става, каквото ще. Вие, както искате, ала аз повече не мога…

Марфа Репишна прекатури плуга с усилие, зашляпа тежко по мократа клисава оран, изгази до слога, където доизтляваше миналогодишна трева. Разрови с ботуша топлата пепел, клекна и протегна над нея вкочанените си ръце. Другите орачи — Трофим Лобанов, Настя, Варвара и възрастната Василиса, с ушанка връз сукнено парче плат, не се маяха много. Един взе да стърже и чисти ботушите си от калта, друг се натъкми до Марфа и протегна ръце към тревната топлина.

Слънцето надничаше иззад облаците сиротно, студено. Долу под склона глухо плискаше вода.

Реката тази година излезе от бреговете си. Заля цялата низина: ливадите, нивите, градините. Оцеля само тясна ивица покрай гората. Ширна се едно море — додето ти поглед стига. Мътната вода влачеше греди, дънери, изтръгнати с корените дървета. Понякога плуваха и постройки, потънали до покрива във водата — плевни или бани. И в тези безбрежни води само тук-там по хълмчетата стърчаха островчета с шапки от миналогодишно сено или се извисяваха върхари на върбалак, целите в бяла пяна. От време на време откъм отвъдната страна на реката, оттам, където в светлата пролука ледено проблясваха захарните развалини на манастира, долиташе глух, проточен грохот. Сриваха се в реката подкопани от водата камъни и глинени градежи. Пак оттам, от зимниците отвъд реката, необезпокоявани от никого (друг дивеч гонеха днес ловджиите), крякаха, известяваха за своето пристигане гъски и се обаждаха сегиз-тогиз тъжни като наесен гласове на жерави.

— Невести, я погледнете — каза Варвара, като се надигна на пръсти, — май иде някой от района…

На височинката се показа среден на ръст едро крачещ човек със сив шинел и торба през рамо.

— Ей! Гладен далеко не се стига! Я се отбий при нас! — замаха Варвара.

— Ръката му май е превързана през рамо — добави късогледо взиращата се Василиса.

Непознатият приближи, поздрави и изтри с длан изпотеното си, страшно изпосталяло лице.

— Тю, да се не види макар и пътечката.

Видът му озадачи всички. По шинела — военен, по сивата фуражка с мека козирка — командирован. И другото, което се набиваше — живи, насмешливи светлокафяви очи, които ги разглеждаха с открито любопитство изпод голямото влажно чело.

— Какво ти е на ръката? Да не е от войната? — попита милозливата Василиса.

— От нея е. От фронта е, майко.

— От фронта ли?

Колхозниците отново се вгледаха с искрена изненада в непознатия. За първи път виждаха жив фронтовак, човек, дошъл от онзи, другия свят, където бяха техните мъже, бащи и братя.

Като се поопомниха, жените се втурнаха да приготвят място на шейната за скъпия гост. Настя постла слама.

— А от кой фронт? — запитаха нетърпеливо непознатия още щом той се отпусна на шейната и протегна крака в оплескани с кал ботуши с опънати кончове.

— От Ленинградския.

— Какво? От Ленинградския ли? — подскочи Трофим. — Ами моето момче не си ли виждал? Едно такова бяло, яко — кривогледо с едното око.

— Ти му кажи името — засмя се Варвара. — А не „бяло, яко“.

— Името ли? — опули очи Трофим. — Че името се знае. Максим Лобанов.

— Не, не си спомням — усмихна се гостът и започна да вади от джоба на шинела си кесия и парченце от вестник.

— Ами с една ръка можете ли… — пожали го Василиса.

— Това, майко, е проста работа — и на вас мога да свия — пошегува се гостът. — Запалете — предложи той на Трофим.

— Спазваме си старата вяра — измърмори Трофим.

— Ох, Троша. — От другата шейна се изправи Варвара и се усмихна превзето. — Защо да отива на вятъра дима, дай по-добре аз да го помириша.

— Ама че го измисли, гъска такава — измърмори сърдито Трофим.

Варвара се настани по-близко до фронтовака, погледна го закачливо и въздъхна:

— Случваше се понякога да си изгонвам мъжа от къщи, карах му се, че дими като комин, а сега бих помирисала, ама няма…

— Я, я виж ти, цигарен дим й се приискал — разнесе се гръмлив бас. — Опичай си акъла, Варюха: ако се научи Терентий, ще ти даде един дим.

Гостът погледна учудено жената с мрачно, некрасиво лице, която бе мълчала досега. Беше необятно широка в раменете и снагата й стърчеше с цяла глава над девойката с добри, открити очи, прислонила се до нея като току-що поникнала гъбка.

Марфа долови погледа му и недоволно сви черните си рошави вежди: „Какво, не си ли виждал такива?“.

А Варвара, без да се смути ни най-малко, самоуверено отговори:

— Ох, как ще си го прилаская аз моя Терьошенка, нека само да ми се върне. Не се притеснявайте, Марфа Павловна.

— Я стига! — подвикна й Трофим. — Отворила една уста — с нищо не мож я запуши… Ама истина ли е туй, че в Ленинград е страшен мор?

Гостът помрачня. Кафявите му дълбоко хлътнали очи станаха катраненочерни.

— През зимата по сто двадесет и пет грама на цивилен. Четвърт фунт. Ако щеш, го гледай, ако щеш, го мириши. Под снарядите, под бомбите. Студ, електричество няма… — Смукна дълбоко, закашля се. — Спомням си, през зимата отидох от фронта в завода за снаряди. Същински ад! Тъмнина, покривът пробит от снаряд, вятър като в голо поле. А вие знаете каква беше зимата. Гледам, в един ъгъл пуши газена лампичка, до стана стои работник — с шуба, главата му омотана с някакви парцали. Свали ръкавиците, подъха на ръцете и пак вземе клещите. Приближих, гледам го. Лицето му цялото измръзнало, просто като бакърено, разбирате ли, здраво място по него не можеш намери. Само очите му посветват зад очилата. Какво, викам му, татко, ще дочакаме ли победата? А той ме погледна и каза: „Трябва. Днес завлякох петия — последния в семейството — на гробищата…“.

Далече отвъд реката с глух стон се свлече във водата голяма стена подмита глина. Около хората се чернееше обгорена земя. Вятърът раздухваше изстиналата пепел. По слога шареха с бърни и пръхтяха шумно коне. Василиса подсмърчаше и триеше очи с ръкавицата си.

— Да, ето какви са ленинградци! — тихо каза гостът. — А вие, гледам, не бързате много с победата! От сутринта това ли сте изработили? — посочи той със здравата си ръка към нивата.

Шейната под Марфа изскърца.

— И това е много! Земята не се е отмразила, студ лъха от нея — не чувстваш ли?

— Каква си само, Марфушка… Говорят ти по човешки, а ти като мечка стръвница. Ама вие не се бойте — намигна Варвара на госта. — Тя на председателя…

— Знаете ли — намеси се Настя, — наш председател е Лихачов. Казваме му ние: трябва да почакаме, земята още не се е размразила, а той не ще и да чуе. Тукашните ниви, вика, са като трън в очите на началството, цялата картина загрозяват. И ни натири, ама на, няма как да се оре.

— Тъй, тъй — замислено каза гостът. — Е, да тръгвам. Благодаря ви за разговора. — Очите му се усмихнаха. — Пак ще се видим.

— И ние ще тръгваме — решително каза Марфа. — Жени, запрягайте конете.

И когато гостът см тръгна, Василиса извика след него:

— Ами вие, гостенино, отде сте? Как ви викат?

Човекът с шинела се обърна:

— Лукашин, Иван Дмитриевич.

— Тъй, тъй, Иванушко… При близките, значи, и при жена си ще идеш? А от кое си село? Името ти гаче ли не е тукашно.

Новият им познат се разсмя неочаквано и весело:

— От районния комитет съм. За сеитбата съм изпратен при вас.

Жените се спогледаха мълчаливо и учудено.

— Пък вие прощавайте! — отново завика Василиса след него. — Може и да сме казали нещо не на място…

 

 

В подножието на възвишението, там, отдето почваха ниските ливади, залети целите от разлялата се река, Лукашин бе настигнат от младата миловидна женичка, чийто закачлив поглед чувстваше върху себе си през целия разговор с колхозниците.

— Ех, ама юнашката крачите! Фронтова походка — съвсем се запъхтях… Къде сте тръгнали натам? Ей къде е сега бръвта — посочи тя към храстите вляво. — Пинега е побесняла — ужас! Чужденец няма и да знае откъде да мине. Елате. Щом аз ви забелязах първа, аз и ще ви изведа оттук…

Варвара му намигна закачливо, повдигна леко полите си и сви наляво.

Лукашин се нагоди към нейните ситни крачки и кимна към реката:

— Винаги ли е такава?

— Пинега ли? Веднъж на десет години си спомня за младостта. Чудо голямо — да не е Черно море — авторитетно заяви Варвара, като го погледна през рамо: имай предвид, демек, че и ние не сме какви да е.

След малко се спря:

— Ето, ще стигнете досам височината, оттам се минава. После все надясно — ще стигнете до един плет — тя посочи с ръка, — все надолу, надолу, та до брега — натам е пътят към възвишението. Виждате ли, ей при оня човек в подножието… Божичко, та това е Степан Андреянович — прошепна Варвара изумено и заклати глава. — Мислехме вече, че е хвърлил топа, две седмици нищичко не бил хапвал, пък той, гледай ти, оживял. Излязъл да погледа реката.

Отвъд разлива, на пекашинското възвишение, близо до огромното дърво с черни разперени клони, стоеше човек, опрян на тояжка. Отдалече не можеше да се различат нито лицето, нито дрехите му, но Лукашин видя ясно — беше снажен, едър човек.

— Убиха сина му. Един син имаше и него убиха — въздъхна Варвара.

— Как казахте? Степан Андреянович ли? Не е ли Ставров?

— Ставров е. Откъде го знаете? — учуди се Варвара.

— Четох във вестника. Нали той дал за Червената армия сума ти нещо?

— Шейната и кабриолета ли? Той. А за мен нищо ли не пише в това вестниче? — с неочаквано простодушие попита Варвара. — Иняхина ме викат. И аз дадох овца.

— Ва-ру-ха… — долетя ядосан хрипкав глас откъм нивите.

— Ама че е зейнала. Без Варуха крачка не прави — разсърди се Варвара, но отговори с привичната си ласкавост: — Идвам, идвам, Марфинка…

После се обърна към Лукашин и заговори бързо-бързо:

— То командированите при нас повече у Марина Светкавицата се настаняват. Тя и изпод земята можеше да изрови водка. Ама де я сега вече, а пък при старица кой ще се чувства добре! С едно око е, нищо не вижда. Вие елате при мен.

— Ва-ру-ха!

— Да пукнеш дано, идвам. Можеше и моя кон да подкараш. — Варвара направи няколко крачки и пак се обърна към Лукашин: — Та ако поискате, елате при мене… Лятоска учител един живя — добре си беше човека, не се оплакваше…

Варвара се засмя, размята червената си пола и се скри зад височинката.

— Добре, добре — усмихна се Лукашин и поклати глава.

После погледна още веднъж към самотната фигура на стареца, застанал все така неподвижно на ската, и тръгна към бръвта.

В двора на управлението имаше един мъж и една жена. Стояха на откритата площадка и по всичко личеше, че се разправяха здравата за нещо.

— Не ме заплашвай, няма да ида! — извика жената. — Няма да ида и на хората няма да кажа.

— Ти какво? Не изпълняваш заповедите, така ли? — нахвърли се върху нея мъжът с кубанка с червена кръстоска отгоре. — Така ли посрещаш военната пролет?

— Здравейте, другари.

Мъжът и жената веднага се обърнаха.

— А, фронт… — приветливо разтегна в усмивка сипаничавото си лице мъжът, слезе от стълбата и подаде ръка на Лукашин. — Към къщи ли? В отпуска? За кое си село? Минина! — рязко се обърна той към жената. — Отделете кон! Веднага! Ясно ли е?

Тъмните очи на жената се присвиха:

— Нямам кон! Всички са на работа — изтича тя по стълбата сърдита, злобна.

— Видя ли какъв бяс! Да, брат, едни с немците, а аз с жените воювам. Ще я оправим тая работа. Ще намерим кон.

Засегнат от нелюбезния прием на жената, Лукашин я изпроводи с поглед до ъгъла. Тя вървеше с широка мъжка походка.

„Жена с характер“ — помисли си той.

— Не ми трябва кон. Изпратиха ме при вас от районния комитет.

Един час по-късно Лихачов, целият зачервен, изскочи от счетоводството в канцеларията.

— Какво ново по международната обстановка? — полюбопитства Митенка Малчугана, който палеше печката.

Лихачов хласна вратата.