Фьодор Абрамов
Братя и сестри (41)

Четиридесета глава

Цялата вечер, независимо дали разговаряше с хората в управлението или доеше кравата в къщи, Анфиса непрестанно мислеше за случая при вършачката. Да улови Ана Пряслина в такова нещо… Ами че тя с всичкия ли си е? Ако не себе си — поне децата си да пожали…

Спомни си един отдавнашен случай. Около три години преди войната хванаха пак така с класове Минефа Яковлева. И всичкото беше не повече от килограм. Наскоро след това заковаха къщата, децата ги прибра сестра й. Не, не… — казваше си Анфиса. — Да пише със собствените си ръце… И тия мъничките… Малко ли им е, че войната ги остави сираци?

Съвсем потисната, без да знае как да постъпи, Анфиса седна да вечеря. Но не можеше залък да преглътне. Душеха я гняв и обида. Ох, тая Ана, нима не можеше да си поиска открито? Мигар Анфиса не се грижеше за нея? Някой друг да беше, как да е, но на нея нищо не отказваше.

Вратницата хлопна, почука се на вратата.

— Кой се е разтропал? Влизай.

Вратата се отвори и прага престъпи мокър, сгърбил се човек. Мишка!

Нещо изведнъж бодна Анфиса в сърцето.

— Ти защо не си на кино? Къде си скитосвал? Целият си мокър — като че из вода си изваден. Сядай да вечеряме.

Мишка поклати отрицателно глава и седна до печката.

— Какво ти е? Ти, момче, да не си болен?

— Прати ме в занаятчийското… — каза глухо Мишка, без да вдига глава.

— Тебе? В занаятчийското?

Взе от масата газената лампа, приближи до него и го освети.

Седеше с наведена глава. От мокрите му рошави коси капеше вода, дрехите и ботушите му бяха сплескани с кал, трева, сякаш го бяха търкаляли по земята.

Тя остави лампата на печката, наведе се над него и повдигна брадичката му:

— Къде си бил? — и се запъна.

Погледнаха я измъчени, изстрадали очи и тя без думи разбра — знае всичко.

— Дай ми характеристика, иначе ще избягам.

Тя се изправи бавно:

— А за нея… помисли ли?

Мишка замахна яростно с юмрук:

— Щом е така — да върви по дяволите! Да се оправя, както знае…

— Ти какви ги дрънкаш? Какви ги дрънкаш? — кипна Анфиса. — За майка си ли го казваш? Родната ти майка ли да върви по дяволите, а? Сополанко такъв! Майка им се съсипва заради тях, бял ден не вижда. Я, я виж каква е — на клечка е заприличала.

— А на мене, мислиш… Аз сам… сам… Баща ми на фронта… а тя…

Мишка хвана глава с ръце и заплака горчиво.

Тя се загледа в костеливите му потръпващи лопатки, покрити със старата, избеляла бащина рубашка, в слабите му зачервени ръце с големи китки…

Господи, та той е още съвсем дете, ама съвсем. Виж му и врата — всеки прешлен се брои. А ние го емнахме като мъж, измъчихме момчето! Оня ден излезе един час по-късно на нивата, успал се беше сигурно, и тя така го наруга. А колко нещо само му се падна да преживее и изстрада, и то на тия години? Убиха баща му, семейството им — деца, едно от друго по-малки. А ето сега и това с майка му…

— Недей, Миша, не бива. На кого сега му е леко? Опитай се да разбереш майка си, и нея трябва човек да я разбира. Нима тя от добро посегна? Или за себе си? Животът, Мишка… Ох, много е тежък този живот. А какво ще прави тя без теб? На, сам кажи, за къде е тя без тебе? Лошо нещо си намислил, Михаил.

Мишка трепереше целият и наведе глава още по-ниско.

— Пък вземи и нас тук, колхоза, как ще се оправим без теб? Че ти цена нямаш като работник! Вчера жените казваха: Ако не е Мишка, има да се бутаме по Синелга чак до сняг. Ами ливадите край селото? Да не би Татяна Рудакова да свърши работата?

Мишка понадигна недоверчиво разплаканото си лице, като подсмърчаше.

— А тая работа за майка си я забрави. Не казвай никому нито дума. Иди си вкъщи и не се издавай. Нали си мъж, я погледни колко си голям! Майка ти май ще ти дойде до раменете.

Отворената уста на Мишка пак затрепери.

Мъчно, много мъчно й беше за това чудесно, толкова работливо момче, което животът съвсем рано притисна.

Свали забрадката от главата си и му я подаде:

— На, избърши се. Какво пък толкова е сторила? — отново заговори Анфиса, като се поуспокои. — Помниш ли, когато пролетес потърсихме семената, а тях ги няма… Ето кого трябва да дадем под съд. А твоята майка… Че за какво? — попита тя не толкова Мишка, колкото себе си.

Приближи до него и го прегърна през мокрите рамене. Той опита да се отдръпне, но топлата й грижовна ръка го удържа. Фитилчето на лампата слабо попукваше на печката и разгонваше едва-едва мрака в стаята. Тя гледаше слабото лице на Мишка, на което стърчеше само един нос, притискаше го още по-силно към себе си и шепнеше:

— Нищо, Миша, нищо. Всичко ще мине, ще мине… А като свърши тая война — тогава да видиш как ще заживеем… Ще си построим нови къщи, във всеки двор ще има крава, овце… и хляб — колкото ти душа иска хляб. А на работа ще ходим като на празник. Ти ще станеш голям, силен — като баща си… И Лизка ще порасне, и децата ще израстат. Пък като излезете и шестимата на сенокос… цяла бригада Пряслини. Но сега ти си им вместо баща, нали разбираш?

Мишка излезе от Анфиса Петровна, когато клубът вече не светеше. Беше тъмно като в рог. Вървеше по средата на пътя, като шляпаше из локвите и калта. Ръмеше отвратително.

В къщи блещукаше слабичка светлинка. На пътя се открояваше сянката на майка му. Чакаше го.

Приближи тихичко до прозорчето. Майка му седеше край масата, прикрила с ръка лицето си. Главата й ту клюмаше, ту отново се вдигаше.

Спи седнала и го чака… Сърцето му се сви от жалост.

Забърза към портичката, с мъка напипа куката. Но на стълбите отново спря. Дъждът шумолеше монотонно по покрива, кравата в обора дишаше някак тежко. И онова, което допреди малко, след разговора с Анфиса Петровна, му се струваше толкова просто и леко, отново легна на сърцето му като тежък камък.