Фьодор Абрамов
Братя и сестри (47)

Четиридесет и шеста глава

— Е, хайде, пускаме те — каза Новожилов, като мръщеше болнавото си, подпухнало лице. — А ти заплашва, крещя, помниш ли? „Сам ще замина…“ Партията, братко, си знае работата… Сега пък ако речеш да се спираш — ние ще те пратим. Гледай какво става — посочи той картата, изпъстрена нагъсто с червени и черни знаменца. — По-нататък е Сибир.

Новожилов прокара уморено голямата си пълна ръка по гъстите си черни, посребрени тук-там коси, къдрещи се свободно покрай слепоочията.

— А между другото — знаеш ли кой ще пътува с теб? Твоят стар приятел Лихачов. Да, брат, прибират всичките. И на тоя без пръстите му дойде времето. Какво ще кажеш? Дали е от добро? Или е време вече да свием юмрук и да го бухнем, както се следва?

Лукашин разбираше тревогата, която звучеше в гласа на секретаря. Но само като спомена Лихачов, в него се надигна дълбоко раздразнение.

— Остави това добро — и тук, и там — все тая. Все толкова струва…

Новожилов не можа да скрие разочарованието си:

— Не си прав. Лихачов се оправя с конете добре. И не беше лош завеждащ обоза. Във всеки случай там си беше на мястото.

— На мястото си беше! Затова сигурно и Федулов настани в маслодобивното, нали? Намери му топличко местенце…

— Стара песен е тая. Какво току ми навираш Федулов? Какъв ми е той — роднина ли? А хора отде да намеря? — Новожилов стисна юмрук. — Я пресметни сега… какво ни коства изпращането на нова партида? За една година сменяме петия председател на районния потребителен съюз. С кого да запушим дупките? В случая, братче, и белобилетника^[1] Федулов е добре дошъл. И караш — с едната ръка му отнемаш партийния билет, с другата го поставяш в канцеларията. Че ти как си мислиш? Ако искаш да знаеш, аз на такива като Федулов гледам като на едновремешните царски специалисти. Нали ги помниш от гражданската!

— Браво бе! — подигравателно се усмихна Лукашин. — На двайсет и петата година съветска власт ще развъждаме царски специалисти!

— Не придиряй толкова, хайде. Може и да съм се поизсилил. Дяволска работа, аз тоя Федулов в друго време и ден ме бих го държал.

— Пък аз и сега не бих го държал — каза Лукашин.

— Война е, братко, ако не маневрираш, не можеш спечели. Тук при нас е също фронт — нали видя какъв?

Новожилов погледна помирително Лукашин в очите, но като видя, че няма да го разубеди, махна с ръка.

— Е, добре. Да спрем дотук, че току-виж на раздяла сме се скарали. — Очите на секретаря станаха изведнъж топли. — Пък пиши, не ни забравяй. А след войната няма ли пак да дойдеш насам? Северняците са добри хора.

Лукашин поклати замислено глава:

— Рано е още да се мисли за това. Мен тепърва ме чака война да минавам, а през такава река газиш ли — нали знаеш…

— Е, жалко — намигна Новожилов, — не остана време да те оженим. Тогава другояче щеше да говориш. А може и да оставяш тук някоя изгора, а? Всред такива ягодки живя, че и монах да беше…

Лукашин цял се изчерви.

— Да не е председателката? Хубава жена е тя, представителна. Само че, братко, там не се заглеждай — има си мъж.

— Знаеш ли — пламна Лукашин, — хайде да оставим упражнението по остроумие за другия път…

— Какъв си сприхав днес… За Минина, разбира се, се пошегувах, но все пак те разбирам — не е време сега за такива разговори. Пък ще ти кажа за себе си, брат. Понякога дори ми става някак си неудобно. На, и жена, и семейство, и тъй нататък, всичко ти е наред. Като че ли в нещо си виновен…

Новожилов помълча, после се приближи съвсем до Лукашин:

— Разправят, че войната пробуждала у човека най-различни инстинкти. И ти си чел сигурно за тия работи. Но аз нали гледам — тук сега е съвсем обратното. Хората един за друг залъка си на две делят. И каква съвест се е пробудила у народа — всеки е с открита душа. Пък това кавгите, разправиите — почти ги няма вече. Как да ти кажа? Знаеш ли — като братя и сестри… А, нали разбираш какво искам да кажа?

Заплетените, малко наивни разсъждения на Новожилов развълнуваха Лукашин. Стори му се, че секретарят изказва май същите мисли, които неведнъж се бяха въртели и из неговата глава. И беше готов в тази минута да прости на Новожилов много неща от неговата практика, с които решително не се съгласяваше.

— Разбирам, разбирам — живо отговори Лукашин. Но като помисли малко, добави: — Само че тая работа не е толкова проста. Да не стане тъй, че заради това братство да недовидим нещо.

Новожилов наостри уши.

— Ето например Клевакин от Пекашино. Ох, сложен човек е той. И по други места съм срещал такива. На пръв поглед активист, влязъл в колхоза още с основаването му. А кой през последните десет години си е дигнал нова къща? Фьодор Капитонович. В чия къща и от пиле мляко ще намериш? В къщата на Фьодор Капитонович.

— Всяко стадо си има мърша! Никой не казва, че всички сме ангели и че собственическата психология е надживяна! Не в това е сега същността…

— Не, почакай, почакай — прекъсна го Лукашин. — Нещата не са така прости. И собственическата психология бива различна. Степан Андреянович от Пекашино знаеш ли го? Ставров? Тоя, дето убиха сина му на фронта… Предаде там шейна, каруца, а?

— Знам го, разбира се! Най-сигурната опора на Минина.

— Та слушай сега какво направи тоя Степан Андреянович. Приготвил си шейна, сбруя, каруца — всичко. И той такъв собственик. Само че го правил тихомълком, в дупката си, скришом от хората. И сам си го е правил, със своите ръце — това е главното. А Фьодор Капитонович? При него е съвсем друго. Него да го оставиш, колхоза ще впрегне в шейната си. Изхитрил се човекът — от ония години още, та и досега смуче от колхоза. Пък отгоре и отличия, мичуринец! Така ли е?

Новожилов протестира с жест.

— Така е я! Тук в районния център е позамазал на тоя-оня очите — осигурил се е. И на мене носеше пресни краставички. Нашите, вика, не умеят, не могат да оценят човека. Приятно е, вика, да почерпиш културния човек. Разбра ли? И знаеш ли какво ме учудва? Как го търпят колхозниците! Добре, снеха го от бригадирство. А по-нататък? Аз бих му извадил душицата, сметка бих му искал. Да вземем пак Степан Андреянович. Разговарях с него за Фьодор Капитонович. Махна само с ръка. Да речем, той хайде, мисли си — нямам морално право, и аз не съм безгрешен. Ами другите? Като че се гнусят, страхуват се да не се изцапат от него.

— Другаде им е сега ума на хората — замислено рече Новожилов. — Разбират къде трябва да насочат стрелите си.

— Да, но с този Фьодор Капитонович — помни ми думата — и занапред ще си имате работа. Не, от него така лесно не мож се отърва.

— Та така. — Новожилов стана и изпъна рамене. — Ти пак се отбий, преди да тръгнеш. Интересно е да си поговори човек с тебе… Ох, още нещо имаше да ти казвам… Да, ето какво. Спомняш ли си, веднъж ми разправяше нещо за профилиране на колхозите? В един колхоз, да речем, да се наблегне на животновъдството, а в друг — на градинарството. Помниш ли?

Лукашин кимна с глава утвърдително.

— Та аз си мислих за тая работа… Важно нещо е това. Я си направи труда, напиши го подробно. Всичко трябва да се обмисли добре. Че то нашето тук си е загубена работа. Има, няма колхозът пасища — коси сено, изгодно ли е или не да отглеждат зеленчук — планът си е план, всичко топтан…

Навън Лукашин си помисли: трябва да ида до болницата да видя Настя. Но си представи колко тежка ще бъде тази среща и реши да отложи свиждането за преди тръгване.

След пладне, като си свърши работата във военния комисариат, Лукашин се качи на попътна каруца и тръгна за Пекашино. Каруцарката, едра глуха жена, с ушанка върху шала, както седна на капрата, така си и остана като истукан, не мръдна по целия път. Кончето едвам се мъкнеше. Отдавна несмазаната каруца скрибуцаше.

Лукашин лежеше отзад в каруцата, дъвчеше тревички и мислеше все за едно и също — за Анфиса, за разрива помежду им, за това колко глупаво се получи всичко у Варвара. „Ох, тая дяволска жена — нервираше се той, — с какво удоволствие бих я напердашил сега!“

„Виновен… виновен…“ — скрибуцаха колелата.

Обръщаше се от една страна на друга, запушваше ушите си с ръце, но щом задремеше, в ушите му отново напираше тракането на колелата: „Виновен… виновен…“.

„Така е, виновен съм — признаваше си Лукашин. — Защо ми трябваше да се мъкна при тази въртиопашка… Баня измислила!“

И колкото повече се упрекваше, толкова по-прекрасна и желана ставаше за него Анфиса. Затваряше очи и си припомняше всички срещи и разговори с нея, шепнеше й в ума си най-нежни и топли думи, представяше си отново и отново срещата им при сушилнята. Смутено щастливите очи на Анфиса, онази опияняваща, замайваща работа… Закуската край храстите. В сянката на храста е прохладно, но от сгорещеното тяло на Анфиса лъха жар. Като от слънцето… А вечерта вървяха по топлия прашен път, изпод краката им отскачаха свирещи щурци, миришеше на гръстелници, а в мекия здрач, толкова близко до него — лицето й… Ох, колко беше хубаво!

Стресна го рязко подскачане на каруцата. Отвори очи. Завиваха от главния път към гората. Значи, скоро ще стигнат селсъвета. Помисли и скочи от каруцата. Там сигурно щеше да срещне председателя, а сега само това му липсваше. Пак ще вземе да му вади душата с неговите въпроси за фронта — там какво ставало, тук защо било така. Като че ли той е Комитетът по отбраната…

Зад него заглъхна последното скърцане на колелата.

След завоя от главния път Лукашин се спусна към реката — през лъките е по-близо до Пекашино. Пинега проблясваше лениво между крайбрежните върбалаци. Краката стъпваха меко по буйната отава. Тихо шумоляха капещи листа. Настъпваше есента…

При потока Лукашин се наведе, за да пийне вода, и в този момент чу над себе си някакви тъжни, присвиващи душата звуци, които падаха право от небето. Вдигна глава. Високо, високо в бледите небеса, проточили се в неравен, криволичещ клин, летяха жерави.

„Много рано са поели тази година“ — помисли си Лукашин.

Вдигна глава и дълго гледа след тях. Докато започнаха да се мержелеят като черни точки, докато и точките се разтопиха в синята далечина, а въздухът все още пазеше тяхното тъжно, прощално „кр-р-рър“…

Все по-силно и по-силно го обхващаше тревожно, навяващо тъга чувство. Опита се да си представи пътя на жеравите: през фронтове и пожарища, през завеси от черен дим, извил се чак до небето.

И постепенно във въображението му изплува Русия — изранена, окървавена, водеща с неимоверно напрежение гигантска битка из своите простори. Като че ли отново четеше суровите възвания на вестниците, вникваше в простия им и страшен смисъл: „Социалистическото ни отечество е в опасност!“, „Нито крачка назад!“. „Да устоим!“ И личните страдания и мъки, с които живееше и се измъчваше напоследък, му се сториха срамни и нищожни. Едно огромно желание: „Да устоим!“, с което сега живееше цялата страна, го грабна и изтика всички други желания.

Лукашин закрачи към селото с твърда, широка крачка. Сега вече всичко беше ясно. По-скоро, по-скоро на фронта!

Но когато се изкачи на възвишението и видя далече напред бялата забрадка, в душата му отново се надигнаха предишните тревоги и смут. Анфиса се беше качила на една каруца до сушилнята и подреждаше снопи.

И едва сега Лукашин разбра ясно, че след една седмица вече няма да я вижда…

 

 

В управлението Лукашин влезе по здрач. Вътре не бяха запалили светлина, но още от прага разпозна бялата забрадка на Анфиса. Тя седеше с някого в тъмното и разговаряше.

Лукашин приседна тихичко до печката и се заслуша.

— Нали вече скоро рожба ще имаме… — хълцаше мъжки глас — а тя не ще и да ме види, не ме пуска да стъпя у тях.

Лукашин съжали Николаша, който явно беше изпаднал в такова отчаяние и мъка, че беше загубил красноречието си.

— Ама нали рожба… Пък и аз не насила, а тя сега — „Не искам да те виждам“…

— Какво ли я прихванаха изведнъж — замислено каза Анфиса. — Забърка кашата, а сега навирила нос. Че ти да не си по-долу от нея? Ама после може и да съжалява.

— Аха, аха… — засмърка Николаша — и майка ми това казва. Остави я, вика, Колка, тя сама ще дотича, ще ти се овеси на врата. Ала аз не мога… Пуста любов… Може пък тебе да послуша, Петровна, а?

— Добре, ще й поговоря. Ама и ти си един. Какво си се разкиснал! Като че си жена. Дръж се малко по-гордо.

Когато Николаша си отиде, Лукашин приближи до Анфиса развълнуван:

— Трябва да си поговорим…

— Кой каквото имаше да казва, го каза… — Гласът на Анфиса му се стори отпаднал, безразличен.

— Анфиса, разбери, след три дни заминавам.

Чу как тя пое дълбоко дъх.

— След три дни… — Гласът й трепна.

Но веднага след това каза спокойно:

— На добър час, Иван Дмитриевич.

— Фиса, мила… — хвана я Лукашин за ръката.

Анфиса дръпна ръката си и го обгори с гневния си шепот!

— Поне се засрами!

Вратата скръцна. В канцеларията влезе някой.

— За нас не се безпокойте, Иван Дмитриевич — каза високо Анфиса. — А за път ще ви приготвим. Магазинерката ще отпусне масло, месо. За доброто човек трябва да се отблагодарява с добро…

Лукашин се втурна към вратата и избяга от управлението, като едва не събори някаква жена.

Късно вечерта той обикаля дълго около къщата на Анфиса. Открехнатият прозорец светеше. През бялото перденце се очертаваше върху цялата улица сянката на Анфиса. Тя седеше встрани от масата. „Сега ще почукам на прозореца“ — реши се най-после Лукашин и като се боеше да не настъпи сянката, започна внимателно да я заобикаля. На мястото, където се очертаваше линията от лицето на Анфиса, той спря, наведе се до земята и прокара усмихнат ръка по падналия върху челото кичур коси.

В същия момент зад гърба му израсна човек:

— Кой е тоя, дето се е напил така, че не го държат мартинките?

В отблясъците от светлината Лукашин позна Капитонович.

— Абе… търсех тук… загубих си ножчето.

— А ножчето какво е?

— Какво е, какво е… Ножче с дръжка.

— Да не би да е с две? — лукаво се усмихна Фьодор Капитонович. — Аз още там край сушилнята забелязах… А, търсете, търсете… Не сме ги забравили тия работи — нали и нашта кръв е кипяла.

„Надушил е, лисицата му с лисица! Сигурно цялото село знае. И Новожилов подхвърли…“

Постоя малко в размисъл, после махна ядосано с ръка и закрачи нататък, но като отмина около стотина метра пак спря, облегна се на оградата и дълго гледа към прозореца на Анфиса.