Фьодор Абрамов
Братя и сестри (45)

Четиридесет и четвърта глава

Когато тръгваше на война, мъжът на Варвара й каза:

— Само да чуя, че докато ме е нямало, си въртяла опашка — главата ще ти откъсна!

— Какво приказваш, Терьошенка — нареждаше Варвара, задавена от сълзи, и се притискаше към него, — как ти се обърна езика да го кажеш? Мигар не съм ти вярна?

Както си е редно за всяка жена, Варвара се тревожеше за своя Терьошенка, чакаше писма, плачеше, когато не идваха дълго, и цялата светваше от радост, когато ги получаваше. Но стигаше й да види угледен момък или мъж и очите й веднага заиграваха.

Преди войната жените съскаха злобно по нея, заплашваха я:

— Чакай, чакай, ще те научим ние тебе. Да знаеш как се увисва на мъжките вратове.

— Ох, що да сторя, като ми е природата такава, женички — престорено въздишаше Варвара. — Не се ли напрегръщам до насита, ходя като болна.

— Не ти ли стига твоичкия, мари кучко бясна?

— Аз моя си, женички, го щадя за ковачницата. Отпусна ли се, цяла нощ няма спане, а после кой ще споява плуговете? Веднъж така опитах — той, миличкият, Терьоша де, цял ден клюмал нос над наковалнята. Досетил се председателят Лапушкин каква е работата, че като ме емна. Колхоза ще провалиш, дума, по-добре, дума, си вземай от тоя-оня, що ти трябва, ала да не бие на очи.

И като навеждаше смирено глава, Варвара завършваше:

— Пък щом аз ще се мъча в полза на колхоза, поизмъчете се и вие малко.

Плюнат жените ядосани и си отминат. Пък и как да й се сърдиш дълго? Излезе ли на нивата да оре, снопи да връзва, косата ли вземе — работата хвърчи в ръцете й, а кога седнат да отдъхнат — и умрелия ще развесели.

Когато се връщаше вечер от разходка, покойната й свекърва мърмореше сърдито:

— Няма да дочакам аз внуци! С тия твои танци и да има нещо, ще го изтърсиш… Пък и ти й поохлади малко мераците — обръщаше се тя към сина си.

Терентий, който обожаваше жена си безмерно, ще скочи от кревата и като напук на майка си ще почне да разкопчава шубата на своята женичка, да дъха на ръцете й.

Но когато по някой път се завръщаше от гости пийнал, той отваряше вратата с трясък и крещеше из цялата къща:

— Ще я убия тая мръсна твар! Мира нямам да ми подмятат мъжете…

Варвара ще вдигне учудено наивно — доверчивите си очи, ще пристъпи, ще се притисне до него и ще се вгледа отдолу в очите му:

— Ох, колко си ми глупавичък ти, жребче мое… Те го правят от злоба, завиждат ти, а ти се хващаш на въдицата им. Техните, нали ги виждаш, същински крави, пък аз съм ти като тръстика. — Варвара повдигне с връхчетата на пръстите си шумолещата си пола и се завърти пред объркания си мъж.

— Ама нали и аз виждам — упорства още Терентий.

— Пък ти не вярвай само на своите очи, вярвай и на очите на жена си…

Варвара си хареса Лукашин още щом го видя. Интересен, интелигентен мъж, а към интелигентните Варвара през целия си живот не беше равнодушна — нямаше учител в Пекашино, около когото тя да не бе завъртяла опашка.

Едно само смущаваше Варвара: прекалено вързан и несъобразителен се оказа изгорникът. Срещнаха се в гората — дори устните й не стопли с целувка. Извика го при кладенеца — кажи-речи, всичко му подсказа, и какво, и как… Сляп човек би намерил пътя. А този го чака цялата нощ — и не го дочака.

Варвара се размисли. Може пък да е свикнал на разни културности, сигурно трябва да бъде малко по-деликатна с него. Цял месец деликатничи — така си и потегли за Росохи, с пръст в устата. И изведнъж на Синелга й се отвориха очите. Гръм да беше треснал над нея, сигурно не би се изумила така, както се изуми, когато улови тревожния, пълен с нежност и обожание поглед на Лукашин, с който той съпровождаше всяко движение на Анфиса.

„Охо, не — каза си Варвара, — аз да се отдръпна, че да ми го вземат изпод носа — докато съм жива, няма да го бъде! Щом като тая вода ненапита се усуква около него, на мен пък от бога ми е отредено.“ И Варвара се хвърли в решително настъпление, като призова на помощ целия свой опит.

Вечерта, като чакаше Лукашин да излезе от банята, тя го посрещна не с обикновен чай. На масата се мъдреше непълна бутилка разреден спирт, който тя успя да си набави с голям труд в районния център.

— Я ни виж, и ракийката не ни липсва… — каза приятно изненаданият Лукашин, като се настаняваше до масата.

Варвара намигна закачливо с кафяво око:

— За милия приятел и сърце, и душа давам.

Лукашин се смути, не съобрази какво да отговори, чукна чашка с нейната и пи.

— Как е ракийката? Не ти ли е горчиво?

Той вдигна очи и срещна толкова откровен и ласкав поглед, че отново се смути.

— Ох, горещо ми е нещо… Не трябваше да паля днес.

Варвара разкопча яката на блузката си. Ракията се качи в главата на Лукашин.

— Какво така си се издокарала днес? Да не е някакъв празник? — каза той изведнъж раздразнено и дори озлобено.

— Че защо пък да не се докарваме? — Варвара отново го стрелна закачливо с очи. — Ние може и да не надделяваме с партийното — като някои други… Ала това как ви се струва? Не се ли цени?

Тя се изправи леко и като не сваляше от Лукашин блесналото си присвито око, се завъртя два пъти бавно пред него, за да може да разгледа всичките й прелести.

— Какво ще кажете? — попита Варвара, като надзърна в очите му. В очите на замаяния Лукашин все още се мяркаха красивите й мургави крака, обгърнати от полите на бялата й долна фуста. И преди да разбере какво прави, ръцете му жадно обгърнаха гъвкавото, податливо тяло на Варвара.

Варвара първа чу скърцането на вратата. Без да диша, тя гледа един миг Анфиса, после изписка престорено и се втурна към съседната стая.

Лукашин седеше, без да разбира нищо, мигаше объркано и се усмихваше. Но когато видя бледото, потръпващо лице на Анфиса, с ужас започна да разбира какво се беше случило.

— Анфиса, Анфиса…

Без да го слуша, Анфиса хлопна вратата и изтича навън. Блесналото вечерно слънце заслепяваше, грееше в очите сякаш нарочно, за да видят всички нейния позор. А пък що хора… Сигурно през цялата война не беше срещала толкова хора по улиците на Пекашино. И всеки я повикваше, питаше я за нещо… Мишка Пряслин, свата Степан, учителката, някакви бабички, деца… Ама пък и те, дали не са се наговорили?

Вкъщи я чакаше ново изпитание — Трофим Лобанов.

— Какво пише Гришка? Ще изгони ли скоро немеца?

Анфиса закри лице с ръце и се спусна към уличката.

Трофим погледа объркано след нея и плюна:

— Обясни ти, на! Тъй е, братко, жената си е винаги жена. И до небесата да я издигнеш — все й е малко!