Фьодор Абрамов
Братя и сестри (42)

Четиридесет и първа глава

Известията от фронта ставаха все по-тревожни и по-тревожни. Мине не мине ден, падаха нови градове. От юг все по-дълбоко се врязваха в тялото на страната черни клинове.

Вечер сега рядко някой се приближаваше до картата. Хората си вършеха бързо работата в управлението и си отиваха мълчаливи, мрачни, избягваха да се гледат в очите, сякаш те самите бяха виновни за всичко. Само с работа се спасяваха от тежките мисли. Трудеха се мълчаливо, с настървение и много рядко можеше да се пошегува някой по нивите. Дори децата притихнаха и на орляци като врабци все се навъртаха край възрастните.

По пладне селото приличаше на изоставено: само тук-там можеше да се види самотна, грохнала старица, седнала на пезула пред къщи, която се кръстеше с трепереща ръка и шепнеше молитви до господа да изпрати свише победа над врага.

И изведнъж в тези тежки дни вестниците донесоха вълнуващата новина — нашите настъпват!

„От Съветското информбюро. През последните часове… — четеше Анфиса на срички, като трудно вярваше на написаното — нашите войски на Западния и Калининския фронт преминаха в настъпление и разкъсаха отбраната на врага. Немските войски са отблъснати на 40–50 километра. Взети са следните трофеи…“

След час новината обходи цялото село. А надвечер, независимо че ръмеше, пред управлението на колхоза се събраха тълпа жени и деца. Всички изгаряха от нетърпение да чуят със собствените си уши радостните вести от Москва. Надежда Михайловна, която заместваше сега Настя като комсорг, я накараха да седи до радиоапарата с поръчението — не пропускай, слушай съобщенията.

Под новия навес над стълбите се шегуваха и смееха. Радиоапаратът беше поставен на перваза на отворения прозорец и децата киснеха на дъжда под него, за да не изпуснат началото на съобщенията.

Тълпата се оживи още повече, когато по пътя се зададе Трофим Лобанов. Той шляпаше по средата на пътя, направо през локвите и калта, и от време на време подвикваше нещо с утробен глас.

От двете му страни подтичваха, но не смееха да се доближат до него, дечица, безкрайно доволни от това зрелище.

— Е, пак сме си същите — усмихна се Варвара. — Мислех си вече, че войната е довършила Троха. След смъртта на Макаровна ходеше като тъмен облак, ама на, глей, възкръсна човека.

В това време Трофим спря на десетина сажена от жените, тежко повъртя побелялата си, рошава като метла глава и втренчи в тях кръгли, немигащи очи.

— Хора! — гръмко обяви той, като сочеше с пръст гърдите си. — Троха днес е пиян!

— Виждаме, не сме слепи — отговориха колхозниците с преднамерена сериозност.

— А защо е пиян Троха знаете ли?

— Че кой няма да знае, Трофимушко — каза Варвара, като сдържа усмивката си. — Всеки би си пийнал днес, ала не всеки има какво да си пийне.

— Не, ти кажи защо е пиян Троха? — настояваше Трофим.

— Ами че за тая радост днеска може ли, викам, човек да си не пийне.

Но Трофим не се задоволи и с този отговор.

— А кажи тогава къде е моят Макс?

— Как къде? На фронта.

Трофим се изплю сърдито:

— Те фронтовете не са един и два… А моя Максим е баш на тоя, от който са натирили немците.

— На Калининския ли?

— Тъй зер! Баш на него.

— Че кога така прелитна чак там? — Варвара намигна хитро на жените: слушайте го сега какви ще ги събаря. — Нали скоро казваше, че твоят Максим е край Ленинград?

Трофим завъртя смутено очи, но не се обърка:

— И край Ленинград беше. Та какво от това? Мигар ще държат моя Макс на едно място? Къде е най-горещото — там е и Макс! — категорично отсече той. — Получавам преди седмица писмо. Тате, пише, прехвърлят ме на друг фронт… Е, викам си, тая работа не е току-така. Щом прехвърлят моя Макс — край, ще му видят сметката на немеца.

— Признай си, Трофимушко, че го позасука малко — добродушно рече Даря.

Трофим се тупна с юмрук в гърдите:

— На, господ да ме убие — точно си е така! Абе моя Макс е сила! С един удар бик е убивал, та тия ли немчоря…

Никой не помнеше Максим Трофимов да е убивал бик, но кой ще ти придиря днес за всяка дума. И непрекъсван от никого, Трофим съвсем се отплесна.

— Четирима сина имам аз на фронта! — разтърси той юмрук. — Ама на ни един от главата косъм не е паднал! Моите момчета куршум ги не лови! Няма такъв куршум на земята, дето Трохиновите синове…

Но тук жените изведнъж се нахвърлиха върху него:

— Ти какви ги плещиш?

— Полудял е!

— С това шега не бива! Или искаш да предизвикаш някоя беда?

Трофим явно сам разбра, че прехвърли мярата с хвалбата. Тупна с крак, завъртя диво глава, което трябваше да значи, че е здравата пиян, и бързо подхвана любимата си приказка.

— Колкото е у Двина водата — толкоз е у Троха водката! — закрещя той изведнъж без никаква връзка с досегашните му думи. — Колкото водка Троха е изпил — толкова вода кон не е изпил… Ела-а… Сега не е като до войната, ама трезвен от мойта къща няма да излезеш!

— Е, така вече може — добродушно се усмихнаха колхозниците, които знаеха много добре каква е цената на Трохиновото гостоприемство.

Това се случило още преди колективизацията. Тогава Трофим живеел бедно, едва свързвал двата края и всичкото било все заради тая негова дяволска жена, дето плодяла деца като кутрета. Трофим станал голям скъперник, гледал да пести от всичко и най-вече от яденето. По велики пости, разказват хората, децата му само миришели млякото. За да станат по-благочестиви, както казвал Трофим. И все пак не минавал празник, без Трофим да се напие „кьоркютук“, „до умопомрачение“, както обичал сам да разправя, и да не се понесе гласът му из цялото село: „Колкото е у Двина водата — толкоз е у Троха водката!“.

Селяните поглеждали завистливо Трофим и не можели да разберат едно — откъде у него толкоз пара?

Но скоро всичко станало ясно.

Веднъж на Богородица, както обикновено, Трофим запреплитал крака из село и закрещял неговото си: „Колкото е у Двина водата, толкоз е у Троха водката!“. Пред магазина срещнал пекашинския присмехулко и пияница Пека Векшин, който веднага почнал безцеремонно да настоява да му иде на гости.

Трофим понечил да се измъкне — кой каквото си има, за него си е, но наоколо имало хора, той съобразил бързо и тупнал Пека по рамото:

„Да вървим, Пека, ще те напоя! До припадък ще те напоя…“

В къщи Трофим настанил скъпия гост на масата, изчезнал някъде задълго от стаята и се върнал най-сетне с една четвъртинка.

„Ще започнем с малката, па после и до окиана ще доплуваме“ — успокоил Трофим Пека.

Абе нека да е и с малката, сал да се доплува до окиана. Изпили по чашка.

„Как ти се види, момче? — прокашлял се от удоволствие Трофим. — Като мехлем на рана, а? То не е водка у Троха, ами причастие!“

Изпили още по една. И Трофим пак попитал:

„Какво, Пека… хвана ли те?“

„От какво бе? От този ли напръстник?“

„Трофимовият напръстник струва колкото ведро у другите“ — отсякъл Трофим.

След третата отново попитал:

„Да ти сипя ли още, Пека? Ще издържиш ли? Ще стигнеш ли до вкъщи?“

Пека само разперил ръце:

„Абе ти, Трофим, шегуваш ли се?“

„Как ще се шегувам, нали те гледам, че махаш ръцете!“

Пека се ядосал и рекъл да стане от масата. Трофим го зауспокоявал, а оня пак на неговото — да стане, та да стане. Доде се бутали, един от двамата катурнал, без да иска, чашка от масата.

„А, така ли? Чашките ще чупиш, а? — разярил се Трофим. — За благодарност, че съм те поканил на пиене?“

Пека се отскубнал от домакина и се втурнал към вратата. Тогава Трофим се развикал, та къщата заечала:

„Максим, дръж го! Както се е натряскал, всичко вкъщи ще изпотроши.“

В същия миг от високия одър скочил най-големият син Максимко и като мечка сграбчил отзад Пека.

А след малко Трофим се разхождал из село и де кого срещнел, разправял:

„Ама пък как напоих днеска Пека Векшин. Сума ти нещо изпотроши из къщи. Сега лежи под навеса кьоркютук пиян… Цялата къща увоня на водка. Стоката в обора ще се изпозадуши — пуснах ги навън.“

Скоро около Трофим се събрали тълпа любопитни, които искали да видят натряскалия се Пека. Знаел си Трофим, че не бива да води селяните у дома си, ама такъв си беше — започне ли да се хвали, не знае спиране.

„Да вървим, да вървим! Всички ви ще напия! Из прага няма да можете да прекрачите.“

А когато селяните, водени от домакина, стигнали до къщата му, що да видят — отървал се от момчетата, навън стои трезвен-претрезвен Пека Векшин и псува цветисто Трофим Лобана.

Ето защо сега, много години след онази история, когато Трофим пак взе да се хвали с водката си, никой не обърна внимание на думите му.

Но Трофим не мирясваше.

— Сега не е като преди войната — викаше той, — не казвам, че ще напия човека, ала и трезвен от дома ми няма да си иде!

Когато най-после дойде бабичката му и го замоли да се прибере, Трофим още повече се развика и стигна дотам, че се просна на дървената настилка.

— Аха, Трофимушко, добре си се нарязал, ама акъла не си си загубил — присмя му се Варвара. — Не падна в локвата, а гледаш да е на сухичко.

— Какво искаш? — подскокна Трофим. — Да не си ми купувала ризата, та да се навирам в локвата?

Но като се поразмисли, той така цопна в локвата, че изпопръска жените и децата.

— Съвсем се е побъркал тоя стар глупак! Ако много се репчиш, ще те вържем и ще те метнем в задния двор.

— Ха-ха-ха!

— Оставете го, не виждате ли, че е пиян — помирително рече Даря.

Насърчен от съчувствието й, Трофим размаха ръце и завика, колкото му глас държи:

— Ще унищожа всичките! Мамка им хитлеристка! Аз на тоя Хитлер…

— Какво би сторил, Трофимушко? Ха кажи де!

— Аз на този Хитлер… аз… — и Трофим изтърси такова нещо, че всички се хванаха за коремите.

— По-тихо, по-тихо! — подаде се от прозореца Наденка. — Сега ще предават съобщенията.

Жените забравиха Трофим и се втурнаха към прозореца.

Няколко минути радиоапаратът виеше, давеше се, после от хаоса режещи слуха звуци се отдели твърд басов глас:

— Над нашето отечество надвисна смъртна опасност… Врагът нахлува към Волга, към глъбините на Кавказ, застрашава най-важните жизнени центрове на страната… Нито крачка назад, червеноармеецо! Твоята сестра, твоята майка те призовават да ги защитиш, да отмъстиш за тях. Помни: пред тебе е враг, който е убил старец като твоя баща, изнасилил е девойка като твоята сестра, твоята годеница, откарал е в робство жена като твоята жена, твоята майка…

Безсилна да издържи повече, Наденка рязко изключи радиоапарата. Когато дойде на себе си и погледна навън, под прозореца нямаше вече нито жени, нито деца.

Само по средата на двора стоеше нямо и неподвижно под дъжда набит нисък старец.