Фьодор Абрамов
Братя и сестри (37)

Тридесет и шеста глава

Босите крака на Мишка са почти до водата. Сгърбен над въдицата, той се брани настървено от вечерните комари, злобно тръска сънливия поплавък. Не кълве. На Мишка му е толкова тревожно, толкова тъжно, че му иде да се удави. И какво му тумна да се катери за тази проклета птица? Заради него обгоря Настя. Факт, заради него. Ако не беше се покатерил на бора, нищо нямаше да се случи…

От склона се посипаха бучки глина — някой се спускаше към реката.

— Наслука.

Без да се обръща, Мишка позна по гласа, че е Дунярка. Само тя липсваше! Изскърца кошница… Да върви по дяволите, нека си плакне — и без това не кълве.

До въдицата в топлата вода се залюшка и заплува по реката дълга сянка. На чакъла тупна кошница. Е, това е вече нетърпимо!

— Какво си се изпречила? Няма ли друго място за тебе? Махай се!

Тишина.

— Чуваш ли? — обърна се той заплашително.

Отгоре го гледаха кротки, изплашени очи. Винаги е така. Престори се на овчица, примъкне се като Лиса, а после ще го обърне на смях. У, как ненавиждаше тази преструвана! Ама нищо, сега ще си разчисти всички сметки!

— Ти какво си се наежил? Цялото лято не ми приказваш…

Всичко бе очаквал, само не тези плачливи думи. Мишка се ядоса на своята безпомощност и махна уморено с ръка:

— Изчезвай, и без това ми е противно.

— Ти заради пожара, нали? — Дунярка докосна рамото му.

Мишка въздъхна тежко.

— Недей, Миша, чуваш ли? Какво пък — случило се… Ти не си виновен.

Ласкавият глас на Дунярка разлива топлина в измъчената душа на Мишка.

— А кой е виновен? — попита той след малко.

— Кой? Не си го направил нарочно, не си искал да стане така. Ами на война какво ли не се случва.

— Да, ама на война…

— Сега войната е навсякъде — убедено каза Дунярка.

— Ти наистина ли мислиш така?

— Разбира се, наистина.

— Кажи, нали не се шегуваш?

— Гледай какъв си чуден — усмихна се Дунярка. — На, честна комсомолска.

За първи път през последните три дни Мишка почувства, че му поолеква.

— Разбираш ли, Дунярка — заговори той объркано и бързо. — Аз никак не исках… Върти се тая птица, а жените: „Мишка, гледай, Мишка, гледай“. И аз се закатерих… Да бях знаел… Та бих ли… — Беше й така признателен, че от езика му сами се отрониха думите: — А на тебе хич не ти се сърдя. Ако искаш, плакни ей тука. Не ми пречи…

Дунярка потисна усмивката си, изправи се, взе кошницата и тръгна надолу по реката. На трийсетина метра от него опря, огледа се, запретна полата си като жените и нагази във водата.

Слънцето вече залязваше зад склона. Водата край брега стана малинова. Тук-там заиграха кръгчета — наближаваше времето, когато рибата най-много кълве.

Мишка се отърси, смени червея, но очите му бягаха все към Дунярка. Да, тя наистина не е лошо момиче. Напразно й се цупи. И е смела — кара Партизан.

Водата плиска шумно. Бельото в ръцете на Дунярка играе като голяма бяла риба. Срам го е и му е някак неудобно, но не може да откъсне очи от ръцете на Дунярка, от голите й крака, които се поклащат във водата.

Дунярка се оправи бързо с бельото. А той, извил крадливо очи изпод нахлупения на челото му каскет, следеше как тя излиза от водата, изстисква полите и оправя косата си.

— Хайде наслука — махна му тя с ръка. — Ела ми на гости, ще те почерпя с черни боровинки. Днес набрах цяла кофа.

— Почакай… — Мишка изтегли влакното, нави го един-два пъти около пръчката и затича към нея. — Дай на мене… тежи… мокро е… — И като се стараеше да не я поглежда в очите, грабна кошницата с бельото и на един дъх я изнесе на стръмния склон.

На баира той предложи нерешително, като дишаше задъхано:

— Хайде да поседнем малко.

— Хайде…

Седнаха на върлини точно до пътечката.

Сега какъв разговор да подхване? От детелините дъха сладко на мед, в селото скърца каруца, над главата се вият досадно мушици.

Капките вода по краката на Дунярка искрят на вечерното слънце.

Мишка чувства как гърлото му пресъхва по странен, непонятен начин. Извива с мъка вдървената си шия и напипва под ръката си клонче.

— В Слуда една мечка изяла юница, научи ли?

По краката на Дунярка бавно се плъзга мократа й пола…

— Знаеш ли, Миша — пада глас някъде отгоре, като през сън, — заминавам.

Все още непреодолял смущението си, Мишка поглежда косо Дунярка. Тя улавя погледа му, усмихва се, но изведнъж става сериозна и заговорва бавно, сякаш се съветва с него:

— В техникум искам да постъпя. Не бих отишла. Мислех да започна работа в колхоза като Настя. Но Лукашин много настоява. След войната, казва, стопанството ще трябва да се издига. И ние с майка ми мислихме, мислихме и решихме — за агроном.

Мишка слуша Дунярка със завист — той цяла зима ще блъска, но се сепна и кимна одобрително с глава:

— Добре си го намислила! Карай!

— Само че се боя от изпитите… Ами ако не ги издържа?

— Остави тая работа. Има да тичат другите след тебе.

Кръглото личице на Дунярка разцъфва от удоволствие.

— Ама че го рече.

— Слушай какво ти казвам!

След малко Дунярка продумва тихо:

— А ти, Миша, ще ми пишеш ли?

Мишка я поглежда. Пак ли го обръща на смях?

Но в него гледаха такива топли, толкова доверчиви и молещи очи, че той съвсем се смути, кой знае защо я хвана за ръка, но веднага я пусна и измърмори:

— Ще ти пиша.

Какво трябваше да прави по-нататък, не знаеше, затова се изправи и каза:

— Да вървим.

И отново взе кошницата. По тясната пътечка нямаше място да вървят един до друг и Мишка, като се мъчеше да не гледа Дунярка, крачеше мълчаливо и мъжествено встрани по наскоро пожънатото бодливо стърнище.

Отвъд нивите, когато стигнаха до ливадите край село, се показаха две жени. Те идваха насреща им. Краката на Мишка изведнъж натежаха, очите му забягаха встрани като подгонени. А жените все повече наближаваха. Ето че ги позна вече и по лице. Варвара и Даря — най-устатите.

— Знаеш ли какво — измърмори Мишка и спря. — Ти вземи кошницата… Трябва да се отбия тук за малко… Да изровя червеи… Разбираш ли?

В очите на Дунярка засвяткаха присмехулни искрички.

Мишка й натика кошницата, приведе се и се спусна в дола.

— Мишка, защо заряза либето си? — Това беше Варвара.

И я чува как казва на Даря през смях:

— Ох, горкичкия! Сетил се е вече за моми, а го е срам от хората.

Когато гласовете се отдалечават, Мишка подава глава, цял зачервен. Дунярка беше вече далече. Вървеше спокойно през ливадата — мъничка, тъничка, и се огъваше като пружина под тежестта на кошницата.