Фьодор Абрамов
Братя и сестри (12)

Единадесета глава

Да се смееш ли, да плачеш ли? Той и Троха — двама стари глупаци — ще се съревновават. Не, друго време е сега, пък и стар е, та да си играе на надпреварване. Тя работата — и да се скъсаш, няма да й надвиеш. Но като погледна Настя, Степан Андреянович се поколеба. Гледаше го в очите с такова доверие и молба, че не му стигнаха сили да я огорчи. Тази внимателна вежлива девойка, която не според тукашните навици казваше при разговор „вие“, винаги му бе харесвала, а сега, когато надзърна в очите й, в техния открит, доверчив поглед му се мярна нещо много познато, близко.

— Добре, ще кажа на хората — неопределено рече Степан Андреянович.

Настя си отиде засегната, без да се сбогува.

„Мътят главата на момичето — кипна Степан Андреянович, — намерили време да вдигат шум.“

Но на другата заран излезе в полето един час по-рано от обикновено и през деня не отиде дори да обядва. Вечерта след работа го въртеше кръстът, подкосяваха му се краката. И все пак от конюшнята не тръгна към къщи, ами към управлението. Трябваше и с председателката да си поприказва, пък и искаше му се просто тъй да послуша какво става по света.

Късно вечер, преди да се унесат в кратък тежък сън, хората се събираха тук, неканени от никого. И почти всяка вечер от незнайни далечини достигаше дотук живият глас на някой земляк — от Ледовития океан, от Ленинград, от южните степи на Украйна, от всички краища, където войната бе разпиляла пекашинци, пристигаха дългоочакваните, сгънати в простички, изпомачкани от далечните пътища триъгълничета скъпи писма.

Някой мълчалив Кузма през целия си живот не бе могъл да каже на досадната си жена и две нежни думички. Но прочети писмата му от фронта! И душице, и миличка, и сърчице мое — наредил едни такива, дето никога не е и подозирал, че ги има в душата му…

И получи намъчилата се Анися писмото, разплаче се от радост, прочете го десет пъти поред — и за себе си, и за свекървата, и за дечицата, та научи всяка дума наизуст, па го прочете и преразкаже още толкова пъти на съседите и най-накрая избере време — седне да отговаря.

Иска й се да излее всичко, което се е насъбрало в сърцето й: и колко много се е затъжила за своя Кузьо, и колко често го сънува, и колко големи са пораснали Сенка и Полюшка, която се е родила, когато го е нямало вече в къщи, и как тя — защо да си криви душата — всяка вечер, преди да си легне, го споменава в молитвите си…

Но на листа не се появява нищо такова. Къде може тя, учената — недоучена жена, измъчена от непосилната работа, да разкаже за себе си? Изпод загрубялата неподатлива ръка, която задържа едва молива, излизат само едни разкривени думи с вечните, запомнени още от детството поклони от майката, жената и дечицата, от всички близки и познати. Но колко много ще кажат тези поклони на Кузма!

От този лист ще го облъхне домашен мирис, ще зазвучат родни гласове. Ще се изправи пред очите му далечният простичък бащин дом. Вечер е. На масата премигва мъждиво газениче или пък просто пука борина — отде ще се вземе газ през войната? Анися, току-що издоила кравата, е седнала на пейката до масата, ръцете й, дъхащи още на мляко и сено, откъсват лист от дебелата тетрадка, купена за разни стопански сметки година-две преди войната. Побелялата стара майка седи на стол срещу жена му, по сбръчканото й лице се търкалят сълзи и може би същата мъчителна мисъл, с която го изпрати, гризе сърцето й. Писано ли й е да дочака едничката си отмяна? До майка си се настанява петгодишният палавник Сенка. Червеникавата чорлава главичка лежи на масата, очите, сериозни и немигащи („пишем писмо на татко“), следят ръката на майката… А къде е Полюшка, която изобщо не е виждал? Спи в люлката или на ръцете на баба си? В един ред някаква буква се превръща изведнъж в рязка черта. Тук сигурно Полюшка е помагала на майка си.

Войникът обръща листа и на другата му страна вижда чудновати начупени линии, изрисувани на цялата страница направо върху написаното. Вглежда се и разбира: това е мъничката Полюшкина ръчичка в естествена големина.

В края на писмото буквите са съвсем разкривени. Тук явно Анися не е издържала и е дала воля на сълзите си…

Пареща болка присвива сърцето му. После става, изправя се този тих и хрисим Кузма и вече нищо няма да го спре в страшната му и неукротима ярост.

Като тръгна тази вечер към управлението, Степан Андреянович още отдалече видя пред входа тълпа жени и деца, струпани пред голяма дъска — половината червена, половината черна. Стъпила на столче, Настя Гаврилина пишеше нещо на нея с тебешир. Степан Андреянович прочете бавно:

СЪС СТАХАНОВСКИ ТРУД ЩЕ ПОМОГНЕМ

НА НАШИТЕ СИНОВЕ, МЪЖЕ И БРАТЯ,

СРАЖАВАЩИ СЕ НА ФРОНТА!

— Колко, Степан Андреянович? — обърна се Настя.

— Петдесет ара и нещо.

— Е, малко е! — съчувствено се усмихна Настя. — Марфа Репишна ви надмина всичките. Знаете ли колко? — Очите на Настя се отвориха широко и учудено, сякаш тя самата не вярваше в това, което трябваше да каже. — Седемдесет ара.

— Намерили на какво да се дивят! — ухили се Варвара, която, кой знае кога, бе успяла да се преоблече и с белоснежната си забрадка имаше вид на модаджийка, излязла на разходка. — Мигар някой може да настигне наша Марфа? — Варвара наблегна особено на „наша“ и погледна всички така, сякаш за успеха на Марфа имаше немалка заслуга и тя. — Ама как оре наша Марфа? До пладне с кон, а после сама се впряга! Бога ми, жени — съвсем сериозно каза тя. — Ние отиваме да обядваме, а наша Марфа разпрегне коня и се навре в хамута. — И Варвара първа се заля в лек безгрижен смях.

От този ден захвана такава треска, каквато отдавна не помнеха в Пекашино.

На осемнадесети май Степан Андреянович изора 0,80 хектара, Марфа Репишна — 0,85 хектара. Но най-много даде през този ден Даря — 0,89 хектара!

На другия ден обаче и това постижение беше надминато от Трофим Лобанов, който за общо учудване изора 0,92 хектара.

Късно вечерта, съвсем замаян от радост, той се разхождаше важно сред жените, струпани пред дъската на съревнованието, и вирнал брада, викаше:

— Не, брат, да имаш да вземаш!… С Троха не се мери, слабоватичък ми се видиш, Стьопонка, слабоватичък!

Като капак на всичко му се стори, че името му не изпъква много сред другите и накара Настя да го изпише с най-големи букви.

— Щом съм най-добър орач — разтърси той юмрук, — името ми трябва да се чете от цяла верста.

Но Трофим не тържествува дълго. На другия ден Софрон Мъдрия качи на 0,95 хектара, а след още един ден Степан Андреянович даде 1,1 хектара — нещо нечувано за Пекашино.

Настя съобщи новината на Трофим в конюшнята, когато той разпрягаше коня, след като се беше върнал от нивата. Това го порази страшно. Той замръзна за минута, опулил към бригадирката немигащите си, станали още по-кръгли очи, помъчи се да каже нещо, но не можа дума да продума, и хукна към нивата, където ореше Степан Андреянович. Стигна там тичешком, целият мокър и ужасно нещастен.

— Ти… такова… истина ли, Стьопа, а? — заразпитва той съперника си, като го гледаше отдолу плахо и същевременно подозрително право в очите. — Да не си прибавил случайно и вчерашното?

Не повярва на думите му, ами обходи участъка, после броди по нивата задъхан, потъва до коляно в рохкавата оран, мушка ръка в земята да търси неразорано или други кусури — но не намери нищо. По пътя обаче Трофим се успокои полека-лека, а когато по здрач стигнаха до управлението и хората почнаха да поздравяват Степан Андреянович, той заглуши всички със своя бас:

— Чудо голямо! На земя като Степановата и два хектара са малко! Това не е земя, а пух!

Но от този ден Трофим загуби и сън, и спокойствие. С това, че избраха Степан за бригадир, как да е, можеше да се примири („по-грамотен е“), но да надминат него, Трофим, в браздата… Не, жилите си ще скъса, но ще посрами Стьопка…

Целия си живот изживя Трофим в съперничество със Степан Андреянович. Тая работа бе започнала още на млади години, когато двамата се мъчеха да си стъпят на краката. Силен и издръжлив беше дребният на ръст Трофим, в работата беше като луд, а като го погледнеше човек — нищо не му бе както трябва… Построи Степан Андреянович нова къща — хората се изтрепаха да го хвалят. Трофим реши да го „надмине“. Развъртя се, чука, дялка, издигна обор за двайсет крави, а за предница за живеене не му стигнаха гредите. Трябваше да се свие със семейството си в пристройка, скована от старо. А новата грамада — с навес към улицата вместо с прозорци — стърчеше като градинско плашило, но това не тревожеше Трофим.

„В къщата на Стьопа отвсякъде духа — ако щеш, жито вей, а у Троха — и вода да лееш, капчица няма да пропусне! — хвалеше се той пред хората. — Не вярвате ли? Карайте бъчвите с водата!“

В огромния му обор, за да се спаси от лютия студ, единствената кравичка тича в тръс цяла зима.

„Нищо, нека си поскача! — утешаваше Трофим жена си. — Затова пък лятоска никакъв звяр няма да я стигне.“

Степан Андреянович също не можа да се подреди отведнъж в новата си къща. Първата зима се намъчиха с хлебарки — два пъти остава къщата разтворена на студа, наложи се да нощуват у съседите.

Трофим навестяваше честичко приятеля си, съчувстваше му, даваше съвети.

„Че откъде ли пък се взеха тези гадини? — казваше той и кокореше невинно очи. — Сигурно с мъха са попаднали в цепнатините. Ще трябва май, Стьопа, да разградиш предницата и отново да отесаш гредите. Тъй де — ще се помъчиш, помъчиш, па ще разградиш. Голямо наказание е това!“

После на един празник Трофим изведнъж предложи:

„Дай, Степан, една половинка! Знам едно заклинание — и помен няма да остане от хлебарките — на, честен кръст!“

Лоши съмнения трепнаха в душата на Степан Андреянович. Отказа му. Трофим взе да го уговаря, да го моли досадно и накрая беше готов да се задоволи само с една чашка. Степан Андреянович не отстъпваше. И тъкмо тогава Трофим се издаде.

„Ще запомниш ти кой е Троха! — развика се той ядосано. — Ще те съсипя с тия хлебарки, ще те съсипя, на, честен кръст! От цялото село ще ги насъбера и ще ги напускам тук!“

При следващото му идване стопанинът не сваляше очи от госта. А той уж случайно, както си говореха, изтърва зад пейката кибритена кутийка. Степан Андреянович бързо я вдигна. Като я поотвори, по ръката му плъзнаха хлебарки.

Трофим се смути, замънка нещо и тръгна заднешком към вратата:

„Това дечищата… ще ги науча аз тях…“ — и изскочи от къщата.

С годините съперничеството им се превърна в смисъл на живота им, а на стари години изглеждаше просто куриозно. Какво има да се хвалиш, да речем, с това, че на единия бог дал повече деца, отколкото на другия. Но Трофим и тук виждаше превъзходството си над Степан.

„Стьопковите са сал две, а ние с бабата седем сме наредили — казваше той, когато си пийнеше, и като си свиваше пръстите на ръката, гордо броеше отрочетата си: Макса кривогледия — един, Яшка бурлака — два… Ефимко войника — четири, Машка глухата — пет, Матрьоха годеницата — шест, Оля, татковото детенце — седем…“

Намислил да „засрами Стьопка“, Трофим ора поред с всички коне в бригадата си, но все тая — не можа да изоре повече от 0,92 хектара.

И изведнъж му хрумна щастлива мисъл. Един ден след работа, като оставяше коня си в обора, се вгледа в бика — огромният черен бик, завързан в края на обора, преживяше лениво.

Този бик, на име Буян, преди години докараха на вериги от Холмогор. Добра работа свърши той на колхоза, но с времето натежа, прехвърлиха го в конюшнята и започнаха да го използват като работно добиче. В началото Буян се яреше, беснееше, но после свикна, види се, със съдбата си и с нищо не издаваше страшния си нрав. Желязната халка се люлееше ненужна на месестите му ноздри.

Трофим се загледа в бика и си спомни как го срещна зимата, запретнат в каруца с огромен товар дърва, спомни си и дори се изпоти от внезапно хрумналата му мисъл… Помисли малко, приближи към животното внимателно и почна да го гали страхливо, като му говореше нежно:

— Тпр… тпр, мъничък…

Бикът не помръдна.

Старият коняр Ефим забеляза странното занимание на Трофим с животното и го попита:

— Какво се умилкваш около бика, Троша?

— Че какво, жал ми е! — заоправдава се Трофим, изненадан от появяването му. — И животното обича да го помилваш… Може пък по бичата част да се интересувам!

А след два дни, по тъмни зори, когато в селото още всички спяха, Трофим тайно изведе бика от конюшнята и го подкара към Панкини ниви.

При кладенеца срещна пекашинския ранобудник Митенка Малчугана.

— Накъде толкоз рано, Михайлович, че и с бика? — попита изумен Малчугана.

— Накъде ли? Днес ще ви покаже Троха какво може! — загадъчно каза Трофим. — Я гледай, това се вика сила! Всички коне да запрегнеш, не могат го замени!

После се обърна вървешком и подвикна:

— Кажи да заръчат нова дъска. На старата, дето се мъдри Стьопка, за Троха няма да стигне мястото.

Малчуганът постоя, постоя и реши да погледа какво ще излезе от това странно хрумване. Метна се като перце на каруцата и с чисто детско любопитство се загледа към Панкини ниви, които се чернееха на около половин километър от конюшнята.

Митенка наближаваше седемдесетте. Но природата, която го бе създала, сякаш го беше забравила и го бе оставила все дете. Малкото му сухо телце пърхаше неуморно по земята. И по дрехите не можеше веднага да го различиш от децата: тесни панталонки с кръпки на коленете, а върху ризата вълнено плетено поясче, каквито на времето си носели селските деца. Цяло лято ходеше бос и краката му бяха като на децата — черни, целите ожулени и напукани.

Митенка обожаваше всички животинки. Лете къщичката му, притулена заедно с баните до ската, приличаше на птичарник. Двете криви прозорчета не се затваряха ни дене, ни ноще и пернатите дребосъци от всички видове се чувстваха там като у дома си — само дето не виеха гнезда.

Но най-много на света Митенка обичаше децата. По-добра бавачка от него нямаше. По жътва го викаха във всички многодетни семейства, но той обикновено отиваше по долните села: много му беше любопитно да погледа как живеят непознати хора.

Връщаше се наесен, и то все в един и същи ден. Научени от години, децата от сутринта го чакаха отвъд селото и го посрещаха с голям възторг: цялата си нищожна печалба Митенка превръщаше в свирки, курабийки, моливи и тетрадки.

Тази година остана в Пекашино и доброволно прие да бъде разсилен в управлението.

Цял час сигурно прекара Малчугана в каруцата, а бикът все крачеше и крачеше по нивата, сякаш от рождение не бе излизал от браздата. Малчуганът се канеше вече да слезе от каруцата, но в това време някъде измуча пролетно призивно крава. „Сигурно още някой оре“ — помисли си Малчугана и потърси с очи промучалото добиче. В задния двор на Марина Светкавицата, в зеленчуковата градина, видя черно — петниста крава, а след това и стопанката й. „Развежда своята Пъструшка“ — досети се Малчугана.

Пъструшка измуча пак, после още веднъж и още веднъж.

И в отговор същия миг над селото изтътна страхотният рев на Буян. Митенка погледна уплашено към нивата.

Черният великан мяташе високо с копитата си прах и летеше право към градината на Марина. Трофим тичаше зад него, хванал се за плуга, нещо викаше, после падна и се повлече по угарта.

— Помощ! Помогнете, добри хора! — развика се с всички сили Митенка и хукна презглава към селото.

— Бикът свърши Трофим… Тичайте при Марина…

В утринната тишина захлопаха врати и вратници.

Анфиса дотича на местопроизшествието, когато там вече се бе събрала цяла тълпа.

— Жив ли е? — уплашено попита тя, като се промушваше към средата.

— О хо-хо-хо! — кикотеха се наоколо.

Измъчен, гологлав, целият овалян в пръст, Трофим стоеше заобиколен от жени и деца. Разгневената Марина напираше към него, като пръскаше слюнки от ярост:

— Изедник проклети! Искаше съвсем да ме разориш!

Трофим се отбраняваше с ръце, отстъпваше назад:

— Та отде да знам аз, че на стари години ще му текне такова нещо? Благодари на бога, че оградата попречи, а то иначе от твоята Пъструшка помен нямаше да остане.

Буян стоеше зад оградата, отпуснал сънливо виторогата си глава. Марина бе успяла все пак навреме да отмъкне кравичката си, а бикът долетял до оградата и се спрял като вкаменен.

— Ще те науча аз тебе… — разбесня се съвсем Марина.

— Пада му се, пада… — подсторваха старицата.

— Виж го ти Лобанов, акъла ни взе!

— Как само го измислил, невести!

— Искал да надмине всички!

— Ама и бикчето си го бива… прищяло му се като на младини.

— Я стига, безсрамници! — сряза ги Анфиса.

Но дълго още затъжилите се за смях и веселие жени се присмиваха и се шегуваха със злощастния Трофим.