Фьодор Абрамов
Братя и сестри (22)

Двадесет и първа глава

Гърбав нос е най-проклетото място на Синелга. Не ливади, а от край до край пънища и мравуняци. През деня ръцете ти така се разтеглят, че вечер не можеш да отнесеш лъжицата до устата си. А пък тревата на Гърбав нос? Туфеста ливадина, моравоглава бодлива паламида и жилава кучешка пищялка. Косата звънти о тях като о жица.

Пет пекашински стопанки се мъчеха вече втори ден на този нос и проклинаха всичко на света. Денят беше горещ, безветрен. Слънцето сипеше безмилостно жар от изцъкленото небе. От напечената трева лъхаше топлина като от печка. Всеки път, когато стигаха до Синелга, жените жадно топяха напукани устни във водата, плискаха лицата си, мокреха сплъстените си полепнали с пръст коси и поемаха обратно.

Работеха мълчаливо, нерадостно.

Ана вървеше най-отзад — цялата в пот, едва се държеше на крака. Дръжката на косата й постоянно се запотяваше и тя с мъка я издигаше над земята. Младата силна Лукерия вече за трети път я заобикаляше. Отначало подвикваше: „Пази си краката“, а след това направо я подминаваше, без да каже нито дума. Остави Лукерия! Ами престарялата Матрьона, дето вечно охкаше и пъшкаше, и тя я надмина. Срамуваше се и се измъчваше от своята безпомощност. Какво ще си рекат жените за нея? Кога е да се раждат деца, тя е първа, а да коси — никаква я няма… Навеждаше ниско глава и бършеше крадешком сълзите си, а те капеха ли, капеха…

След пладне Лукерия се спогледа с жените и каза:

— Абе жени, забравихме млаката. Я иди, Ана, там, спасявай положението.

Тя ли не знаеше, че всяка година оставяха млаката, низинката край гората, за най-накрая, за изтрезняване, както казваха, та да не загубят завинаги желание за коситба след Гърбав нос? Тревата там е мека, ляга леко под косата — репейник и троскот. Но сега Ана се зарадва, че ще е настрана от хорските очи.

В млаката, отделена от носа с шубраки, беше по-хладно. Ана започна да коси бавничко. Косата не се забиваше вече в земята. Тя свърши откоса, без да почива, и като се обърна назад, въздъхна облекчено — е, още я биваше за работа.

Когато след някое време жените завикаха „почивка“, тя реши да си почине тук, на млаката. Пък и защо да върви при тях? Както всеки път, жените ще заговорят за мъжете си, ще разказват какво им пишат, ще предугаждат кога ще свърши войната и близките им ще се върнат… За какво да слуша всичко това? Няма от кого вече да получава писма, няма кого вече да чака. Имаше го Иван, няма го Иван — като че ли изобщо не е живял такъв човек.

Избра си местенце под една клонеста песекиня, където беше сенчесто, отпусна се на гъстата прохладна трева и се облегна изнемощяла на ствола.

Остра солена пот обливаше лицето й, главата й се пръскаше от жегата и сълзите. Трябваше да отиде до реката и да се измие, но нямаше сили. Смъкна забрадката от главата си и избърса лице. Ама пък и тя! Съвсем взе да се предава. А кара едва тридесет и петата. Други жени на тия години влизат в силата си, а тя…

Заоправя на коленете си смачканата забрадка и случайно се взря в ръцете си. Какви са кльощави, черни и жилести — като на старица. А Ваня наричаше тия куки пухкавите ми лапички…

В тревата наоколо ковяха в захлас своето простичко щастие щурци, жално бръмчаха комари, прогонени в сянката от палещите слънчеви лъчи, във висинето се заливаше в песни чучулига, наричана в Пекашино боже агънце, а отвъд храстите високо си приказваха жените. Но тя не чуваше нищо. Пред очите й стоеше Ваня — висок, с бяла риза, гологлав… Свисти косата… като улица се стеле дъхавата трева… „Анютка — вика й той усмихнат, — не се пресилвай! Я по-добре запей, пък аз, като те слушам, ще накося за седмина.“

— Ванюша, скъпи — зашепна тя гласно, преглъщайки сълзите си. — Научи ме как да живея!

В първите дни след известието ходеше като побъркана, за нищо не мислеше, нищо не разбираше. Осъзнаването на целия ужас и непоправимостта на нещастието дойде по-късно. Една нощ се събуди, седна в постелята и замря. Наоколо й сумтяха дечицата, натъркаляни като кученца, преплетени едно в друго. Пет таман! Пък шестото на кревата. Как ще живее тя, нещастната, как ще изправи на крака тая тайфа? С какво ще ги храни и облича?

И тази мисъл вече не излезе от главата й. Седне край масата, погледне дечицата и сърцето й замре. Шестима! И всичките посягат към хляба, като вълчета са гладни. По коматче да е — шест коматчета трябват! А какво изкарва тя? Е, нека се напъне, да речем, ще отработи триста трудодни в годината, ще получи по килограм. Това е добре — ако годината е родовита. Ала има години, когато са получавали и по сто. Колко хляб е това за такова семейство? Тя още отсега взема срещу бъдещите трудодни. Ами с какво ще ги обуе, облече?

Отвъд шубраките зазвънтяха косите. Тя стана с охкане, наточи косата и се повлече към откоса. Полека-лека горещината започна да намалява, откъм север подухна приятен ветрец. Косата се размахваше вече по-спорно.

След някое време напред към Вълчи ливади затрака сенокосачка. Ана вдигна глава, без да спира косенето. На лицето й светна радостна усмивка.

По ливадата крачеха, като размахваха от време на време глави, две кончета, а зад тях, отстрани, се поклащаше на седалката косач с бяла риза. Мишка! Нейният Мишка! Господи, как щеше да живее без него! Само на четиринадесет години е, а какво ли вече не прави! През деня работи като мъж, а като се прибере вкъщи, ще донесе вода, ще насече дърва. Облича се тя вчера сутринта и гледа — ботушите й с нови подметки. А през нощта се събужда по едно време и се чуди какво ли чука вън на стълбите.

— Свиден ти мой! Радост моя… — пошепна тя, загледана към сина си. — Ако не си ти, майка ти е загинала.

Като зърна майка си, Мишка замаха енергично с ръце, скочи от седалката, започна да вика нещо и хукна право към нея през неокосената трева.

Косата на Ана жвакна и заби нос в земята. Мигар и друга беда ги е сполетяла? Сигурно с децата е станало нещо… Примряла от страх, тя стискаше все по-силно дръжката на косата.

— Майко! При-е-ха ме! При-е-ха ме!

Изненада я щастливото, необикновено възбудено лице на сина й. Той притича до нея, хвърли се премалял върху откосите и се затъркаля по тревата, дигнал нагоре крака като жребче.

— Кого са приели? Къде?

— Ами в Комсомола бе!

Ана понечи да се усмихне, но устните й потръпнаха.

— Как щеше да се радва баща ти. Като беше малък, вземе те някой път на ръце… — Тя изхлипа и не довърши думите си.

Мишка стана, очите му потъмняха:

— Па: плачеш, майко. Колко пъти ти казвах…

— Плача, Мишенка. Как ще живеем?

Мишка се намръщи:

— Как ще живеем ли? Ще преживеем. Хората как живеят.

— Хората нямат такова семейство. Отсега ядем хляб от тоя, дето е занапред, а зимата какво ще правим?

Мишка взе, кой знае защо, косата от ръцете й, дълго търка плоската й страна с трева, после изведнъж заби върха й в земята и се приближи решително до майка си:

— Виждаш ли колкав съм? Я колко съм по-висок от тебе — той замахна с ръка над нея. — А ти само едно знаеш — как, та как ще живеем.

Черните му навъсени очи пламнаха:

— Ти си мислиш, че в Комсомола ме приеха ей така, за нищо? Как не! Знаеш ли как ме нарече Лукашин? Другарят Пряслин, казва, е истински гвардеец от тила! Какво ще кажеш? Празни приказки ли са това, а?

И като преживяваше отново съвсем скорошните събития, Мишка заразказва разпалено:

— Разбираш ли, майко, всички бяха „за“. Дори и Лукашин. За предишния път не съм ти разказвал. Аз още през пролетта подадох… Е, с една дума, споменаха за годините ми, за руския език… А сега знаеш ли как стана? Не съм и молил дори. Иде вчера по едно време Лукашин. Приказва за едно, за друго, пита за работата и накрая току вика: „Ти, Михаиле, в Комсомола ли си?“. „Не, казвам.“ „Не е хубаво, вика, такъв младеж, пък на опашката да седи. Я напиши заявление.“ Като е така, написах го. Разбираш ли, майко, всички само едно казваха: заслужава, заслужава. Ама и Лукашин — ей това се вика човек! Какво само наговори за мене — и аз не съм го знаел. Целият ми живот описа.

— Да, да… — кимаше тя с глава, усмихваше му се и в същото време разглеждаше скръбно новата дупка на яката на ризата му.

— А знаеш ли, майко, какво направих? — още повече се разпали Мишка. — Обявих съревнование на Татяна Рудакова! Мислиш, че няма да я надмина ли? Да има да взема! Видях аз къде си пилее тя времето. Така ще я сгорещя, че цял живот има да помни Пряслин!

Мишка си пое дъх, наклони се изведнъж към майка си и зашепна тайнствено:

— А после знаеш ли какво ще направя? В партията ще вляза! — И в изблик на чувства той подхвана майка си под мишниците и я вдигна високо във въздуха. От изненада Ана не можа да промълви нито дума. А когато се съвзе, Мишка вече го нямаше. Той тичаше през ливадата с широка, клатеща се стъпка, с бяла риза и гологлав.

— Цял бащичко — прошепна тя, загледана в отдалечаващата се фигура на сина си, и за първи път през последните седмици като че ли нещо се разтопи в гърдите и.