Фьодор Абрамов
Братя и сестри (39)

Тридесет и осма глава

Какво ли само не ти минава през ума, докато се друсаш цял ден на пружинестата седалка на жетварката! Пред очите ти плува ли, плува втръсналият ти до смърт ечемик, излитат и хлопат греблата, шумоли пресъхналата слама. От продължителното седене ти се е схванал кръстът. А мислите се нижа една след друга в главата ти…

Ох, какво ли става на фронта? Вчера Лукашин пак казваше, че нашите отстъпили един град. Все това чуваш: отстъпили, отстъпили… Ех, ако не бяха майка му и тия деца, би си плюл на петите и право на фронта — баста! Да им покаже как се воюва!

Мишка си представи, че вече е избягал от къщи. Минават месец, два, три — никаква вест. В село се тревожат — къде ли е тоя Мишка, а майка му се съсипва. И изведнъж — бам във всички вестници: „Героичният подвиг на комсомолеца Пряслин“. С големи букви на цялата страница. И портрет на Мишка — с пилотка, на хълбока наган, че дори два, гърдите му препасани с ремъци като на Харитон Лихачов, а на рубашката — ордени и медали. „Е — ще си рекат пекашинци, — от Мишка би могло да се очаква всичко, защото още в колхоза се проявяваше така геройски, ала чак такъв подвиг — не, не допускахме…“

— Да — въздъхна Мишка, — а мама и дечицата така са ме вързали… Как да ги остави човек? Мама е такава мъничка, плачлива. Ще загине без него, като нищо ще загине. Сега пък е въвела един ред — каквото има по-хубаво, на него ще го пъхне за обяд. На тая работа трябва да се сложи край!

… И все пак колко глупаво излиза! Петляркай се тук на село с женорята през цялата война. Защо ли не се е родил пет години по-рано?

Къдраво облаче закри слънцето. Полъхна ветрец. По потната му шия полази прохлада. Изморените коне ускориха крачка. Във въздуха литнаха и се завъртяха две-три жълти листенца. Мишка дълго ги следи с очи, докато не се скриха в туфичката плачещи брези, между които тук-там се очертаваха жълти повесма.

„Ето че и есента е на прага“ — помисли си Мишка и съвсем се натъжи. Скоро всички ще тръгнат на училище, а той не… Ще върви в гората, на дърводобива ще работи — вече е решено. Може ли майка му да изгази сама? Ама нищо! И Мишка няма да пропадне, ще си вземе полагащото му се от живота, с горница дори, а за ученето какво пък — никога не е късно да се учи. Я виж Павка Корчагин. По-малко и от него е ходил на училище. Изгонил го проклетият му поп заради махорката. А какъв човек станал! Интересно дали се сеща майка му какво е решил за училището? Все едно — нека приказва, каквото иска, Мишка си е решил твърдо да почака малко с учението. А виж — Лизка, Петка и Гришка ще учат! И да се пукнат, пак ще учат! Ама откъде ли ще им се намерят обувки?

И за кой ли път вече Мишка започна да премисля най-различните комбинации, които биха могли да се получат от износените вехтории из къщи.

„Е, да речем — мъчеше се той да разсъждава спокойно, — на Петка ще направя от мамините стари ботуши, на Гришка ще постегна Лизкините — дотук добре. Ами за Лизка? От какво да измайсторя ботушки за Лизка — и да се пукна, не мога измисли. За Федюшка и Танка няма какво толкова да се притеснявам, ще изкарат зимата на печката. Жалко за Федюшка, ала какво да се прави? Пък аз ще износя татковите.“

Гореща буца заседна в гърлото му. Мишка тръсна глава и с огромно напрежение на волята си наложи да не мисли за баща си.

Скоро мислите му изцяло се съсредоточиха върху дърводобива. Ще може ли да се запише в курсовете за трактористи, които се откриват тази година в горското промишлено стопанство? Дали пак ще вземат да му придирят за годините? Ама че проклетия с тия години. Ни на война може да иде, ни на подходяща работа. Да ги вземат мътните! Че като си има дарба по машините — как ще го спрат? Те нека го пуснат до трактора, сам ще си се покатери на него, няма защо да се безпокоят! Пък само това ли? Колко много още може да стори! Няма да спи нощем, ама ще приготви греди за къщата. Какъв стопанин е иначе. Майка му вече не сваля очи от прогнилите ъгли. Не бързай толкова. Москва не са я строили за ден-два. Първо ще набави гредите, че после ще реди стените.

Чак дъхът му спираше, като си представяше новата къща. А гредите непременно ще са сглобени с длабове като у Федя Кръта и Варвара. И на всяка цена с малка стаичка горе, мицанин ли, как му викаха… Ох, как ще си я направи той! Сам ще изучи дърводелския занаят и ще си я направи — един път! А минувачите ще се чудят и зверят и ще питат: „Абе чия е тая къща?“. „На Михаил Иванович!“ — ще рекат земляците му. „Че кой е пък тоя Михаил Иванович?“ „Големият син на Иван Пряслин, дето загина във войната.“ „Да… — ще се позамислят хората. — Иван Пряслин го знаехме, ама че има такъв син — не бяхме чували.“ „Нищо чудно — ще рекат земляците. — Та нашия Михаил Иванович е само на петнайсет години.“

Мишка така се унесе в мечти, че едва не заби нос в земята. Конете спряха внезапно.

— Ох, дяволи, давай…

Конете се дръпнаха и пак спряха.

Какво става там? Слезе от седалката, изправи схванатия си гръб, заобиколи платформата и се наведе над режещия апарат. Ами да, набила се е пръст в зъбците.

Изчисти търпеливо с ръце пръстта от зъбците и огледа нивата. Навред окосено жито. Е, бива си го, натръшкал е около два хектара следобеда.

Беше задушно. Мократа му риза лепнеше за тялото му. Над главата му се виеха дъждовници.

— Охо-о, май ще вали — каза Мишка, като се вглеждаше в небето.

Аман от тия жени! Иди върши работа с тях. Обещаха да дойдат веднага след като се наобядват, а сега е вече седем — определи той времето по сянката. Кой ги знае къде седят и си чешат езиците.

Вдигна шепа класове и ги помачка в ръка. Ще вали — на, и сламата е омекнала. После взе снопче слама, сви я и разтри мокрите гърбове на уморените коне, оправи палдъмите, провери хамутите.

— Е, милички, уморихте ли се? — Мишка потупа по муцуните тежко дишащите коне. — Хайде още малко, след час-два ще си хрупаме тревичка. А тя е гладка, сочна.

„Дали пък да привърша с жъненето? — помисли си той и пак погледна към небето. — Ще заплиска дъжд и всичко ще иде по дяволите.“

В това време встрани по пътя се чуха гласове, после се показаха и връзвачките: Варвара, Марфа, Даря, Василиса.

Носят се. И по пътя не млъкват. Сега ще им даде да разберат!

— Е ей вие, какво се влачите? — развика се Мишка и изведнъж думите му заседнаха в гърлото.

От храстите изплува червено сукманче. Дунярка… Тя догонваше връзвачките, като въртеше и прескачаше енергично сламено превезло. Какво е пък това сега? Маха му с ръка. Сърцето му заби радостно. Дунярка! Но в същия миг го достраша и той си помисли яростно: „Замахала. Ще видят жените и веднага ще почнат да ги одумват“. Обърна се с гръб към връзвачките и застяга старателно юздите на коня. „Ама че съм глупак! — отметна се Мишка. — От кого се изплаших? От едни женоря!“

Пъхна ръце в джобовете на панталоните, зае решителна поза и зачака жените да стигнат до него. Ще им покаже той на тях къде зимуват раците!

— Защо не чакахте да се мръкне, че тогава да дойдете! — развика се той по приближаващите се връзвачки.

— А държи ли ти да се срещнеш в тъмното с жена?

— Какво плещиш? — подвикна Марфа на Варвара. — Сапикасвай се с кого се шегуваш.

— Не бой се, Марфинка. Малък е, ала се е сетил вече. Оня ден отиваме към реката — с тебе бяхме, Дарка, нали? — и да видиш чудо! Вървят насреща ни кавалер и дама, а кога се срещнахме — само Дунярка. Къде се беше дянал кавалера? Гледаме — кавалера се заврял в дола. Забол глава в земята, сал ризата му се белее. Така ли беше, Мишка?

Мишка стискаше юмруци в джобовете и изпращаше със зъл поглед жените, които минаваха по междата покрай него.

Изведнъж видя с ужас, че Дунярка тича през нивата право към него… Топ, топ, топ…

— Какво искаш? — изхриптя Мишка.

— Миша, знаеш ли какво, днес ще има кино. Да дойдеш. А като свърши филма, чакай ме зад клуба. Нали знаеш, до братската могила. Ще дойдеш ли? Утре заминавам.

Дунярка погледна доверчиво Мишка право в очите и му пъхна нещо в ръката:

— Това е за тебе… аз съм го бродирала.

Сламата зашумоли под отдалечаващите й се стъпки.

Мишка разтвори ръка. На дланта му лежеше мъничка като пиленце шарена кърпичка.

Изчерви се цял и завъртя глава: „Гледай ти сега каква работа…“

— Е, Дунярка, погука ли си с либето? — това бе пак Варвара.

„Ох, почакай, почакай — стисна зъби Мишка. — Така ще те цапардосам от някой ъгъл, че май ще го прехапеш тоя език.“