Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (9)

VII
Кръга на убиеца

Одисей отиде до огъня и седна до спящия Гани. Облеченият в тъмна роба Мерионес бе свит на пясъка и триеше очи. Мъжът изглеждаше изтощен. Беше силен, но вече не в първа младост. Битката с пиратите, а после и дългата борба да изтеглят кораба в безопасност, го бяха изцедили. Нестор дойде и хвърли малко подпалки в огъня, а после на свой ред седна, внимавайки за лявото си коляно. Одисей знаеше, че ставите на стария цар са схванати и го болят силно. Наблизо цар Идоменей свали колана с меча си и легна на пясъка. Одисей го изгледа. И той бе прехвърлил четиридесетте. Целият свят остарява, помисли си царят на Итака мрачно. Потупа несъзнателно прасето, а после намести наметалото над раменете на животното. Гани изсумтя леко и отвори очи. Главата му се надигна и той потърка муцуна в ръката на Одисей.

— Тук някъде просто трябва да има история — засмя се Мерионес.

— Не съм в настроение за истории — изръмжа Одисей.

— О, тогава нека аз я разкажа вместо теб — настоя другият. — Одисей очевидно е отплавал обратно до острова на царицата вещица. Сигурно си спомняш, че не другаде, а точно там целият му екипаж бе превърнат в прасета… или поне така твърди той.

Възрастният мъж се усмихна.

— Хубава приказка беше. И си напълно прав, Мерионес. Помниш ли моряка ми Портеос? — Той потупа отново прасето. — Младежът не можа да устои на красотата на царицата вещица. Всичко вървеше добре, докато тя не го хвана да я гледа в циците. Казвам ви, приятели, не е мъдро да гледаш циците на вещица. И ето го резултатът. Задържахме го в екипажа от лоялност, въпреки че върши почти толкова работа, колкото пръдня на празненство.

— Как й беше името на тази царица вещица? — попита Мерионес.

— Цирцея. Най-красивата жена, която някога си виждал.

Другият се разсмя с глас, а после посочи към кошарата, където спяха останалите прасета.

— А кои са онези злочести последователи? Всичките ли са гледали циците на царицата?

— Боя се, че да — отвърна Одисей. — Очевидно до един са царе от далечни острови, отвъд Сцила и Харибда. Всеки от тях е отивал при нея, за да й се възхити. Но начинанието им било обречено от самото начало, защото тя вече била дала сърцето си на един красив моряк — мъж с невероятна хитрост, чар и върховна интелигентно ст.

— И… това естествено си ти?

Одисей се изкикоти.

— Описанието ли те обърка? Разбира се, че съм аз.

Нестор се засмя.

— Знаеш ли защо не те е превърнала в прасе? Щяло е да бъде подобрение.

— Стига лъжи за прасета — отсече Идоменей. — Какво ще правим с пиратите утре? Имам по-малко от дузина мъже, способни да се бият, а твоят екипаж е от тридесет човека. Една малка галера срещу четири големи.

Одисей въздъхна и се завъртя към царя на Крит.

— Защо хората ти те наричат Острозъб? Нищо стърчащо не виждам от устата ти.

— И на мен ми е любопитно да чуя отговора — вметна Нестор.

— И двамата ли сте замаяни? — изръмжа Идоменей. — Там има повече от двеста мъже, които само чакат да се изправят срещу ни, а вие се вълнувате от прасета и прякори.

— Никой няма да се изправи срещу ни тази нощ — каза Одисей. — Ние сме трима царе и стоим до топъл огън. Когато златният Аполон изгрее в небето утре, ще дойде времето да се тревожим за пиратите. — Той извика на един от моряците си да донесе храна за гостите, а после се излегна назад с ръка, отпусната върху унесеното черно прасе. — Така че, Идоменей, разкажи ни историята си.

Царят потри лице, а после свали шлема си и го постави на пясъка.

— Наричат ме Острозъб, защото веднъж отхапах пръста на един човек по време на битка — отвърна той изморено.

— Пръста му? — възкликна Нестор. — В името на боговете, човече, това те прави канибал.

— Един пръст не ме прави канибал — възрази Идоменей.

— Интересен проблем — замислено промърмори Одисей. — Чудя се колко пръсти трябва да изяде един човек, за да може с право да бъде наречен канибал.

— Аз не съм изял пръста! Биех се с мъжа и мечът ми се счупи. Той имаше нож и аз го захапах за ръката, докато се борех с него.

— На мен ми звучи много канибалско — каза Нестор със сериозно лице. Идоменей изгледа злостно стария цар и Одисей, неспособен да се сдържа повече, се разсмя гръмогласно.

Погледът на цар Идоменей прескочи няколко пъти между двамата.

— Чумата да ви тръшне! — каза той, което му спечели още смях, докато моряците не донесоха храна и тримата не седнаха да ядат.

— Чудя се кое е направило пиратите толкова смели този сезон — каза Нестор, докато оставяха празните си чинии на пясъка.

— Не бих се учудил, ако е смъртта на Хеликаон — отвърна Идоменей.

— Моля? — попита Одисей и стомахът му се стегна на възел.

— Нима новините не са достигнали Итака? Бил пронизан на собствената си сватба — обясни другият цар. — При това от един от моряците си — мъж, на когото вярвал. Което е прекрасна причина да не вярваш на никого, поне аз така мисля. Както и да е, новините за смъртта му се разпространиха из Великата зеленина през последните седмици. Флотилиите на Хеликаон вече не плават. Така че никой не гони пиратите. А всички знаем колко се бояха от кораба му.

— И с право — отбеляза Мерионес. — „Ксантос“ ги ужасяваше с огнехвъргачите си. Още се говори за деня, в който изпепели цял пиратски екипаж жив.

Одисей се надигна на крака и се отдръпна от огъня. През ума му проблясваха случайни образи — младият Хеликаон, скачащ от върха на скалата в Дарданос, детето Лаерт, умиращо в Чумния дом, по-възрастният Хеликаон в Залива на сините сови, покосен от внезапната си обич към Андромаха. Още и още спомени го заляха.

Той намери местенце встрани от екипажа и седна, загледан в мъглата. Спомни си за мъртвия си син и колко голяма рана бе отворила смъртта на детето в сърцето му… рана, която все още кървеше. До този миг не бе осъзнавал колко преплетени са чувствата му към Хеликаон с онази по-далечна загуба. Младежът, който бе взел на борда на „Пенелопа“, беше всичко, което един човек можеше да иска от сина си, и Одисей изпитваше колосална гордост от него.

Бащата на Хеликаон, цар Анхиз, вярваше, че синът му е страхлив и слаб, ала грешеше и младият мъж се бе доказал неведнъж в битка с пирати и плаване през най-жестоките бури, без най-малко оплакване. Единственото, от което се нуждаеше, беше учител, който да вярва в него, вместо безмилостен баща, който желае да го унищожи. Одисей се бе превърнал в този учител и беше обикнал момчето.

Всъщност тази обич го бе накарала да се изложи на огромен риск, който, ако бъдеше открит, щеше да го бележи до края на дните му и да му спечели могъщи врагове.

Как бе възможно смел млад мъж като Хеликаон да е мъртъв, докато старци като него, Нестор и Идоменей все още да се шегуват край лагерните огньове?

Той въздъхна, надигна се на крака и се качи още по-нагоре по скалата. Когато достигна върха, видя и други лагерни огньове по брега на север, където четири пиратски кораба бяха изтеглени на сушата. Той ги наблюдава известно време, докато съзнанието му се бореше с мрачните мисли.

Чу шум и се извърна. Черното прасе се бе качило при него, влачейки жълтото наметало след себе си.

— Днес изгубих момчето си, Гани — каза Одисей и коленичи, за да потупа звяра по рамото. Гласът му се пречупи и той се опита да спре сълзите. Прасето потърка муцуна в бузата му. Одисей си пое дълбоко въздух. — Но боговете мразят онези, които плачат — продължи той и в гласа му се прокрадна гняв. Стана и се загледа в пиратския лагер. — Знаеш ли кой съм аз, Гани? Аз съм Одисей, Принца на лъжите, Повелителя на разказвачите. Няма да плача за мъртвите. Ще ги запазя в сърцето си и ще живея живота си пълноценно в тяхна чест. А ето там долу има някакви зли краварчета, които утре ще се опитат да ни навредят. Нямаме нито мечовете, нито лъковете, за да ги надвием, но в името на Хадес, разполагаме с акъла да ги надхитрим. Гани, моето момче, утре ще бъдеш отведен от Ористенес и ще изживееш остатъка от дните си в безпроблемно доволство. Но тази нощ можеш да дойдеш с мен, ако имаш желание, и заедно ще изживеем приключение. Какво ще кажеш?

Прасето наклони глава настрани и го изгледа.

Одисей се усмихна.

— Виждам, че се чудиш каква ще е опасността. Да, истина е, че може и да ни убият. Но, Гани, все пак никой не живее вечно.

И с тези думи той се спусна надолу по дългия хълм към пиратския лагер. За известно време прасето остана неподвижно, а после тръгна след мъжа, влачейки в калта жълтото си наметало.

 

 

Калиадес приключи с помагането на ранените, а после потърси Банокъл, който седеше малко встрани от лагерния огън и гледаше как царете говорят помежду си. Едрият мъж изглеждаше обезсърчен.

— Мисля, че сме ядосали някой от боговете — каза той кисело. — Откак напуснахме Троя, ни гони лош късмет.

Калиадес седна до него.

— Живи сме, приятелю. За мен това е достатъчен късмет.

— Опитах се да разбера кого точно — настоя Банокъл и почеса дългата си руса брада. — Винаги съм правил жертвоприношения на Арес преди битка, а понякога и на Зевс, Бащата на всичко. Веднъж занесох два гълъба до храма на Посейдон, но бях гладен и ги размених за сладкиш. Може да е Посейдон.

— Смяташ, че богът на дълбините ти има зъб заради два гълъба?

— Не знам какви причини имат боговете, за да те намразят — отвърна Банокъл. — Знам обаче, че нямаме късмет. Така че някой явно е в лайняно настроение.

Калиадес се засмя.

— Нека поговорим за късмета, приятелю. Когато се борехме по стълбите, за да се изправим срещу Аргуриос и Хеликаон, ти щеше да умреш. В името на всички богове, това са двамата най-свирепи войни, които някога съм виждал. Вместо това обаче ти се подхлъзна, острието те прониза в ръката и оживя. Аз? Е, аз съм добър с меча…

— Всъщност си най-добрият — прекъсна го Банокъл.

— Не. Но и не това е въпросът. Аз също изпробвах острието си срещу Аргуриос и отнесох резка по лицето. Така че и двамата оцеляхме. Но дори тогава трябваше да сме обречени. Когато ни обкръжиха онези троянски войници, нямаше изход за нас. Цар Приам обаче ни пусна. Какво е това, ако не късмет?

Банокъл обмисли въпроса.

— Добре де, късметът ни не е бил изцяло лош. Но опитай се да извъртиш нещата и сега. Един кораб — дори не боен — се изправя срещу четири пиратски галери. Какви шансове имаме?

— Можем да останем на острова и „Пенелопа“ да отплава без нас.

— Но това няма ли да е малодушно? — попита Банокъл, внезапно обнадежден.

— Определено ще бъде.

— Какво искаш да кажеш с това? Ти си умен. Не можеш ли да измислиш причина да останем, която да не е малодушна?

— Предполагам, че мога, ако си направя труда да опитам — отвърна Калиадес. После погледна към мястото, където седеше Пирия, увила плътно раменете си с наметалото.

— Мисля, че я харесваш — каза Банокъл. — Поне се надявам да я харесваш, след всички проблеми, които ни причини.

— В сърцето й няма място за обич към мъжете — отвърна Калиадес. — Но си прав. Харесвам я.

— И аз веднъж харесвах жена. Или поне така си мисля.

— Изчукал си по-голямата част от западните земи. Какво искаш да кажеш с това, че си харесвал жена веднъж?

— Разбираш ме. Харесвах. Дори след чукането.

— Приятна ти е била компанията й?

— Да. Имаше зелени очи. Харесваше ми да гледам в тях. И можеше да пее.

Калиадес въздъхна.

— Някак си имам чувството, че тази история няма да има щастлив край. Какво направи? Опъна сестра й? Изяде й кучето?

— Търговците на роби я откраднаха от селото ни. Повечето мъже бяха горе по хълмовете да секат дърва и да събират подпалки за зимните огньове. Отвлякоха двадесет жени. Преди няколко сезона срещнах един стар приятел от селото. Беше моряк на търговски кораб. Срещнал я в Родос, омъжена за търговец. С четири деца. Каза, че изглеждала щастлива. Това е добре, нали?

Калиадес помълча известно време, а после потупа Банокъл по рамото.

— Можем да останем тук, защото сме пътници и не сме избрали посоката си. Така че можем да направим този остров наша цел, което значи, че не трябва да се бием с пиратите заедно с Одисей. Това как ти звучи?

Приятелят му изглеждаше унил.

— Все така малодушно. — Той погледна нагоре. — Къде отива това прасе?

Калиадес се завъртя и видя животното, обвито с жълтото си наметало, да се катери по скалната пътека встрани от огъня. Одисей не се виждаше, а другите царе седяха до светлината.

— Никога не съм виждал цар, който си рискува живота заради прасе — каза Банокъл. — Безсмислено е.

— И аз така мисля. Въпреки това обаче признавам, че се зарадвах, когато Гани успя да стигне до брега.

— Защо? — попита Банокъл изненадан.

Калиадес сви рамене.

— Не зная. Не би трябвало да може да плува толкова много. Само смелостта и развълнуваното море му позволиха да ни настигне.

— Смело прасе? — изсумтя Банокъл. — Мислиш ли, че месото му ще има друг вкус?

— Съмнявам се да можем да разберем. Одисей вероятно ще убие всеки, който нарани звяра. — Гани почти бе достигнал върха. — Хайде, нека го върнем обратно в лагера.

— Ти иди. Изморен съм и тук ми е добре.

— Ти си свинарят тук… или поне така твърдеше. И се съмнявам да мога сам да го накарам да се върне.

Банокъл се залюля и се изправи.

— Можех да си избера Ерутрос за брат по меч — отбеляза той.

— Не спираш да ми го повтаряш.

— Той не би си правил труда да гони прасета.

— Ерутрос е мъртъв. Ако имаше избор, обзалагам се, че по-скоро би гонил прасе, отколкото да броди из Хадес.

— Има истина в това — съгласи се Банокъл.