Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. — Добавяне

XXV
Кръв за Артемида

Луната бе идеално кръгла, а контурите й бяха остри като нож, когато тримата спътници напуснаха притъмнелия град.

Излязоха през Източната порта и прекосиха укреплението и рова в сянката на голямата североизточна кула, а после потеглиха на север. Пътят през хълмовете и полята бе лесен и приятен, така че се движеха бързо. Носеха със себе си всичките си притежания, тъй като не очакваха да се върнат. Калиадес бе сложил меча на Аргуриос на колана си. Банокъл носеше заметната през рамо малка торба с провизии, включително и тежък глинен буркан, който дрънчеше леко, докато се клатеше. Пирия бе сложили наметалото си с качулката и носеше лъка и колчана на Андромаха.

Мислите й бяха хаотични и разходката изобщо не ги успокои. Ако сега се намираше на Тера, щеше да тича по плажа с черния пясък или да броди из оголените хълмове, докато тялото не я заболи и изтощението не я прочисти от страховете й за известно време. Или щеше да протегне ръка към Андромаха, която винаги бе в състояние да успокои вихъра в сърцето й.

Но сега именно мислите за любимата й я караха да се бои. През изминалия сезон единственото й желание бе да достигне Андромаха. Цялата й воля бе посветена на постигането на тази цел. Но сега, в края на пътешествието, я заливаше порой от съмнения.

Ами ако Андромаха вече не я искаше?

Коварното й въображение разиграваше в ума й възможни сцени. Видя Андромаха, застанала на вратата със сурово лице и студени очи.

— Какво правиш тук? — питаше тя.

Пирия щеше да отговори:

— Прекосих Великата зеленина, за да бъда с теб.

И Андромаха щеше да каже:

— Онзи живот приключи. Тук не си добре дошла.

А после да затвори вратата в лицето й.

Опита се да си спомни радостната сцена, която стопляше сърцето й вече толкова време — Андромаха се спуска в протегнатите й ръце, признава, че мрази съпруга си Хектор и моли Пирия да я отведе надалеч от Троя, към живот на тихо блаженство заедно в някое малко село с изглед към морето. Но сега тази красива картинка бе застрашена от черни съмнения. Как ще живеете в това село, настояваха да разберат те? Ще отглеждате кози или ще шиете дрехите на селяните? Ще правите хляб? Двете нямаха подобни умения. Две принцеси, преследвани от семействата си и от великите сили на Троя и Тера, живеещи скрити в някоя тиха затънтена провинция? Сега тя знаеше, че това е невъзможно. Така че какво щяха да правят? Мисълта й донесе нова порция отчаяние и тя въздъхна.

— Изглеждаш притеснена.

Калиадес бе изостанал малко, за да поговори с нея, докато Банокъл вървеше напред. Тя не намери какво да му отговори. Той не я притисна и двамата повървяха в тишина, следвайки дългата сянка на русия гигант, хвърляна от луната по един лек склон.

Двете години, прекарани на Тера с Андромаха, бяха единственото наистина щастливо време, което бе в състояние да си спомни. Трябваше да си остана на Блажения остров, помисли Пирия, виждайки отново в ума си как вратата на фермата се затваря пред очите й.

Осъзна, че е спряла да върви и двамата мъже я гледат изненадано.

Дишането й беше плитко и тя почувства зараждащата се паника — треперене в ръцете и стягане на стомаха. Бяха достигнали хребета на хълма и пред себе си Пирия виждаше малък бял олтар блестящ под лунната светлина. Тъй като не искаше спътниците й да видят колко е изплашена, отиде до него. В основата му имаше кости на малки създания, а отгоре — статуя на жена с лък.

Това беше богинята на лова Артемида, която презираше мъжете. На Тера имаше храм, посветен на нея, който се издигаше на най-високия връх — варовиков стълб, извисил се гордо над останалата част от острова. Двете с Андромаха често отиваха до него, за да се разхождат из окъпаните от слънцето коридори и да слушат как вятърът шепти сред белите колони. И двете се чувстваха в безопасност в чертозите на лунната богиня, която приемаше мъже само като жертвоприношение.

Калиопа погледна към лъка в ръката си, усещайки кожената ръкохватка под дланта си… същата ръкохватка, която Андромаха бе държала може би само преди няколко дни.

Пред олтара бяха положени много малки дарове: дървени фигурки на бременни жени, издялани без умение, но с голямо внимание, бронзови върхове на стрели, боядисани камъчета с изрисуван лика на богинята и много глинени животни — елени хрътки и пъдпъдъци.

— О, господарке на дивите зверове — прошепна тя. — Нямам нищо, което да ти дам.

Носеше само мърлявата си туника и сандалите си. Държеше лъка на Андромаха и кинжала на Калиадес. Не притежаваше нищо свое. Дори русата й коса бе отрязана.

Но въпреки това остана пред олтара и даровете от дърво глина и ярък бронз.

— Нямам нищо, което да ти дам. Нищо, което да ти дам — повтори Пирия.

Внезапно тя извади ножа от колана си и застана над олтара с вдигната ръка.

— Приеми кръвта ми, богиньо — прошепна едва чуто. — Приеми този дар.

Усети нечия ръка около дланта си се извърна ядосана.

— Артемида не желае кръвта на жени — каза Калиадес нежно.

— Но аз нямам нищо друго — отвърна Пирия и от очите й потекоха сълзи.

Той постоя така за момент, а после бавно вдигна лявата си длан към нея. Тя погледна в очите му и се намръщи.

— Богинята ще приеме моята кръв — каза той меко. Тя се поколеба само за миг, а после поряза леко дланта му. Калиадес отиде до олтара и стисна юмрук над статуята. Алени капки се посипаха върху белия камък. Той отстъпи и погледна към Банокъл.

Без да разбира какво точно става, едрият мъж погледна от него към Пирия, а после сви рамене и пристъпи напред. Тя внимателно поряза и неговата лява ръка и кръвта му се присъедини към тази на Калиадес. После отново заговори:

— Артемида, непорочна господарке, богиньо на луната, дарявам ти кръвта на мъже. Дари ни със светлината си и ни отведи до онова, за което сърцата ни копнеят.

Внезапно гората и полята наоколо потънаха в тишина. Лекият вятър изчезна и всички звуци — шумоленето на листа и храсти, нощните викове на малките животинки — внезапно спряха, сякаш целият свят бе притаил дъх. Луната изглеждаше огромна в тъмното небе.

За пръв път от много дни насам сърцето на Пирия се успокои. Тя се усмихна на двамата мъже.

— Благодаря ви. Вече съм готова да продължим.

Банокъл прочисти гърло и каза с грубоват глас:

— Ако откриеш, че не си добре дошла… ами… винаги можеш да дойдеш с нас, нали така. С мен и Калиадес. Отиваме на юг. Към планините.

Очите й се замъглиха и тя кимна за благодарност, тъй като си нямаше доверие и не смееше да заговори. Калиадес се наведе към нея.

— Нека намерим приятелката ти и после ще решиш накъде да поемеш.

Те се върнаха на пътя. Докато приближаваха хребета на следващия хълм, Пирия погледна двамата войни до себе си. Изпълни я усещане за сигурност и спокойствие, каквито не бе изпитвала откак бе на дванадесет години. Тя вярваше на тези мъже и в тяхната компания се чувстваше в безопасност.

Спряха се горе и погледнаха към долината под тях. Видяха свирепа червена светлина и лютивата миризма на дим атакува ноздрите им. Когато очите им се нагодиха, видяха и пламъците издигащи се над няколко сгради. До ушите им достигнаха звуците на ужасени животни.

— Огън! — извика Калиадес. — Фермата гори!

Тъмни фигури се движеха сред пламъците и те чуха дрънченето на мечове и виковете на ранени.

Пирия се затича надолу по склона.

— Андромаха! — извика тя.

Двамата й приятели извадиха мечове и я последваха.

За един-единствен миг Андромаха замръзна. После чу нечий глас:

— Ето я! Убийте я!

Видя един брадат войн, насочил меча си към нея. Кеон, хванал собственото си оръжие, се затича към първия от убийците, отблъсна меча му и заби своето острие в лицето на мъжа. Нападателят отстъпи и Кеон го последва, но една стрела улучи рамото му. Други облечени в тъмно мъже се втурнаха напред, за да намушкат с оръжията си умиращия троянец.

Друга стрела прелетя край лицето на Андромаха. Петимата мъже изоставиха тялото на Кеон и се затичаха към нея. Тя се завъртя и се втурна през откритото пространство към хълма. После чу женски глас:

— Андромаха! Ела при мен!

Въпреки страха си, тя разпозна гласа и вдигна поглед.

И видя Калиопа, застанала на стръмния склон над нея с лък в ръка. До приятелката й имаше и двама войни — единият висок и тъмнокос, а другият — огромен и рус.

— Внимавай! — извика високият и Андромаха отново се обърна към фермата. Един брадат убиец тичаше към нея с кинжал в ръка.

— Сега ми падна, кучко! — изръмжа той.

Андромаха скочи към него и кракът й се заби в гърдите му, събаряйки го на земята. След него обаче идваха още нападатели. Една стрела от лъка на Калиопа се заби в гърлото на най-близкия, а после русият брадат войн мина край Андромаха и парира удар с меч, след което замахна със собственото си оръжие към лицето на убиеца. От раната бликна кръв. Той заби рамо в друг мъж, а после се втурна към останалите на крака, без да спира да върти меча си. Високият войн дотича да се бие редом с другаря си. Андромаха видя още убийци, може би около деветима, които се спуснаха срещу двамата мъже, и прецени, че сигурно ще ги надвият. Зад тях едното от двете момчета, които по-рано се бяха опитали да обуздаят жребеца, се запрепъва към вратите на пламтящата конюшня и успя да вдигне резето. Ужасените коне излязоха на свобода, втурнали се в паниката си надалеч от пламъците.

— Ела при мен, обич моя! — извика Калиопа.

Андромаха се затича по склона към нея. Приятелката й все още стреляше по нападателите. Докато се катереше нагоре, забеляза друг стрелец на около петдесетина крачки. Той запрати стрела и тя се хвърли на земята.

Ала изстрелът не бе насочен към нея.

Видя как Калиопа залита назад, а лъкът й падна в тревата. От гърдите й стърчеше стрела с черни пера.

Андромаха се изпълни със свиреп и студен гняв. Скочи на крака, дотича до Калиопа, грабна лъка и сложи стрела на тетивата. Стрелецът отново стреля и изстрелът проби роклята й и ужили крака й. Без да обръща внимание на болката, тя се прицели. Внезапно уплашен, мъжът се затича към защитата на дърветата. Андромаха прецени скоростта му, промени посоката и пусна стрелата. За миг си помисли, че няма да улучи, ала после дръжката щръкна от врата му. Краката на убиеца поддадоха и той падна.

Андромаха взе друга стрела и се завъртя към мястото, където двамата войни се биеха свирепо, опрели гръб в гръб. Наблизо лежаха телата на четирима убийци. Още един извика, когато мечът на високия мъж се заби в гърдите му. Един от нападателите отзад ги заобиколи и се затича към нея.

Тя го остави да дойде, след което запрати стрелата в дробовете му. Той се препъна няколко крачки, а след това хвърли меча си напред в последен отчаян опит да завърши мисията си. Оръжието не стигна до Андромаха и убиецът се строполи по лице.

Долу русият войн залитна, но другарят му се намеси и парира удар с меч, докато му помагаше да се изправи на крака. Сега около тях лежаха шест тела и двамата оцелели нападатели внезапно се обърнаха и търтиха да бягат, подминавайки пламтящата конюшня. Андромаха стреля по единия, но пропусна. После изчезнаха.

Тя хвърли лъка и падна на колене до Калиопа, която се опита да се надигне, но се строполи с вик. Двамата войни дотичаха при тях, високият захвърли меча си и също падна на колене. Андромаха видя ужаса му.

Изведнъж я обзе усещането, че нищо от това не е реално. Това е сън, каза си тя. Калиопа нямаше как да е тук, а дори и да беше, не бе възможно да е в компанията на мъже. Убийците не биха нападнали фермата на Хектор, толкова близо до града. След малко ще се събудя, помисли си тя, и ще съм все още на дивана. Това е само сън!

А после, като се раздвижи, през хълбока й премина остра болка. Погледна надолу и видя кръвта по съдраната бяла рокля. Ръката на Калиопа хвана нейната.

— Дойдох за теб — каза тя. — Не ме отпращай! Моля те, не ме отпращай!

— Никога няма да го сторя! — извика Андромаха. — Никога!

Приятелката й отново се опита да стане. Високият войн внимателно й помогна да седне.

— Отпусни глава на рамото ми, Пирия — каза той с разтреперан глас.

— Ранена ли съм? — попита тя.

— Да, мило момиче, ранена си.

Лявата ръка на Калиопа се пресегна и пръстите й откриха стрелата. В очите й проблесна страх, но после тя се усмихна и въздъхна.

— Той ме е убил, нали? Кажи ми истината, Калиадес.

Андромаха видя как мъжът свежда глава.

— Обещах ти да се грижа за теб — каза той. — И се провалих.

— Не говори така! Не си се провалил, Калиадес. Нито веднъж. Ти ми върна живота. Ти и Банокъл. Приятелството ви ме направи отново цяла. — Погледът й се насочи към Андромаха, която се наведе, за да я целуне. — Мелите — каза Калиопа със затихващ глас. — Тя ми каза, че зли мъже ще дойдат за теб. Аз… аз трябваше… трябваше да съм тук.

— И беше — прошепна Андромаха.

Калиопа притихна. Едрият рус войн се наведе над нея и червенокосата жена видя сълзи в очите му.

— Всички сте толкова тъжни — каза Калиопа. — Аз не съм. Всички… които обичам… са с мен. — Очите й се вдигнаха към ярката луна в небето. — А също и… Артемида…

И повече не проговори.

Андромаха се вгледа в бледото неподвижно лице на любимата си и чу думите на Аклид. Видението му бе вярно, но грешно разбрано. Той бе видял Хеликаон с един сандал и Хектор, надигащ се от земята, покрит с мръсотията на прасета.

Но също така бе видял някой, който идва при нея под лунната светлина с кръв и болка. И заради късата коса го бе сбъркал с млад мъж. Андромаха се пресегна, вдигна дланта на Калиопа и целуна пръстите й.

— Ти си моята луна — прошепна тя и очите й се изпълниха със сълзи. — Остани с мен, Калиопа. Моля те!

Банокъл положи длан върху нейната.

— Отиде си, господарке. Смелото момиче си отиде.