Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. — Добавяне

V
Жрица с царско потекло

Калиадес бе седнал сам встрани от огъня. Морето отново беше спокойно, но нощта бе хладна и над скалите шепнеше неспирен студен бриз. Повечето от екипажа вече спяха. Той погледна към мястото, където седеше Пирия, и я видя сгушена до един камък, който да я пази от вятъра. Тъкмо понечи да тръгне към нея, когато видя едрия черен моряк Биас, който носеше подпалки на жената. Струпа ги до нея и ги запали с главня от огъня. След това й донесе одеяло. На Калиадес му се прииска той да се беше сетил да го стори.

Затвори очи и се облегна на скалата с натежала от мрачни мисли глава. После чу движение зад гърба си и сърцето му подскочи, защото помисли, че може Пирия да е дошла да седне при него. Отвори очи и видя набития Одисей. Грозния цар се настани на земята наблизо.

— Има нещо в нощното море, което кара човек да се чувства малък — каза той.

— Имам същото чувство, когато гледам планините — отвърна Калиадес.

— Е, това е защото си земен човек. Но си прав, де. Моретата и планините са вечни и непроменими. Ние сме тук само за малко, а после избледняваме в прахта на историята. — Той замълча за миг, после продължи: — Е, кажи ми, какво стана в Троя онази нощ?

Въпросът бе невинно зададен, но стомахът на Калиадес се присви. Значи Одисей знаеше. Внезапно микенецът се почувства глупаво. Вчера на плажа бе споменал за битка срещу Аргуриос. Това бе непростима проява на невнимание. И сега какво, зачуди се той? В Киос имаше микенски гарнизон. Дали това бе планът на Одисей? Да ги продаде за златото на Агамемнон? Видя, че царят го гледа напрегнато и осъзна, че не е отговорил на въпроса му.

— Изгубихме — отвърна той кратко. — А не трябваше. Но ни водеше глупак.

— В какъв смисъл глупак?

— Не искам да говоря за това — каза Калиадес. — Какво мислиш да правиш с нас?

— О, успокой се, момче. Нищо не смятам да правя. Доколкото ме засяга, вие сте просто пътници.

— Не те интересува наградата на Агамемнон? Трудно ми е да го повярвам.

Одисей се изкикоти.

— Мина ми през ума, ако трябва да съм честен. За съжаление имам много наивен екипаж. Така че можете да правите каквото искате.

Това разбуди любопитството на Калиадес.

— И по какъв начин наивността им влияе на твоите решения?

— Изтъкнаха ми, че двамата с приятеля ти сте смели герои, които са си рискували живота за жена, която не познават. Накратко, типът хора, за които разказвам историите си. Така че, колкото и добре да ми бе дошло златото на Агамемнон, трябваше да го изоставя.

Калиадес не каза нищо. Съмняваше се, че желанията на екипажа биха оказали реален ефект върху решенията на Одисей, и си спомни думите на Секундос за противоречивата природа на този мъж. Тогава царят заговори отново:

— Сега готов ли си да ми разкажеш защо предводителят ви е бил глупав?

Умът на Калиадес се върна обратно към кървавата нощ и той отново чу виковете на ранените, дрънченето на мечове и стърженето на щитове. Пак видя могъщия Аргуриос, препречил стълбите с омразния Хеликаон до себе си.

— Защо глупав ли? Той остави врага да определя стратегията ни. Веднъж щом превзехме стените на двореца и започнахме да се бием в мегарона, Аргуриос оттегли хората си обратно до голямото стълбище. После двамата с Хеликаон спряха там и ни предизвикаха да ги нападнем. Ние ги превъзхождахме многократно. Трябваше да вземем стълби и да изкачим стените над стълбището. После щяхме да ги ударим от две страни. Но не го сторихме. Просто продължавахме да се опитваме да надвием двамата герои. На стълбището численото ни превъзходство не означаваше нищо. След това дойде и Хектор и ние се оказахме заобиколените. — Калиадес разказа как Коланос се е опитал да се договори за живота си като предаде Агамемнон и как цар Приам му бе отказал. — Все още не го разбирам — каза Калиадес. — Царят, когото искахме да убием, ни остави живи, а царят, на когото искахме да служим, нареди да ни избият. Може би можеш да съчиниш история от това, Одисей.

— Подозирам, че ще го сторя някой ден.

— Ами Пирия? — попита Калиадес. — И тя ли е свободна да прави каквото пожелае?

— Грижа ли те е за нея?

— Нима това е толкова странно?

— Никак даже. Просто питам. Но за да ти отговоря, да, тя също е свободна. Но няма да иска да остане с теб, нали го осъзнаваш?

— Не можеш да си сигурен, Одисей.

— За много неща не мога да съм сигурен. Не зная къде започва вятърът или къде свършва небето. Не зная къде отиват звездите през деня. Но познавам жените, Калиадес, а Пирия не е жена, която обича мъже. И никога не е била такава.

— Откъде я познаваш?

Одисей поклати глава.

— Ако тя не ти е казала, момко, значи не е моя работа да го правя. Но да се сближаваш с нея е покана за беди.

— Тя изстрада много през последните няколко дни — каза Калиадес. — Омразата й към мъжете е разбираема. Но мисля, че ме харесва.

— Сигурен съм, че е така. Като брат — добави Одисей. — Ще я изпроводя до Троя. Там обаче тя ще е в огромна опасност.

— Защо?

— За нейната глава също има награда… много, много пъти по-голяма от твоята.

— Защо ми го казваш?

— Харесвам я — отвърна Одисей. — И мисля, че се нуждае от приятели в дните, които й предстоят. Верни приятели.

— Знаеш ли защо пътува към Троя?

— Мисля, че да. Там има някой, когото обича… и го обича толкова силно, че е готова да рискува живота си.

— Но не мъж — каза меко Калиадес.

— Не, момко. Не мъж.

Одисей се изправи и остави микенеца, за да посети кошарата на прасетата. Животните спяха, сгушени едно до друго до най-отдалечената от водата ограда. Той погледна назад към главния огън и видя Гани, заметнат с жълтото наметало. Прасето вдигна глава и също погледна към Одисей. Царят отиде до него.

— Голям си късметлия — каза му нежно. — Вълните от онова земетресение те доведоха дотук. Може би боговете те обичат.

Гани изсумтя тихо и отново заспа. Одисей се усмихна.

— Тъпо прасе — каза с обич. — Ще говоря с Ористенес да се погрижи да не свършиш на нечия маса.

Вече си говориш с животни под лунната светлина, сгълча се мислено.

Той добави малко дърва в огъня и се просна на пясъка с надеждата да поспи. В главата му се въртяха случайни мисли, подобно на досадни прилепи. Жената Пирия, която бе познавал като принцеса Калиопа, бе опасна за всички, които се приближаха към нея. А също и микенският войн, и неговият простоват приятел. Агамемнон ги бе обявил за престъпници… предатели. Ако им помогнеше, без съмнение щеше да си навлече враждебността на микенския цар. Одисей се надигна и изтупа туниката си от пясъка.

Вражда с Агамемнон. Неприятна мисъл.

Но всъщност имаше ли някой, когото Агамемнон да не мрази? Дори приятелите му бяха само врагове на изчакване. Одисей отиде до един мях и отпи голяма глътка вода. Биас спеше наблизо. Царят го сръга с крак.

— Буден ли си? — попита той и заби палец в ребрата на черния мъж. Биас изсумтя.

— Какво има?

— Е, след като си буден, мислех да поседим да си поговорим за добрите стари времена.

Биас се прозя и изгледа злобно царя си.

— Защо никога не будиш никой друг, когато не можеш да заспиш?

— Защото не се дразнят колкото теб. Не е толкова забавно.

— Също толкова се дразнят, о, Грозни, просто не го показват.

— Мислех си да запазя Гани и да продадем останалите. Талисман за „Пенелопа“.

Биас въздъхна.

— Не, не го мислиш. Казваш го, за да ме вбесиш.

— Но не е толкова лоша идея.

— Кое? Да ме вбесиш или да запазиш прасето?

— И двете имат достойнства, но говорех за прасето.

Морякът се изкикоти.

— Да, би било забавно. Да — каза след още малко замисляне. — Идеята всъщност ми харесва.

— Тъпа е — отсече Одисей. — Прасетата са социални създания. Ще му е самотно. А и ще увони кораба. — Той изгледа Биас и разчете разбиращия поглед на лицето му. — Добре де, явно тая нощ няма да мога да те преметна. Но наистина харесвам прасето!

— Зная. Чух те да му говориш. Облаците се сгъстяват — добави морякът и посочи към морето, където над скалите бавно се спускаше бяла стена от мъгла.

— Едно хубаво ясно утро ще я прочисти. — Одисей потърка очите си. Бяха гурелясали и изморени.

— Реши ли какво ще правиш с пътниците ни? — попита Биас и се пресегна за мяха, за да отпие.

— Ще ги откарам, където искат да идат.

— Това е добре.

— Както и жената.

Биас го изгледа.

— Не знаех, че има съмнение за жената.

— О, не съм ли ти споменавал за нея? — попита Одисей и снижи тон. — Тя е избягала жрица от Тера. Всеки, за който се разбере, че й е помогнал, го очаква смърт.

— Бегълка… Ами! Все още се опитваш да ме преметнеш.

— Не, вярно е.

— Стига, Одисей — каза морякът. — Не съм в настроение за такива шеги.

Царят въздъхна.

— Твърдиш, че ме познаваш, Биас, приятелю. Тогава погледни в очите ми и виж дали се шегувам. Тя е такава, каквато казвам.

Черният мъж го погледна и след малко пак отпи.

— Започва да ми се иска това да беше вино. А сега ми кажи истината, царю. Наистина ли е бегълка от Тера?

— Да.

Биас изруга.

— Предната не я ли изгориха? — прошепна той и се огледа нервно да види дали някой друг от екипажа не е буден.

— Не, погребаха я жива. Изгориха семейството, което я беше приютило, както и капитана на кораба, с който избяга. О, да, и отрязаха главата на мъжа, заради когото го бе направила.

— Да, сега си спомням — отвърна Биас. — И коя е Пирия? Моля те, кажи ми, че е дъщерята на някой племенен вожд далеч от морето.

— Баща й е Пелей, царят на Тесалия.

— В името на зъбите на Тритон! Тя е сестрата на Ахил!?

— Така се оказва.

— Можем да я предадем в Киос — каза Биас. — Там има храм на Атина и жреците ще я задържат, докато семейството й бъде уведомено.

— Да я предадем? Биас, скъпо мое момче, не беше ли ти онзи, който отбеляза, че двама смели мъже са спасили тази девойка? И че историите ми са все за герои? Къде е разликата?

— Много добре знаеш каква е — изсъска морякът. — Двамата микенци ще се стопят в нищото, ще се присъединят към някой чуждестранен гарнизон и никой няма да чуе повече за тях. Момичето е сестрата на Ахил. Убиеца Ахил. Ахил Кръвопиеца. Ахил Изкормвача. Когато я заловят — а те ще я заловят, Одисей, — рано или късно ще се разбере, че „Пенелопа“ е участвала в бягството й. Искаш ли Ахил по петите си? Няма по-известен убиец по всички западни земи.

Одисей се засмя меко.

— Значи казваш, че можем да сме героични само когато няма много голям шанс да ни хванат, но ако има истински риск, трябва да сме малодушни?

Сега беше ред на Биас да въздъхне.

— Няма значение какво ще кажа. Ти вече си решил.

— Да, така е. Но искам да разбереш следното, приятелю. Съгласен съм с всичко, което каза.

— Тогава защо рискуваш?

Одисей помълча известно време.

— Може би, защото тук има история, Биас. И нямам предвид история като за някой нощен плаж. Това е нишка от огромен гоблен. Може би искам да видя шарката завършена. Помисли за това. Една жрица с царско потекло бяга от Храма на Коня и е заловена от пирати. Двама от тях се обръщат срещу спътниците си и рискуват живота си, за да я спасят. После се появяваме ние. А Великата зеленина е обширна. Какви са шансовете тя да се озове на кораб, управляван от цар, който я познава? И накъде отива? Към Златния град, където сега се сбират всички царе на Запада и Изтока. Към град, който гъмжи от заговори, интриги и мечти за грабителство.

— И Ахил ще е там — отбеляза Биас.

— О, да. Как би могъл да не е? Хектор и Ахил, двама гиганти в битка, две легенди, двама герои. Гордостта и суетата ще го тласнат към Троя. Ще се надява Хектор да вземе участие в собствените си Сватбени игри. Ще копнее да го принизи пред себе си, за да може всички да говорят само за един велик герой.

— Значи ще отплаваме за Троя с избягалата сестра на Ахил на борда си? И какво ще прави тя там? Ще броди по улиците, докато някой не я разпознае?

Одисей поклати глава.

— Мисля, че ще търси една друга някогашна жрица от Тера… приятелка.

Биас най-накрая осъзна всичко.

— Говориш за Андромаха?

— Да.

— Избягалата сестра на Ахил ще избяга при жената на Хектор?

— Да. Виждаш ли сега какво имах предвид като говорех за нишката в гоблена?

— Не ме интересуват никакви нишки — отвърна Биас разпалено. — Но екипажът не бива да научава коя е.

— Тя няма да им каже. А и колкото по-малко знаят, толкова по-спокойни ще са.

— Нямаш представа аз колко по-спокоен щях да съм, ако не знаех — отговори морякът ядосано.

Одисей се ухили.

— Все още ли мислиш, че ме познаваш по-добре, отколкото аз се познавам?

Биас помълча известно време, а когато заговори, царят долови тъга в гласа му:

— О, във всичко това няма нищо, което да не пасва на онова, което знам за теб, Одисей. Оказва се обаче, че не съм познавал истински себе си.

— Мисля, че никой от нас не успява да се опознае истински — каза Одисей и въздъхна дълбоко. — Някога бях Опустошителя на градове, робовладелец и грабител. Мислех си, че съм щастлив. После станах търговец и човек без врагове. И мисля, че съм щастлив. Тогава грешах. Дали греша и сега? — Той погледна Биас. — Понякога мисля, че колкото повече научавам, толкова по-малко знам.

— Е, аз съм по-щастлив да служа на мъж без врагове — каза морякът.

Известно време двамата постояха в мълчание. Накрая Одисей стана.

— Все още го сънувам, между другото — каза той. — Все още чувам смеха му.

Изпълни го дълбока тъга, докато гледаше как Грозния цар се отдалечава.

Все още го сънувам, между другото. Все още чувам смеха му.

Бяха изминали четиринадесет лета от онези ужасни дни на смърт и отчаяние, но за Биас споменът бе все така жесток, ярък и болезнен.

По време на един набег за събиране на роби в чуждоземно селце, Биас бе ударен със сопа по лявата ръка. Костта се счупи и мина много време, докато зарасне. Все пак хванаха осемнадесет жени и отплаваха към робските пазари в Кипър. Пленничките не продумаха по време на пътуването, а само седяха скупчени близо една до друга в центъра на палубата. Но когато пристигнаха на острова, една от тях — висока жена със свирепи тъмни очи — изгледа Одисей с омраза.

— Радвай се на триумфа си, грабителю — каза тя. — Но знай следното — преди този сезон да свърши, ще познаеш същата мъка, която изпитваме ние сега. Сърцето ти ще бъде разбито, а душата ти — окъпана в огън.

Одисей поклати глава.

— Неблагодарна кучка. Изнасилиха ли ви? Биха ли ви? Не ви ли нахраних и не се ли погрижих за вас? В Кипър ще сте дори по-добре, отколкото в онова въшливо село.

— А кой ще ни върне съпрузите, които ти уби, и децата, които изоставихме? Проклятието на Сет лежи на плещите ти, Одисей. Спомни си думите ми, когато дните се скъсят.

Последваха още две успешни нападения, преди „Пенелопа“ и трите други кораба да се върнат на Итака. Биас бе оставен там, докато ръката му зарасне. Одисей прекара три дни с Пенелопа и сина си, шестгодишният Лаерт, а после отплава отново, за да плячкосва и граби.

Към края на сезона Пенелопа каза на Биас, че отива в Пилос заедно с Лаерт. Нестор ги бе поканил на сватбата на един от синовете си. Черният моряк ги придружи в това кратко пътуване на изток.

Първите три дни бяха изключително приятни. Биас имаше голям успех с робините в двореца на Нестор. Една нощ две от тях споделиха леглото му — едната руса и с големи гърди, а другата тъмна и с големи очи. Изкара си прекрасно. Към зазоряване обаче от двореца се чу силен плач.

Тогава Биас не осъзна, нито дори заподозря през мъглата на радостта си, но този звук възвестяваше дни на смърт.

Десет дни по-рано в едно близко село бе избухнала чума. Цар Нестор нареди на войниците си да изолират мястото и да не пускат никого. По-късно се разбра, че един от мъжете тайно е прекарал сестра си и тя е дошла в двореца. На четвъртия ден от посещението й няколко роби развиха първите симптоми — треска и подувания в мишниците и слабините. В рамките на няколко дни чумата бе навсякъде.

Болните бяха отвеждани в селото и оставяни в голяма къща, притежание на търговеца, който надзираваше събирането на лен в местността. Той бе умрял първи. Вилата стана известна като Чумния дом. Биас беше ужасен. Като се изключеше счупената му ръка, досега не бе боледувал и ден през живота си и се боеше от представата да е безпомощен почти повече, отколкото от самата смърт.

Тогава се разболя малкият Лаерт. Пенелопа настоя да отиде с него в Чумния дом и Биас се почувства като страхливец, защото не настоя да я последва. Но беше все едно, защото две нощи по-късно се събуди с пресъхнало гърло и цялото му тяло бе обляно в пот.

В началото се опита да скрие симптомите, но робинята, с която споделяше леглото си, каза на господарката си и войниците дойдоха да го изведат от двореца, заедно с още неколцина.

 

 

Докато каруцата стигне Чумния дом, Биас бе изпаднал в делириум и сега не можеше да си спомни много от последвалите няколко дни, освен че го разтърсваше ужасяваща болка, а сънищата му бяха изпълнени с огнедишащи чудовища, чийто дъх изпепеляваше плътта му. Но той бе силен и оцеля след треската и гнойните мехури. Пенелопа често идваше до леглото му през следващата седмица и му носеше бульони и прясна студена вода. Изглеждаше изтощена, защото работеше неуморно с тримата жреци на Асклепий. Всеки ден водеха още хора и сега много от къщите в селото бяха пълни с нови жертви на чумата. Смъртта бе навсякъде и писъците на умиращите ехтяха наоколо. Болестта убиваше четирима от всеки пет, които покосеше.

И тогава самата Пенелопа се разболя. Биас я отнесе до широкото легло, в което лежеше малкото й момче, и я положи до него. Лаерт бе проспал предните два дни, неспособен да се събуди дори за да пие вода.

До десетия ден двама от тримата жреци също се бяха разболели. Сега само неколцината оцелели се грижеха за жертвите. Една сутрин Биас напусна къщата и извика войниците, които пазеха оградата, издигната около селото, за да им каже, че е нужна още помощ. Същият следобед четири възрастни жрици на Артемида пристигнаха с дървена каруца. Те бяха строги на вид и недружелюбни, но бързо и точно поеха нещата в свои ръце. Наредиха на Биас и трима други оцелели мъже да съберат всички тела и да ги изнесат на открито, където после изкопаха дупка и я напълниха с масло и подпалки. След това изгориха труповете в нея.

Биас си спомни яркото утро, когато Одисей се появи при оградата, викайки Пенелопа.

Черният мъж излезе от къщата и видя своя цар, застанал до ограждението, заметнал широките си рамене със зелено наметало, а слънцето блестеше по червената му брада.

— Къде са те, Биас? — извика той. — Къде са жена ми и синът ми?

— Болни са, господарю. Трябва да стоиш настрана от това място.

Биас вече знаеше, че Одисей, макар и безстрашен в битка и буря, се бои от болести. Собственият му баща беше умрял от чума. Затова в онзи ден се изненада, когато царят отиде до портата и вдигна резето. Войниците бързо го наобиколиха и сграбчиха ръцете му, за да го издърпат назад. Одисей започна да се бори и запрати един мъж на земята.

— Аз съм Одисей, цар на Итака — изрева той. — Следващият, който посмее да ме докосне, ще си изгуби ръката!

Те отстъпиха и Одисей отвори портата, за да влезе.

Двамата заедно стигнаха до къщата. Когато видя десетките жертви на чумата, подредени в мегарона, царят все пак забави ход. Въздухът вонеше на повръщано, екскременти и урина. Биас поведе господаря си до горната спалня, където лежаха Пенелопа и Лаерт. Одисей се свлече до тях и взе ръката на жена си, докосвайки я до устните си.

— Тук съм, обич моя — каза той. — Грозният е до теб. — После погали лицето на сина си. — Бъди силен, Лаерт. Върни се при мен.

Но момчето умря през нощта. Биас беше там. Одисей плака така, че цялото му тяло се тресеше. Държеше мъртвото дете до гърдите си, а големите му ръце милваха главата на момченцето. Той многократно бе прегръщал сина си пред очите на моряка. Лаерт се смееше щастливо и целуваше брадатата буза на баща си. Друг път се кикотеше безпомощно, докато Одисей го гъделичкаше. Сега обаче детето не мърдаше, а лицето му бе бледо като мрамор. Измина дълго време, но накрая хлиповете на царя утихнаха. После той вдигна очи към Биас.

— Аз им навлякох тази съдба.

— Не, царю. Не ти донесе чумата.

— Сам чу робинята. Тя ме прокле. Каза, че ще позная същата мъка, която е изпитала.

В този миг Пенелопа изстена тихо. Одисей нежно положи сина си обратно в леглото и отиде до нея. Наведе се и отметна напоената с пот коса от влажното й чело.

— Не ме оставяй, момиче. Чуй гласа ми. Остани с мен.

И той остана там три дни, къпейки разкъсваното й от треската тяло с топла вода и сменяйки мръсните чаршафи. Държеше ръката й, говореше й постоянно, въпреки че тя не го чуваше. На сутринта на четвъртия ден мехурите по тялото й се спукаха и изхвърлиха отровата. Една от жриците на Артемида дойде, за да я види.

— Ще живее — обяви тя и излезе.

През следващите седмици донасяха все по-малко и по-малко хора в селото. Все повече и повече от тях оцеляваха.

Дойдоха есенните дъждове, а с тях и денят, в който Одисей, Пенелопа и Биас напуснаха Чумния дом. Докато вървяха по скалната пътека към двореца на Нестор, слънцето за момент прониза гъстите сиви облаци. Биас погледна своя цар. На мимолетната светлина видя сребристи нишки по слепоочията му и умора в очите му.

Одисей никога повече не спомена проклятието. Но това бе последното лято, в което корабите на Итака проведоха набези за роби. Одисей, Опустошителя на градове, Грабителя, Пирата се превърна в Одисей Търговеца и Разказвача.

Биас лежеше на пясъка и гледаше звездите. В този миг и той си припомни смеха на Лаерт. Днес момчето щеше да е на двадесет години — вече мъж, красив и силен.

Но смъртта му донесе четиринадесет години мирна търговия за Одисей. Колко ли още села щяха да бъдат нападнати за това време? Колко жени, откъснати от домовете си и продадени в робство? Колко бащи, посечени пред очите на семействата си? Мисълта го изненада и той изруга тихо. После погледна към Одисей и видя, че царят спи дълбоко.

Защо ти трябваше да говориш за нишки и гоблени? Сега аз не мога да заспя!