Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. — Добавяне

XVIII
Страхът на Калиадес

Работниците се бяха трудили цяла нощ на светлината от факлите, за да завършат местата за провеждането на Игрите. Голямо пространство плоска земя бе изравнено и отъпкано, за да се оформи стадион за бегачите и копиехвъргачите, скачачите, юмручните бойци и борците. На четиристотин стъпки на запад от стадиона имаше дълъг хиподрум с високи заграждения, които сега бяха покрити с пейки и седалки за привилегированите. Тук щяха да се провеждат състезанията с колесници и коне. Пиедесталът на съдиите се издигаше там с изкусно изработени седалки от дърво и слонова кост, покрити със злато. Втори по-малък пиедестал се издигаше в стадиона. Организирането на Игрите, под ръководството на царския син Политес, бе изпълнено с трудности. Никой не знаеше колко състезатели ще искат да участват, нито колко голяма ще е публиката. В началото Политес мислеше, че в Троя ще дойдат неколкостотин атлета, но в града вече имаше над хиляда. А що се отнася до зрителите на зрелището, предвижданията бяха достигнали около шестнадесет хиляди. Сега дори и тази цифра започваше да изглежда несериозна.

Политес сновеше напред-назад пред по-малкия съдийски пиедестал на стадиона. Слънцето не се бе издигнало много над хоризонта и последната работа тъкмо приключваше. Дърводелците подреждаха пейки, работниците влачеха подпорите от каруците си или опъваха ленените платна, които да пазят сянка на благородниците.

Шестнадесет хиляди! Политес потри слепоочия. Главоболието не го бе оставяло последните пет дена. Шестнадесет хиляди души, които щяха да искат да ядат, да уринират, да се изхождат и които трябваше да бъдат разхлаждани и поени през деня. За простолюдието бяха изкопани ями, но отделно от тях издигнаха и специални сгради, където благородниците да пикаят в гърнета като цивилизовани хора.

Политес прекоси стадиона под издигнатия на колони покрив на новата палестра, където щяха да се подготвят атлетите. Скрити от погледа на зрителите, състезателите можеха да обсъжда: тактики с треньорите си, да наемат масажисти или да взимат студена баня. Тук бяха и стаите на Асклепий, където жреци и лекари щяха да се грижат за ранените при по-опасните състезания. На това място щяха да се шият раните по лицата на борците и да се наместват счупените крайници на колесничарите. Повечето наранявания щяха да дойдат именно от състезанията с колесници — особено от тези с четири коня. Политес знаеше, че виновни за това бяха не толкова сблъсъците, колкото острите завои в двата края на дългата тясна лента. Пътят се движеше между два здрави стълба. За да съкрати изминатото разстояние, опитният колесничар би задържал вътрешните коне, докато същевременно отпускат юздите на външните. Това би завъртяло колесницата около стълбовете, без да се губи скорост. Изчисляването на момента обаче беше жизненоважно. Преди две години в Тракия Политес бе станал свидетел на ужасен инцидент. Колесничарят Креунос, известен с уменията си, водеше пред останалите, но не успя да уцели завоя. Оста на колелото му се удари в стълба и се разби, изхвърляйки колесницата във въздуха. Креунос се оплете в юздите и остана безпомощен. Конете продължиха и той се размаза в парапета, разделящ тълпата от състезателите. Десният му крак бе почти изскубнат от тялото и той умря няколко дни по-късно.

В палестрата принцът видя, че работниците запълват новопостроените бани под ръководството на надзирателя си — слаб тракиец на име Корос. Политес му имаше пълно доверие. Макар че беше кротък, мъжът беше невероятно опитен и само пълните глупаци не даваха най-доброто от себе си, когато работеха за него.

— Приветствам те, господарю — каза Корос. — Не бой се, ще бъдем готови.

— Отрядите скоро ще пристигнат — отвърна Политес.

Коментарът беше излишен. Корос добре знаеше, че това е Денят на съдиите. Устата на троянския принц беше пресъхнала, сърцето му биеше ускорено. Приам щеше да пристигне скоро след отрядите, а с него щяха да дойдат и мнозина от гостите. Щеше да е ужасяващо, ако нещо се обърка на този първи ден. Царят щеше да го посрами пред останалите владетели.

Но той бездруго ще го направи, помисли си Политес. Ако някоя морска птица се изсере върху стадиона, вината някак си ще е моя. Макар че може би не днес. Принцът бе видял Приам по-рано сутринта и царят изглеждаше много щастлив. Дано боговете позволят това да продължи и петте дни на Игрите, замоли се той.

Политес остави Корос с работниците и прекоси сградата, за да излезе отзад при тясната алея, която водеше до конюшните. В момента те бяха празни, но по-късно през деня щяха да бъдат доведени първите коне, които съдиите да прегледат и бележат като квалифицирани за състезанията. Принцът продължи покрай местата, където щяха да се събират тълпите, а после през портата, за да стигне терена за надбягвания. Тук изрита сандалите си. Робите бяха работили дни наред, за да премахнат всички камъчета от повърхността, преди да я изравнят. Въпреки това обаче колелата на колесниците щяха да заорат дълбоко при завоите и почти със сигурност някое остро парче камък щеше да изхвърчи към публиката. Политес бавно прекоси цялата дължина на трасето между стълбовете, проучвайки земята. Новите съдии щяха да изпълнят същото действие малко по-късно, а той знаеше, че техните очи са по-остри от неговите.

На последните Игри преди пет години Политес бе само зрител. Не му хареса напрежението по време на работата по подготовката. Ако не участваше брат му Антифон, знаеше, че би направил голяма каша. Мисълта го потискаше. Принцът изостави трасето и се качи по огражденията, за да седне на една нова пейка и да прокара ръка по полираното дърво. Нямаше и следи от трески.

— Първото, което трябва да направиш, е да намериш надзиратели, на които можеш да се довериш, за да проследят работата от начало до край — каза му Антифон, когато баща им повери на Политес неговата роля. — Задай на всеки работник конкретна задача, а после постави ръководител, който да координира работата.

Тогава Антифон още се съвземаше от раните си, но прояви братска съпричастност и хвърляше по едно око на организацията. Политес му беше благодарен, но изпитваше и странно негодувание. Антифон имаше бърз и остър ум, способен да обхваща всяка сложна задача с лекота. Брат му винаги се нуждаеше от време да обмисли проблемите, при което неминуемо изгубваше пътя си сред различните алтернативи, неспособен да вземе решение.

Докато седеше на пейката, настроението му се влоши. В какво си наистина добър, Политес, запита се той? Не можеш да тичаш, не можеш и да яздиш добре. Не си боец, нито си мислител. Тогава си спомни градината си и радостта, която тя му носеше. Дори това обаче не повдигна духа му, защото много от новите разсади щяха да умрат сега, когато бе принуден да даде двореца си на Агамемнон. Ако никой не се грижеше за тях, свирепата слънчева светлина щеше да ги убие.

Някъде надалеч Политес чу тропота на маршируващи крака. Отрядите идваха тук, за да изберат стоте съдии, неподкупните. Ето най-сетне нещо, за което да съм благодарен, помисли той. Можеше да съм войник и да ме изберат за такава неблагодарна роля. Чудеше се защо един обикновен боец би се съгласил да стане съдия. Пет дни под злобния поглед на царе и благородници, съдиите трябваше да взимат решения за състезанията и другите мероприятия, около които се въртяха съдбите на много хора и още повече пари. Щяха да си навлекат гнева на владетели, а понякога дори яростта на тълпите. За това не получаваха никаква награда, освен малък сребърен амулет във формата на диск с гравиран в него лика на Татко Зевс. В продължение на тези пет дни някогашните селяни щяха да имат повече власт от царете и от тях се очакваше да я използват мъдро и без да показват предпочитания.

Е, поне така беше на теория. Щеше ли някой съдия да се опълчи на Приам, знаейки, че след пет дена отново ще бъде просто войник, подчинен на капризите на царя? Едва ли.

Политес стана от пейката и тръгна надолу към състезателното трасе. Сложи си сандалите и прекоси конюшните и палестрата, за да наблюдава избирането на съдиите. Скоро и баща му щеше да е тук. Стомахът му се обърна. Какво съм пропуснал, зачуди се той? Каква ли зловеща грешка ще открие Приам?

 

 

Калиадес и Банокъл си проправяха път сред гъстата тълпа по дългия склон към Скейската порта. Банокъл бе щастлив да се спаси от кораба, но щом видяха за пръв път града, Калиадес само се натъжи. Пътуването бе като сън, без усещане за изминалото време. Микенецът стоеше с Пирия на палубата на „Пенелопа“, разхождаха се заедно по огрените от луната плажове, смееха се и се шегуваха. Сега бяха стигнали до града, до края на пътуването. Скоро щяха да си кажат сбогом и мисълта го плашеше. Тя никога не може да те обикне, каза си той. По-добре да се сбогувате, вместо да я гледаш как се спуска в ръцете на любимата си, без дори да се обърне към теб. Но не, не беше по-добре. Да се събуди една сутрин и да не може да види лицето й, му се струваше немислимо.

— Виждал ли си Одисей толкова ядосан? — попита Банокъл. — Мислех си, че е разгневен, когато се биехме с пиратите, но днес лицето му беше толкова червено, че очаквах да му потече кръв от ушите.

— Наистина беше бесен — съгласи се Калиадес и си спомни момента, когато Одисей се опита да насочи „Пенелопа“ към личния плаж на Приам. Една малка лодка, в която стояха плажен уредник и неколцина войници, им пресече пътя.

— Не можете да спрете тук — извика мъжът.

Одисей изтича до носа и изгледа ядосано уредника.

— Кретен такъв — изрева той. — Аз съм Одисей, цар на Итака. С мен са Нестор от Пилос и Идоменей от Крит. На онзи плаж спират всички царски кораби. Сега се отдръпни или ще те потопя.

Уредникът извика нещо на войниците на плажа. Около два десетина от тях се затичаха напред с ръце на мечовете.

— Заповедите ми са ясни, цар Одисей — отвърна мъжът. — Не е позволено повече кораби да спират на този плаж. Можеш да потопиш лодката ми, ако искаш, но онези войници ще ти попречат да стигнеш до брега. Ще се пролее кръв. Гарантирам ти го.

Калиадес се отдръпна от Одисей. Бяха го посрамили пред екипажа му и пред двамата му благородни спътници. Грозния цар стоеше неподвижно, мигайки от слънцето, почти неспособен да говори. Накрая Биас нареди на мъжете да обърнат греблата и да се върнат назад. „Пенелопа“ продължи да плава по бреговата линия. Спряха встрани от града и мъжете слязоха на плажа. Одисей остана на носа с ръце, скръстени на гърдите. Другите царе, Нестор и Идоменей, не му проговориха, когато на свой ред слязоха от галерата. Дори Биас се смъкна на плажа, без да продума.

Пирия се приближи до Калиадес.

— Тази обида го прониза като кинжал — каза тя.

— Боя се, че е така. Двамата с Банокъл ще влезем в града, за да се запишем за Игрите. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не мога. Възможно е да ме разпознаят… онези, които биха ме наранили. Одисей казва, че е по-добре да остана тук.

И в крайна сметка Калиадес и Банокъл я оставиха.

Калиадес спря, за да попита войниците на Скейската пори за посоката. После двамата продължиха встрани от тълпата. Банокъл забеляза две курви, застанали в сянката на една сграда, и им помаха.

— Трябва да намерим сборното поле — каза Калиадес.

Приятелят му въздъхна.

— И нямаме пари. Трябваше да предположа, че онова копеле няма да даде нагръдника си. Проклети да са всички царе!

Калиадес спря. Улиците се виеха във всички посоки и той гледаше източените сгради.

— Изгубихме ли се? — попита Банокъл.

— Още не — отвърна другият и продължи напред.

— Вече имаме ли план?

— За какво?

— За живота в Троя. В смисъл… къде ще отседнем?

Калиадес се засмя.

— Ти беше там, когато Одисей ни каза, че ще отседнем в двореца на Хектор. Стоеше точно до мен.

— Да, но не го слушах. Оставям тия работи на теб. Забеляза ли колко са големи стените, докато влизахме в града? Изглеждаха ми големи предния път, когато бяхме тук, но на дневна светлина са направо огромни. Не бих искал да се катеря по стълбата в опит да ги преодолявам.

— Няма да ти се наложи. Ние вече не сме микенци. Което ме подсеща… ако видим някой познат, недей да викаш за поздрав или да отиваш към него.

— Защо смяташ, че бих направил нещо толкова тъпо?

— Съжалявам, приятелю. Просто мислех на глас. Градът е под закона на Игрите, но за главите ни все още има награда. А и очаквам да е пълно с микенци.

Накрая намериха пътя до сборното поле, ширнало се на североизток от града. Там се издигаха десетки палатки, а писарите, седнали на няколко дузини маси, записваха имената на състезателите.

Накрая Банокъл и Калиадес се регистрираха за участие и получиха медни символи, на които имаше номера и изображения на съответното състезание. Казаха им да се върнат утре призори за предварителните кръгове.

На края на полето имаше място за готвене, където над две ями, пълни с въглища, се печаха два бика на шиш. Приятелите седнаха в сянката на широко ленено платно и хапнаха.

— Мисля, че този бик е умрял от старост — измърмори Банокъл. — Не съм ял толкова жилаво месо, откак нахлухме в Спарта. Спомняш ли си? Онази стара коза, която Ерутрос уби?

Кълна се, че цялата беше копита, кости и жили. Грам месо нямаше по нея.

— Дажбите бяха малки — сети се Калиадес. — Помня как копаехме корени и късахме кора от дърветата, за да ги добавяме към яхнията.

— Добри бойци бяха онези спартанци. Ако бяха и повече щяхме да си имаме истински проблеми. — Банокъл се засмя. — Сигурно наистина са разярили боговете, а? Първо ги пребихме в битка, а после им натресохме Менелай за цар.

— Винаги съм го харесвал — възрази Калиадес.

— Няма какво да не му се харесва — съгласи се приятелят му. — Но е мек като лайно от кученце. И има корем като на бременна крава.

— Веднъж разговарях с него — каза Калиадес. — В нощта, преди да превземем Спарта. Беше ужасен и не можеше да спре да повръща. Каза, че иска само да се върне обратно във фермата си. Той разплождаше стадата си с бикове от Тесалия. Твърдеше, че млякото от кравите му се е удвоило.

— Млякото? — изсумтя Банокъл. — В името на боговете, всякакви ги правят царе в наши дни.

— Да, особено ако са братя на Агамемнон. Но трябва да си честен към Менелай. Въпреки че беше изплашен, все пак си сложи бронята и се включи в атаката. А нямаше нужда. Можеше да изчака отзад.

Банокъл не изглеждаше убеден. После се оживи.

— Мислиш ли, че в двореца на Хектор ще има робини? — попита той.

— Не зная — засмя се Калиадес. — Ако обаче има, се съмнявам, че ще им е заповядано да се чукат с моряци.

— Ама може да им се прииска.

— Мисля, че е по-добре да си намериш курва. Така няма да рискуваш да обидиш Хектор.

— О, добър план — подигра му се Банокъл. — Но за курвите се плаща.

Калиадес бръкна в кесията на кръста си и извади пет сребърника. Банокъл бе втрещен.

— Как ги намери?

— Одисей ми ги даде. И казва, че ще има още петдесет. Продадох му нагръдника на Идоменей.

— Но той струва повече от петдесет и пет сребърника.

Калиадес поклати глава.

— Не и за мен. Идоменей е цар. Аз не мога да го принудя да изплати дълга си. Одисей може. Толкова е просто. Е, искаш ли ги?

Банокъл се ухили.

— Искам онова, което мога да си купя с тях — каза той.

— Нека първо намерим двореца на Хектор.

Двамата приятели напуснаха сборното поле и се върнаха обратно в града.

— Колко жени мога да си купя с пет сребърника? — попита Банокъл.

— Някак си пропуснах да се информирам от Одисей за цената на курвите.

— Нетипично е за теб да забравяш важните неща — отбеляза Банокъл. — Ще дойдеш ли на лов с мен?

— Не, ще се върна на плажа. Одисей каза на Пирия да спи на „Пенелопа“. Тя ще дойде в двореца по-късно.

— Защо?

— Той иска да разбере дали някой от другите царе е отседнал близо до двореца на Хектор. Може да е опасно за нея, ако я познаят.

— Значи ще прекараш нощта да я пазиш? — Банокъл поклати глава.

По-нататък пътят се разширяваше и те видяха пазар, претъпкан с маси. Имаше и магазини, както и няколко места за ядене с маси, разположени под ярко оцветени навеси. Банокъл сграбчи Калиадес за ръката.

— Ела — каза той. — Трябва да поговорим.

— Ние и сега говорехме.

— За такъв разговор ми трябва пиене — отвърна невъзмутимо русият мъж. Калиадес го последва до една малка маса, разположена до студена каменна стена. Банокъл поръча вино, напълни си чаша и я пресуши. — Да не си слънчасал, Калиадес?

— Не разбирам за какво говориш.

— Мисля, че разбираш. Влюбен си в нея.

— Просто се тревожа за безопасността й.

— А свинските лайна миришат на жасмин! Аз я харесвам Калиадес, така че не ме разбирай погрешно. Тя има смелост и е сърцата. Струва ми се, че ако й беше в природата, би станала чудесна съпруга. Обаче не й е в природата. Знаеш не по-лошо и от мен, че тя търси тук жена.

Калиадес въздъхна.

— Не съм избрал да се влюбвам в нея — каза той. — Но избрах да я защитавам и обещах да се погрижа да стигне до любимата си в безопасност. И ще го направя, а после ще се разделим.

— Това обещание ли е?

Калиадес си наля чаша вино и отпи. Тишината се проточи.

— Така си и мислех — каза Банокъл. — И на какво се надяваш всъщност? Че любимата й ще я отблъсне? Че ще я прати право в ръцете ти? Че ти ще я освободиш от всичката й тъга? Не може да стане. Братята не правят това със сестрите си. А тя те възприема точно така. И ще те възприема така винаги.

— Зная това — отвърна Калиадес. — Зная, че всичко, което казваш, е истина и все пак… Зная още и че има причина тя да се е появила в живота ми. Не мога да го обясня, Банокъл. Но ми е било писано да я срещна. Това е истина, която душата ми разбира.

Той се вгледа в бледите очи на приятеля си, но не видя подобно разбиране там. После Банокъл сви рамене и се усмихна.

— Направи каквото трябва, друже. Иди и се разходи под луната с жената, която обичаш. Аз ще намеря някоя, която не ме обича, и ще я бъхтя, докато не ми се изцъклят очите.

Напрежението между двамата се стопи и Калиадес се засмя.

— Това е добър план — каза той. — Прост и директен, с ясна цел. Надявам се да се придържаш към него.

— И защо не?

— Защото, когато се напиеш, имаш навика да си търсиш боя.

— Не и тази нощ — отвърна Банокъл. — Тази нощ е за вино и жени. Кълна ти се в това.