Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (6)

IV
Пътешествието на прасетата

Биас Черния седеше тихо сред камъните, увил широките си рамене със старо наметало. Екипажът още се бореше с натоварването на прасетата, но той не изпитваше желание да им помага. Наближаваше петдесетте и трябваше да пази ръката, с която хвърляше копието, ако искаше да има шанс на Игрите в Троя. Затова седеше в тишина и точеше бойните си ножове с костени дръжки. Одисей твърдеше, че любовта му към кинжалите е част от нубийското му наследство, но на Биас това му се струваше малко невероятно, тъй като бе роден на Итака и като млад не бе познавал други нубийци. Майка му със сигурност не бе споменавала бой с ножове.

— Може да си внук на царя на Нубия — каза веднъж Одисей. — Да си наследник на огромно царство със златни дворци и хиляда конкубинки.

— А ако оная ми работа имаше пръсти, щеше да може да ме чеше по задника — отвърна Биас.

— Ето това ти е проблемът. Нямаш въображение — сгълча го тогава Одисей.

Биас се засмя.

— За какво му е на човек въображение, когато пътува с теб, царю на разказвачите? Заедно сме пътували по небето с летящ кораб, борили сме се с демони, хвърляли сме копието ми до луната и сме правили огърлица от звезди за императрица от джунглата. Случва се някои моряци да ме питат кога ще се върна в родната си земя, за да си взема короната. Защо толкова много хора вярват на историите ти?

— Иска им се да вярват — отвърна Одисей. — Повечето работят от зори до здрач. Живеят тежко, умират млади. Искат да мислят, че боговете им се усмихват, че животът им има повече смисъл, отколкото той всъщност има. Светът ще бъде по-тъжно място без истории, Биас.

Нубиецът се усмихна при спомена, а после прибра бойните ножове и се изправи. Одисей вървеше към него.

— Бездеен кретен — каза Грозният цар. — За какво ти е да си огромен като бик, ако няма да използваш силата си, когато е нужна?

— Използвам я — отвърна Биас. — Не за прасета, обаче. И не виждам ти да ги катериш към палубата.

— Това е, защото аз съм цар — отвърна Одисей и се ухили. Седна на земята и направи знак на другия да се присъедини. — И какво мислиш за пътниците ни?

— Харесват ми.

— Ти дори не ги познаваш.

— Защо тогава ме питаш?

Одисей въздъхна.

— Мъжете са микенски бегълци. Мисля да ги предам в Киос. За тях ще има злато. — Биас се засмя. — Какво те забавлява?

Мъжът погледна своя цар.

— Служил съм с теб почти двадесет и пет години. Виждал съм те пиян, трезвен, ядосан и тъжен. Виждал съм те зъл, огорчен и отмъстителен, а съм те виждал и щедър и всеопрощаващ. В име на боговете, Одисей, няма нищо за теб, което да не знам.

В този момент последното прасе се изскубна от ръцете на мъжете, опитващи се да го натоварят в примката. То се затича по плажа с квичене. Неколцина моряци се втурнаха след него. Биас замълча, докато гледаше преследването. Накрая Левкон хвана звяра, вдигна го в огромната си прегръдка и го помъкна обратно към „Пенелопа“.

— То е като това начинание със свинете — продължи Биас. — Казваш, че е за печалба. Но не е. Заради мъртвия Портеос е. Заради този глупав план, който означаваше толкова много за него. Ти му се смя. Сега тъжиш заради смъртта му и това е твоята дан към неговата памет.

— Мога само смело да предположа накъде биеш с това — прекъсна го раздразнено Одисей.

— Ти вече знаеш накъде. Можеш да говориш колкото си искаш за това, как ще продадеш Калиадес и онзи едрия за злато. Но ти не си такъв, Одисей. Двама смели мъже са спасили млада жена на този остров и са дошли при теб за помощ. И искаш да ти повярвам, че си решил да ги предадеш? Не мисля. Ако всички богове от Олимп се спуснат отгоре ни и настоят да им ги предадеш, ще откажеш. И ще ти кажа още нещо — всеки един от екипажа би застанал до теб в това.

— И защо биха постъпили толкова глупаво? — попита меко царят, а спонтанният му гняв се бе стопил.

— Защото слушат твоите истории за герои, о, Грозни, и знаят каква е истината зад тях.

 

 

Денят бе спокоен и духаше лек бриз, докато „Пенелопа“ излизаше във водата. Калиадес, Банокъл и Пирия стояха отляво на кърмата. Отдясно Одисей държеше руля, а Биас задаваше ритъма на гребците. Нестор и двамата му сина се намираха на предната палуба на двадесетина крачки разстояние.

Калиадес мълчеше и се наслаждаваше на красотата на стария кораб. Изтеглена на плажа, галерата изглеждаше четвъртита и грубовата, с износени греди. Но по Великата зеленина „Пенелопа“ се носеше като танцьорка. Пиратският кораб се бе люлял и борел с вълните, корпусът му бе покрит с ракообразни, а екипажът бе немарлив и му липсваше умение. Тридесетимата мъже на „Пенелопа“ обаче бяха добре тренирани и греблата се вдигаха и спускаха в съвършен унисон.

Малкото стадо прасета се бе струпало в четвъртитото заграждение на главната палуба. Конструкцията беше хитро изработена от две мачти, поставени на дървени подпори и въжена ограда, опъната помежду им. Животните изглеждаха спокойни, поне в началото на пътуването.

Калиадес погледна към Пирия. На ярката слънчева светлина лицето й беше бледо и изморено, а големите синини изпъкваха. Дясното й око беше подуто и той видя дълбоки възпалени драскотини по врата й. Коя си ти, зачуди се той? Как така познаваш Одисей?

Той беше забелязал колебанието й, когато говореше за посещенията на Одисей при баща й. Думата дом бе използвана вместо нещо друго. Какво? Ферма? Дворец? Имение? Калиадес не се съмняваше, че Пирия идва от богато семейство. Тя гледаше морето, изгубена в мислите си и без да усеща погледа му. Микенецът бе казал на пирата, че я смята за красива. Каза го, за да парира небрежната обида на мъжа. Сега осъзна, че в комплимента има и истина. Колко странно, помисли си, че отрязването на косата й ще разкрие истинска красота. Вратът й бе дълъг и тънък, профилът й — изтънчен. Тя забеляза, че я гледа и погледът й се втвърди, а устата й се присви. После му обърна гръб.

За момент помисли да я заговори, да каже нещо мило, но реши да не го прави. Имаш си други проблеми, сгълча се той. Одисей знае името ти. Това го бе изненадало. Калиадес не се смяташе за известен и нямаше причина да очаква името му да е познато извън земите с микенско влияние. Щом царят на Итака го бе чувал, значи знаеше и за наградата, обявена от цар Агамемнон за главата му.

Погледна към Банокъл. Приятелят му изобщо не се тревожеше с мисли за предателство или залавяне. Беше слязъл в тясната пътека между заграждението и гребците и сега си говореше дружелюбно с русия моряк Левкон. Банокъл имаше дарба да създава приятелства.

Одисей извика Биас при себе си и му нареди да поеме руля.

После набитият цар си проправи път покрай Пирия и тръгна към предната палуба. Когато мина край заграждението, най-едрото от черните прасета изсумтя леко и се наведе към него. Одисей се спря и почеса звяра по ухото. Животното наклони глава, а той го погали и отиде до Нестор. Звярът го изпроводи с поглед.

— Винаги се е оправял с животни — отбеляза Биас. — Освен с коне. Най-лошият ездач, когото някога ще видиш.

Сутринта напредна, слънцето започна да напича, а ветрецът изчезна. Предупрежденията на Банокъл за прасетата се оказаха безпочвени. Всъщност те се оказаха много изтънчени зверове. Подът на заграждението бе покрит със суха трева, която да попива урината им, но те използваха само предната част на кошарата си за целта. Това беше голям късмет за онези на задната палуба, но не и за Нестор и синовете му. Възрастният владетел държеше парче плат на носа си. Най-нещастни от всички обаче бяха водещите гребци, чиито места бяха точно вляво и вдясно от все по-голямата купчина изпражнения.

Някъде към средата на следобеда, докато „Пенелопа“ плаваше спокойно край няколко острова, над кораба започнаха да се струпват тежки облаци. Вятърът се усили. Калиадес погледна към притъмняващото небе.

— Буря ли се задава? — обърна се към Биас.

Черният мъж поклати глава.

— Ще е ободрително. За нас няма проблем. Насочили сме се точно към онзи остров отпред. — Той посочи към далечното златисто възвишение до хоризонта. — Ще сме стигнали Скалата на титана преди залез.

Сега „Пенелопа“ плаваше близо до група острови с тесни плажове и високи скали. В далечината Калиадес видя нещо, което му приличаше на тъмен облак, носещ се бързо срещу вятъра. Той го посочи на Биас. Оказа се колосално ято птици, насочени към морето. Точно тогава двадесетина или повече делфина се появиха край кораба и заскачаха наоколо, а после ги подминаха и се насочиха също на юг като птиците.

— Нещо е подплашило и рибата, и пернатите — каза Биас.

Някой изстена силно. Водещият гребец Левкон, неспособен да издържи на вонята от изпражненията, пусна греблото, наведе се през борда и изпразни стомаха си в морето. Банокъл се затича в тясното пространство между прасетата и гребците.

— Мога да заема мястото му за малко — извика той.

— Действай, хлапе — отвърна Биас.

Одисей напусна предната палуба, докато Левкон тръгна към задната част на кораба, далеч от вонята. Калиадес видя, че най-едрото от прасетата избутва онези около него, за да стигне до Одисей. То се надигна, подпря предните си крака на мачтата и изквича силно. Левкон точно минаваше до него. Морякът ядно замахна и едрата му ръка се заби в муцуната на животното. То нададе могъщ писък, прескочи оградата и се хвърли върху мъжа. Всички прасета започнаха да квичат и да сумтят. Левкон залитна, но изрита скачащото изчадие в отчаян опит да го задържи настрани от себе си. Гребецът вляво стана от мястото си, за да му помогне. Прасето скочи към него, а после падна на ниската пейка с греблото. Копитата му се запързаляха безпомощно по гладкото дърво и преди някой да успее да го достигне, падна с писък в морето.

Разяреният Одисей дотича до Левкон.

— Защо го удари? — извика той.

— Дразнеше ме! — отвърна ядно морякът.

— О — възкликна царят. — Значи всичко е наред. Нещо те дразни и ти го удряш. По-добре ли се почувства?

— Да.

Без нито дума повече, Одисей заби левия си юмрук в лицето на Левкон и запрати мъжа на палубата. Той се удари силно и остана там, мигайки от шока.

— Е, лайноумнико, този път се оказа прав — каза царят. — Наистина се чувствам по-добре. — Той се завъртя към екипажа и добави: — А сега нека върнем Гани обратно на борда.

В началото задачата изглеждаше лесна. Няколко моряци се гмурнаха във водата, а другите им хвърлиха въжета с примки, готови да бъдат привързани около блудното прасе. Но всеки път, когато се приближаваха към него, то ги нападаше, въртеше се и хапеше. Накрая Одисей свали златния си колан и сам скочи в морето.

Още едно ято черни птици прелетя над „Пенелопа“. После корабът започна да трепери. Калиадес сграбчи парапета. Вятърът замря, но въпреки това морето, така спокойно допреди миг, сега се вълнуваше. Микенецът чу далечен грохот и видя няколко скали, които падаха във водата от най-близкия остров.

Пирия също наблюдаваше далечното свлачище. После обърна поглед към Калиадес.

— Някой, когото боговете са обичали, току-що е умрял — каза тя. — Сега те удрят по земята от мъка.

Мъжете в морето бяха забравили прасето и бързо плуваха към „Пенелопа“. Одисей се качи на палубата и се наведе над парапета, загледан ядно в животното.

— Това е само един звяр. Не си струва да рискуваме кораба за него — каза Биас. — Земетресението ще създаде вълни, които могат да пречупят „Пенелопа“.

Одисей се завъртя към Левкон.

— Цената на това прасе ще дойде от твоя дял — каза той. — Възражения?

— Не, царю.

— Добре! Гребци, по местата.

Над „Пенелопа“ се струпаха тъмни облаци, но нямаше дъжд. Вятърът стана по-силен и морето също се раздвижи. Корабът започна да се люлее и гребците бяха принудени да работят здраво, за да го насочат към тесния залив на Скалата на титана. Одисей се върна на руля, а Биас вървеше по палубата, за да задава ритъма.

— Вдигни… задръж… дърпай.

Калиадес видя, че Пирия гледа назад.

— Още ли го виждаш? — попита той.

— Да. Далеч назад.

Микенецът присви очи над разбуненото море. От време на време виждаше тъмна сянка, но после вълните я скриваха.

— Мислиш ли, че ще стигне до брега? — попита Пирия.

— Не. Ще умре там.

— Тъжно.

— Не е по-тъжно от това да го заколят, за да нахрани някое семейство. Всички живи същества трябва да умрат. Неговото време е дошло. — Тогава той се усмихна. — Притеснена си за едно прасе?

Тя сви рамене.

— Има си име. Гани. Така че вече не може да е просто прасе.

Одисей също хвърляше погледи назад. Видя, че Калиадес го гледа.

— Твърде е надълбоко, за да доплува до брега — каза Грозния цар.

— Наистина — съгласи се Калиадес. — Жалко наистина — добави след малко.

— Мразя да губя товар — каза Одисей и насочи поглед към плажа. После изрева към екипажа: — Вложете малко гръб бе, търтеи! Да не мислите, че планирам да нощувам тук?

 

 

Светлината на пълната луна бе толкова ярка, че хвърляше сенки по плажа на Скалата на титана. Екипажът бе запалил два огъня за готвене и един по-голям лагерен на едно малко възвишение, оградено със скали от вятъра. Повечето се бяха струпали там в разпокъсан кръг. От мястото си на върха на възвишението Пирия гледаше как мъжете играят на кости, клюкарстват и спорят. Миризмата на готвена риба достигна до нея и празният й стомах запротестира. Но не й се искаше да напуска мястото си и да отиде при моряците. Бяха я забравили, докато се занимаваха с вечерните си занимания и тя не искаше да им напомня за себе си и да гледа как очите им пъплят по нея, а на лицата им се изписва пресметливост. За пръв път от дни насам изпитваше нещо подобно на мир и го пазеше скъпернически, увита във взетото назаем червено наметало на Банокъл.

Напрежението й намаля малко, докато гледаше към шубрака, където бяха разположили прасетата за през нощта. Старата жена Цирцея се бе оказала твърде злобна в предсказанието си. Сред моряците нямаше счупени кости, само някои драскотини и натъртвания, докато спускаха животните от „Пенелопа“.

Сега, под лунната светлина, тя виждаше, че прасетата се готвят за сън, притиснали дебелите си тела едно в друго. От заграждението се дочуваше тихо сумтене. От време на време някой от зверовете се размърдваше и онези до него изквичаваха, а после пак заспиваха.

Пирия изпитваше благодарност към прасетата. Те бяха отклонили вниманието на околните от нея по време на пътуването. Болката от раните се носеше през тялото й на вълни, от които й се виеше свят. Главата постоянно я болеше и вратът й бе схванат, сякаш някой го бе изтръгнал от раменете й и го бе заменил с нескопосана имитация.

Видя черния моряк Биас да се приближава към нея с паница в едната ръка и кръгла царевична питка в другата. Страхът се надигна в нея и ръцете й започнаха да треперят. Представи си го как й предлага храната, а после се опитва да й се натрапи грубо. Той се приближи и й подаде паницата и хляба. Подушваше риба и лук, но страхът й отблъсна глада.

— По-добре ела при огъня — каза той. — Нощта е студена.

— Ще спя тук — отвърна Пирия.

Биас огледа каменната площадка със съмнение.

— Изглежда неудобно.

— Свикнала съм с неудобството.

Той кимна и се върна при топлината на огъня. Пирия загриза царевичната питка и натопи парче от нея в рибената супа. Почувства как топлината се спуска в стомаха й и осъзна, че кожата й е студена като лед. Придърпа наметалото по-плътно около себе си. Внезапно усети прилив на отчаяние и самота, последван от влага по клепачите й.

— Какво направи? — прошепна тя.

Спомняше си лятната нощ до пламъците на предсказанието във великия храм. Двете с Андромаха се кикотеха, опиянени от вино и любов. Двете млади жени попитаха старата Мелите за бъдещето си заедно. Повече пиянска шега, отколкото реално любопитство. Всички жрици знаеха, че Мелите някога е била гадателка, но сега, полусляпа и с размътена глава, думите й често бяха безсмислени. И казаното тогава също им се стори такова.

— Тук няма бъдеще, млада Калиопа — каза старицата. — Преди дните да се съкратят, Андромаха ще бъде изгубена за Блажения остров, върната в света на мъжете и войната.

Въпреки неверието си, двете жени бяха смутени от предсказанието, което проряза мъглата на виното и развали безгрижното им настроение.

Само след осемнадесет дни дойде корабът със съобщението от Хекуба, царицата на Троя. Андромаха бе призована пред Първата жрица и й дадоха позволение да напусне Острова на Храма, за да се омъжи за сина на Хекуба, война Хектор. Пирия бе с нея в залата.

— Сестра ми, Палесте, е сгодена за Хектор — възпротиви се Андромаха.

Върховната жрица изглеждаше смутена.

— Палесте е умряла в Троя от внезапна болест. Баща ти и цар Приам са се съгласили ти да почетеш уговорката помежду им.

Пирия знаеше, че Палесте е била скъпа на Андромаха и видя шока, изписан по лицето й. Главата й се склони и тя помълча известно време. После изражението й се вкорави и тя вдигна поглед към Върховната жрица, а очите й заблестяха от яд.

— И все пак няма да отида. Никой мъж няма право да изисква от жрица да изостави своя свещен дълг.

— Обстоятелствата са специални — обясни възрастната жена, а в тона й се усещаше неудобство.

— Специални? Продаваш ме заради златото на Приам. Кое му е специалното на това? Жените са били продавани още когато боговете са пращели от младост. Винаги от мъже обаче. Това и сме се научили да очакваме от тях. Но от теб!

Презрението на Андромаха изпълни стаята като гъста мъгла и Пирия видя как Върховната жрица побеля. Очакваше яден отговор, но вместо това старата жена просто въздъхна.

— Не е само заради златото на Приам, Андромаха, а и заради всичко, което това злато представлява. Без него нямаше да има храм на Тера, нито принцеси, които да усмиряват звяра долу. Да, би било прекрасно, ако можехме да игнорираме желанията на могъщи мъже като Приам и да изпълняваме дълга си тук, без да ни притесняват. Такава свобода обаче има само в мечтите ни. Ти вече не си жрица на Тера. Напускаш утре.

Същата нощ, докато лежаха заедно за последен път и слушаха вятъра, шепнещ в листата на вечнозелените храсти, Пирия замоли Андромаха да избяга с нея.

— От другата страна на острова има малки лодки. Можем да откраднем една и да отплаваме.

— Не — каза Андромаха и се наведе, за да я целуне нежно. — Няма къде да избягаме, любов моя — освен в света на мъжете. Ти си щастлива тук, Калиопа.

— Не мога да съм щастлива без теб.

Говориха дълго, но накрая любимата й каза:

— Трябва да останеш, Калиопа. Където и да съм, ще зная, че си в безопасност и това ще ми дава сили. Ще мога да затворя очи и да виждам острова. Ще те виждам как тичаш и се смееш. Ще си те представям в леглото ни и тази мисъл ще ме успокоява.

И така, жената, която сега се наричаше Пирия, гледаше с разбито сърце как корабът отплува под сутрешната светлина.

Въпреки мъката си, тя се опита да се потопи в задълженията си, молитвите и жертвоприношенията към Минотавъра, ръмжащ под планината. Дните се влачеха, празни и безцветни, през цялата зима. После напролет старата Мелите колабира, докато събираше минзухари и бели лилии за обедния ритуал. Отнесоха я в стаята й, но дъхът й бе накъсан и разбраха, че смъртта й приближава.

Пирия седя до нея до късно през нощта. Тогава старата жена изведнъж седна в леглото и внезапно заговори с плътен и твърд глас.

— Защо си тук, дете? — попита тя.

— За да бъда с теб, сестро — отвърна Пирия и положи ръце върху раменете на старицата, за да я накара да се отпусне на възглавниците.

— Ах, да. На Тера. Къде е Андромаха?

— Няма я. Не помниш ли? Замина за Троя.

— Троя — прошепна Мелите и затвори очи. Помълча известно време, а после извика: — Огън и смърт. Сега виждам Андромаха. Тя тича сред пламъците. Преследват я диви мъже. — Старицата започна да размахва ръце. — Тичай! — изкрещя.

Пирия сграбчи една махаща във въздуха длан.

— Успокой се, Мелите — каза тя. — Тук си в безопасност.

Умиращата жрица отвори очи и се напрегна. По лицето й потекоха сълзи.

— Зли, зли мъже! Зла съдба ви чака. Минотавърът ще ви погълне. Ще дойде с могъщ гръм и небето ще потъмнее, а слънцето ще изчезне.

— Кажи ми за Андромаха — прошепна Пирия. — Можеш ли да я видиш пак? Говори!

Старицата се отпусна и се усмихна.

— Виждам те, смела Калиопа. Виждам те и всичко е наред.

— Виждаш ме заедно с Андромаха в пламъците?

Мелите не проговори повече. Пирия се вгледа в очите на старата жена и видя, че е починала.

Сега, в самотата на плажа, тя примигна, за да прогони сълзите, и поклати глава. Дали видението е било истина, чудеше се тя? Дали е означавало, че е предопределена да спаси Андромаха от зли мъже? Или умиращата старица просто е имала предвид, че я вижда седнала до леглото си?

Пирия въздъхна. Твърде късно беше за този въпрос, отдавна бе взела безразсъдното си решение. Още в нощта на смъртта на Мелите тя събра няколко златни дрънкулки и малко храна, а после тръгна на север, където открадна малка лодка с платно.

Внезапно забеляза набитата фигура на Одисей, който ходеше по пясъка встрани от кораба и екипажа с глава, извита към нея. Знаеше, че я е избягвал и импулсивно се изправи и слезе до плажа. Докато стигне до него, Одисей бе коленичил и внимателно рисуваше лице в пясъка с кинжала си. Погледна нагоре, но не каза нищо, лицето му беше неприветливо.

За момент Пирия остана неподвижна и смълчана. После попита:

— Защо се опита да спасиш прасето?

Той повдигна вежди, сякаш бе очаквал различен въпрос.

— Цирцея ми каза, че другите ще следват Гани. Имахме нужда от него, за да ги контролираме.

Той се изправи, почисти кинжала в мърлявата си туника и го прибра в колана си. После разбърка пясъка с крак и изтри нарисуваното лице.

— Но ето че успя да ги свалиш от кораба и да ги вкараш в новото заграждение и без него.

Между тях отново се спусна тишина. Одисей изглеждаше напрегнат, а обикновено прямото му държание бе заменено от предпазлива наблюдателност. Пирия се боеше, че вече е решил да я предаде и сега се чувства виновен.

— Исках да ти благодаря — каза тя и насила са усмихна. — За това, че ме прие като Пирия. И че ми предостави превоз до Троя.

Той изсумтя неопределено.

— Познаваше ли Калиадес, преди да се срещнете? — попита тя.

Тогава Одисей я погледна.

— Бях чувал за него. Има репутация на чудесен войник.

— Двамата с приятеля му ме спасиха от пиратите — от сигурни мъчения и смърт, без да мислят за награда. — Тъмните страхове в душата й не вярваха на думите, излизащи от устата й, но тя продължи, за да убеди Грозния цар. — Той е смел мъж и може да му се има доверие. — Погледна го в очите. — Малцина са като него в тази Велика зеленина… това море на боклуците.

Одисей не отговори, затова Пирия кимна и понечи да си тръгне. После се обърна.

— Ти такъв мъж ли си, Одисей?

Внезапно откъм прасетата се разнесе врява и това спести на царя нуждата да отговаря. Животните квичаха и сумтяха тревожно, а много от тях се бяха втурнали към преградата откъм водата, където блъскаха дървото с копита.

После земята започна да трепери. Пирия залитна настрани. Одисей я хвана и я задържа здраво, докато по хълма падаха камъни. Морето започна да се пени и се отдръпна от плажа във внезапен отлив, който се превърна в голяма вълна. Водата се надигна, засили се напред около Одисей и Пирия и заля пясъка. Готварските огньове бяха пометени, както и заграждението на прасетата. „Пенелопа“ се понесе по тази първа вълна и се озова навътре в плажа.

Сега множество вълни блъскаха брега, но земята спря да се тресе. Прасетата квичаха паникьосани. Одисей изруга и се затича към тях, следван от Пирия.

— Млъквайте, чумави твари! — изрева той и свинете замлъкнаха, стреснати от внезапния звук.

В тишината се чу далечно квичене, донесено едва-едва от нощния вятър откъм морето.

— Там! — Един от мъжете посочи водата и когато напрегна очи, Пирия едва различи малка черна точка, която се намираше върху една разпенена вълна в далечината, осветена от лунната светлина.

— Гани — възкликна Одисей полугласно. — В името на всички прокълнати богове…

Той хвърли скъпия си колан, изрита сандалите си и се втурна към вълните. Биас изруга, затича се след него и го хвана за рамото.

— Царю, не прави това! — извика той, гласът му бе почти заглушен от връхлитащите вълни. — Водата ще те запрати върху камъните. Ще умреш.

Одисей го отблъсна, без да каже и дума, и влезе в морето. Биас изруга още по-силно и го последва. След миг колебание още двама моряци тръгнаха след тях.

Прасето се движеше бързо и щом се приближи, Пирия видя, че е изтощено, а краката му пляскат изморено, докато вълните го въртят на гребените си. Встрани от брега имаше група черни камъни и Гани се носеше право към тях. Крясъците на животното отслабваха и Пирия се боеше, че то умира.

Да преплува цялото това разстояние, следвайки кораба с надежда в сърцето…

Одисей беше наполовина доплувал, наполовина допълзял до назъбените скали и сега се катереше по тях, удрян от вълните. Другите мъже с мъка го последваха и Пирия видя, че силата им е подложена на изпитание от развълнуваното море. Те тръгнаха по камъните с надеждата да пресекат пътя на Гани, когато вълните го запратеха към тях.

Един огромен гребен скри черното прасе, а после Пирия отново го забеляза да се носи към края на скалата, на която бе застанал Одисей. Когато следващата вълна вдигна животното, царят се хвърли с главата напред в морето, а тялото му се блъсна в Гани и промени посоката му на движение. Заля ги втора вълна и двамата изчезнаха в пяната. Когато отново се появиха, вече се намираха отвъд смъртоносните скали.

Биас и другите двама моряци се гмурнаха след тях и за известно време Пирия не виждаше нищо. После видя двамата непознати да влачат изтощеното прасе на брега, докато Биас и Одисей газеха през водата след тях.

Положиха животното на пясъка близо до побратимите му, които мърдаха и сумтяха тревожно в кошарата си, протягайки любопитно вратове, за да видят приятеля си. От устата на Гани течеше морска вода и той дишаше плитко. Краката му мърдаха едва-едва и моряците не знаеха какво да предприемат.

Одисей бе видимо изтощен и от него по пясъка капеше вода. Беше се порязал на доста места и на ръката си имаше голяма резка, останала след отблъскването му от скалите. Застана над прасето и въздъхна.

— Трябва му почивка и топлина — каза след малко. — Разположете го до огъня. — После посочи Левкон и изръмжа: — Дай му наметалото си. Всичко това е по твоя вина, кретен тъп.

Русият моряк бързо свали жълтото си наметало и коленичи, за да го омотае нескопосано около поваленото животно. Одисей им обърна гръб и закуцука към „Пенелопа“. Докато я подминаваше, Пирия го чу да мърмори:

— Тъпо прасе.