Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (36)

XXXIV
Портата на предателя

По-рано същия следобед микенският генерал Менадос стоеше на хълма и гледаше надолу към армията си, която лагеруваше на плажа. Но той не мислеше за мисията си или несигурността на войната. Вместо това мислеше за внуците си. В продължение на четиридесет години, изпълнени с битки, Менадос бе научил, че често, когато е изправен пред особено сложен проблем, е успокояващо за ума да го изтика на заден план за известно време и да мисли за нещо по-весело. Така че сега той си припомняше последното си посещение във фермата на сина си и преследването из горите, в което децата пищяха наужким от страх, докато той се преструваше на чудовище, което ги гони. Менадос се усмихна. Когато хвана малкия Кенос, скрит в един храст, момчето внезапно избухна в плач и извика:

— Не искам повече да си чудовище!

Той го подхвърли в ръцете си и го целуна по бузите.

— Това е само игра, Кенос. Аз съм си аз. Дядо ти.

Сега, в късния следобед, когато армията и флотата му бяха скрити в отдалечен залив и само един кратък поход ги делеше от Дарданос, старият адмирал остави щастливите спомени да избледнеят в ума му. Въздъхна и отново се концентрира върху неприятното дело, което го очакваше.

Всеки военен инстинкт, който имаше, му крещеше, че е най-мъдро да прибере войниците си по транспортите и да отплава към по-безопасни води. За съжаление обаче, в качеството си на дългогодишен последовател на Агамемнон, той също така разбираше, че военните дела са неразривно свързани с политиката.

Агамемнон му нареди да превземе крепостта на Дарданос и да убие жената и сина на Хеликаон — отмъщение за свирепите атаки над микенските земи. Това нападение щеше да се комбинира с инвазията, водена от Пелей. Планът изглеждаше прекрасно. Ако из дарданската земя се придвижваше огромна армия, а крепостта се държеше от верни микенски войски, Дардания щеше да падне. Това щеше да даде на Агамемнон добър наземен маршрут към Троя.

Менадос се почеса по посребрената черна брада. Чудесен план, помисли той отново, ако се изключеше това, че Пелей не го изпълни. Ако последните новини бяха верни, тесалийският цар бе повел армията си в преследване на бягащия Хектор. Сега, според предателя в крепостта, Пелей беше мъртъв, а бойната флотилия на Хеликаон бе забелязана да се насочва към Хелеспонт. Менадос нямаше как да знае колцина от Троянския кон са оцелели в битката с Пелей, но ако се съдеше по количеството транспорти, които предателят твърдеше, че са използвали, прецени, че са поне две хиляди. Самият Хеликаон притежаваше около петдесет кораба. Значи най-малко още две хиляди бойци.

Скоро микенците щяха да са изправени срещу врагове на два фронта — Троянския кон по земя и бойните кораби на Хеликаон извън залива. Превземането на крепостта не беше проблем. Можеха да удържат Дарданос за известно време, ала без храна и начин да се снабдяват с продоволствия, до есента щяха да са измрели от глад.

Но ако се измъкнеше сега и се върнеше при Агамемнон решението му щеше да изглежда страхливо вместо практично. Злият Клейтос щеше да каже „Опитвам се да разбера, адмирале. Имал си човек в града, готов да отвори портите на крепост с не повече от двеста дарданци вътре. Но въпреки това си избягал заедно със своите три хиляди мъже?“

Агамемнон щеше да е бесен. И Менадос нямаше да оцелее след гнева му.

Така че отстъплението, уви, не беше сред възможностите му. Съобщението от предателя бе точно. Нападение тази нощ! Морската порта ще бъде отворена!

Но после какво?

Щом царицата и синът й бъдеха убити, можеше да се опита да удържи крепостта и да прати флотата си до Исмарос с молба за още мъже и провизии. Менадос отхвърли мисълта. За да го достигнат подкрепленията, корабите трябваше да си проправят път в битка с ужасния Хеликаон. Никой нямаше да оцелее. Повечето от моряците му бяха нови попълнения, корабите бяха току-що построени и с неопитни екипажи. Дарданците щяха да ги изтребят.

Мъжете в армията му също не бяха от най-добрите. Агамемнон бе оголил континента откъм войски и войниците под командването на Менадос бяха смесено качество — наемници от провинцията, някогашни пирати от островите, обирджии и бандити. Всички му служеха само заради златото. Той нямаше как да знае дали ще останат по местата си, ако положението се влошеше. Знаеше обаче, че са свирепи и жестоки мъже, безмилостни и влюбени в насилието.

Офицерите му не бяха много по-добри, с изключение може би на Катеос и Ареион. Катеос бе млад и амбициозен, твърдо решен да спечели благоволението на Агамемнон и да се издигне. Той се бе доказал като опитен и с бърз ум. Това донякъде компенсираше факта, че е сложен в армията, за да шпионира Менадос. Ареион бе по-възрастен и му служеше вече почти двадесет години. Липсваше му въображение, но беше стабилен и можеше да се разчита, че ще изпълни всяка заповед до края.

Менадос отново прехвърли в ума си всички възможни варианти след нападението на Дарданос. Нямаше съмнение, че ще превземат крепостта, но имаше ли как да я удържат? Пелей беше мъртъв, но в Исмарос сигурно още имаше войски. Може би сега Ахил се намираше там. Дали той щеше да събере хора достатъчно бързо, за да прекоси проливите и да нападне троянците? Малко вероятно. Сега, когато баща му бе мъртъв, Ахил беше цар на Тесалия. Обичаят и честта го задължаваха да отнесе останките му у дома, за да бъдат погребани с почести.

В крайна сметка Менадос бе принуден да вземе единственото смислено решение. Щеше да завземе крепостта тази нощ, да изгори портите и складовете, както и всички дървени сгради. Това щеше да направи Дарданос безполезен в следващите месеци. После щеше да се оттегли и да отплава към Исмарос, завършил поне главната част от мисията си — убийството на Халисия и момчето.

Той слезе по хълма и извика офицерите си. Извади от туниката си рисунките на защитите в града, които предателят им бе дал, както и къде най-вероятно ще открият царицата и детето.

— Жизненоважно е да не убием предателя по време на атаката — каза Менадос. — Той е офицер. Искаме да оцелее и да се сближи с Хеликаон. Той ще носи бяла туника без броня. Ще има два меча на кръста си. Уверете се, че всеки от мъжете знае описанието му. — Той се обърна към един кльощав млад войник с дълбоко разположени сини очи и раздвоена брада, и каза: — Ти, Катеос, ще поведеш атаката през Морската порта. Удръж я, докато подкреплението на Ареион пристигне. Когато вече сте заедно, прати бърз отряд в двореца да намери царицата и детето. Останалите ще се спуснат върху защитниците и ще изгорят всичко, което могат.

— Няма ли да задържим крепостта? — попита сивобрадият Ареион.

Менадос поклати глава.

— Изглежда тесалийския ни съюзник Пелей са го утрепали. От Тракия няма да дойдат подкрепления, а скоро и Троянският кон ще пристигне. Така че сега това се превръща в наказателно нападение, след което ще се махнем от тук и ще отплаваме към Исмарос. Трябва да причиним колкото можем повече поражения. Възможно е да успеем да се върнем още този сезон. Ако е така, искам при следващия ни сблъсък с Дарданос, крепостта да е осакатена. Покрийте портите с масло, затрупайте ги със сухи съчки. Близо до града има и мост, който намалява значително пътуването до Троя. Ще изгорим и него. Успехът на това нападение зависи от дисциплината и бързината — продължи той. — Искам на всички да е ясно, че няма да има изнасилване и плячкосване.

— Не съм сигурен, че можем да ги спрем, адмирале — каза Катеос. — Те не са особено верни на царя. Управляват ги единствено страстта и алчността.

Менадос обмисли това.

— Прав си, Катеос. Кажи им, че част от съкровищницата на Хеликаон ще бъде поделена между тях. Това ще премахне малко от алчността им. Кажи им също така, че на всеки, хванат да плячкосва, ще му бъдат извадени червата, за да бъде обесен на тях.

Катеос кимна и се усмихна мрачно.

— Това ще помогне донякъде, адмирале. Но някои от тях са като диви псета и ще следват инстинктите си на убийци. И като става дума за това, никой от нас не знае как изглежда царицата, нито пък хлапето й.

— Нашият вътрешен човек ни каза къде да ги открием. Царицата няма да е трудна за разпознаване. Тя е млада, златокоса и красива и ще носи дрехи, подходящи за позицията й.

— Това може и да е истина, адмирале — вметна Ареион, — но щом разбере, че идваме, може да си смени дрехите и да избяга с другите жени. Цар Агамемнон със сигурност ще желае доказателство, че е умряла.

— Предателят ще идентифицира тялото й, както и това на сина й — каза накрая Менадос. — Но ти си прав. Няма да останем в крепостта за дълго и не можем да рискуваме да избягат. Всяка жена с руса коса и всяко малко дете трябва да бъдат убити.

Брадатият Катеос изглежда не хареса заповедта.

— Проблем ли има, генерале? — попита Менадос.

— Само с времето, адмирале. Имаме една нощ да избием дарданците, да превземем крепостта, да запалим портите, сградите и моста, а после да се качим на корабите си. Ако трябва да търсим и всички деца и руси жени, това ще ни забави.

— Организирайте три отряда от по десет души. Дайте им заповед да ловуват из сградите на крепостта. Мракът вече пада. Да тръгваме.

 

 

Старият генерал излезе от тъмните си покои и примижа под мъждивата светлина на здрачаване. Буреносни облаци бяха надвиснали над високата крепост, но на запад слънцето блестеше като златен щит на хоризонта. Павсаний се спря за момент, преди да стисне уверено черния си дървен жезъл и да тръгне към Морската порта.

Болката, която постоянно го тормозеше, сега бе понамаляла. Тя не го оставяше вече повече от година, гризейки гърба и слабините му. Лечителят му даваше все по-отвратителни отвари.

— Ще ме излекуват ли? — попита го Павсаний веднъж.

— Само боговете могат да те излекуват, генерале — отвърна мъжът. — Моите отвари ще отнемат по-голямата част от болката. Не цялата, уви.

През последните няколко дни тя се усили. Пречеше му да мисли за каквото и да е и го принуждаваше да остава в покоите си. Вече му бе невъзможно болезнено и трудно да пикае, а когато най-накрая успяваше да изкара нещо, урината бе тъмночервена от кръвта. Потреперваше от страх всеки път, щом я видеше. Малко по-рано обаче, докато стоеше приведен над гърнето си, най-сетне успя да изпразни мехура си. Облекчението му беше огромно.

Павсаний видя, че нощта ще е безлунна. Преди няколко минути погледна през балкона на спалнята си и видя два нови кораба. Ще пристигнат точно навреме, помисли си, чудейки се откъде ли идват. Бе решил да разбере.

Знаеше, че това ще подразни младия Менон. Момчето се тревожеше все повече и повече за здравето на чичо си.

— Трябва ти почивка — беше му казал той по-рано през деня.

— Имам чувството, че съвсем скоро ще почивам повече, отколкото би ми се искало — изсумтя Павсаний. — Донеси ми малко вино, момче.

Менон се засмя.

— Щом ти се пие, значи сигурно се оправяш.

Те постояха заедно и поговориха за проблемите, които ги очакваха. Павсаний гледаше с обич младия мъж и слънчевата светлина, блестяща в червеникавозлатистата му коса. Толкова прилича на мен, казваше си той.

— За какво си мислиш, чичо?

— Гордея се с теб, Менон. Зная, че не ти е било лесно да вървиш по стъпките ми. Но ти имаш потенциала да станеш велик човек и да помогнеш това царство да бъде спасено. Надявам се боговете да те благословят както благословиха мен.

Менон се изчерви. Също като Павсаний, очевидно и той не се чувстваше комфортно, когато му правеха комплименти. Старият генерал се изкикоти.

— Твърде сантиментално ли звуча?

— Не, чичо, никак. Почивай си днес и събери сили. Утре, ако се чувстваш по-добре, може да пояздим заедно.

Ала на Павсаний вече не му се почиваше. През последните шестдесет години той отговаряше за безопасността на крепостта и в нея не пристигаха посетители, за които да не знае. Затова тръгна към Морската порта.

Глупакът Идайос го тревожеше. Толкова малко ли вярваше Приам на армията в Дарданос, та си мислеше, че такъв идиот може да помогне по какъвто и да е начин? Идайос отговаряше за Морската порта. Проста задача — не пускай никой да преминава с оръжие. Ала Павсаний се съмняваше, че той ще се справи.

Докато вървеше, умът му се върна към разговора му с царицата отпреди четири дни. Съжаляваше, че е критикувал отношението й към Дексиос. Тя имаше достатъчно собствени проблеми. Бедите бяха жесток учител, но въпреки това добър. Може би момчето бе твърде чувствително и имаше нужда от твърдост. Павсаний обаче веднага отхвърли мисълта. Декс бе само на три години, майка му не го обичаше и го отглеждаха слуги. В редките случаи, когато Хеликаон си бе у дома, той говореше с него, водеше го да яздят или да ловят риба в закътаното езеро. Докато царят го нямаше обаче, подобни събития бяха рядкост.

Павсаний се зарадва, когато преди няколко дни видя младия Менон да си играе с детето. Войникът бе качил Декс на раменете си и тичаше из двора, издавайки пръхтящи звуци като кон. Смехът на детето донесе радост на стария генерал.

Той си помисли за собствения си син, мъртъв вече от тридесет години. Когато за пръв път чу да наричат клисурата Безумието на Парнио, се обиди, сякаш някой бе превърнал личната му трагедия в шега. Ала през дългите години безмилостните вълни на времето отмиха мъката му.

Той продължи напред. Прекоси оживения двор на конюшнята и внимателно слезе по хлъзгавия каменен път, водещ към Морската порта. Когато пристигна там, с изненада откри, че тя е отворена. Странно, вратите винаги се затваряха плътно преди залез. Кой ги бе отворил? Огледа се, за да открие стражите, но не ги видя. Червеят на страха го загриза.

Докато стоеше там незабелязан — просто старец с дървена пръчка — един отряд войници притича през портала край него. Павсаний се вгледа в тях с очи, замъглени от осемдесетте му години и светлината на ниското слънце. В името на Арес, това са микенци, помисли той! Микенски войници в крепостта? За миг си помисли, че болката го кара да си въобразява и да си спомня нахлуването преди три години.

Още един отряд микенци, облечени в ясно разпознаваемите си брони с бронзови дискове притичаха необезпокоявани през Морската порта и влязоха вътре. Някъде отдалеч се разнесоха звуците от разразяващата се битка, писъци, викове и дрънчене на метал.

Объркан и несигурен, той се запрепъва напред, облегнат тежко на жезъла си. През отворената порта видя още микенски войски, които слизаха от двата кораба и се катереха по хълма към крепостта. На плажа имаше още галери и от тях на пясъка също скачаха войници. Една група микенски офицери стоеше на няколко крачки от портите и разговаряше спокойно. Те погледнаха стареца, но не му обърнаха внимание.

Стражите на портата бяха мъртви. На една хлътнала дървена маса зад двете тела Павсаний видя жалка купчина стари мечове, ножове и очукани сопи, конфискувани от посетителите през деня. Както се бе опасявал генералът, глупакът Идайос нямаше система за справяне с оръжията. Просто ги трупаше на купчина, пазена от двама отегчени войници. Понастоящем двама мъртви войници.

Тялото на Идайос лежеше с тях, с широко прерязано гърло.

Предател! — помисли си Павсаний яростно. Мислех го просто за глупак, но се оказа и предател. Отворил им е портите, а после новите му господари са го убили. Не само глупак, но и предател.

Един от микенските офицери го забеляза и каза нещо на другите. Те се обърнаха, за да гледат, докато старият генерал с мъка вървеше към тях. Някои се усмихнаха. Един мъж, облечен в бяло и с два меча на кръста, пристъпи напред.

— Съжалявам да те видя тук, чичо — каза огнекосият Менон.

Шокът бе толкова голям, че Павсаний изстена от почти физическа болка. Не мъртвият Идайос беше предателят. Онзи, който бе отворил крепостта за врага, бе негова плът и кръв.

— Как можа да направиш това? — попита той. — Защо, Менон?

— Заради царството, чичо — отвърна спокойно мъжът. — Ти каза, че мога да помогна то да стане велико. И ще го сторя. Като негов цар. Мислиш ли, че Дардания и Троя могат да удържат мощта на всички западни царе? Ако продължаваме да се опълчваме на Агамемнон, той ще опожари земите ни, а народът ще бъде изклан или поробен.

Павсаний го зяпна, а после и микенските офицери около него. В далечината звуците от битката ехтяха из крепостта.

— В момента колят хората, които ти вярваха — каза той. — Ти разби сърцето ми, Менон. По-добре да бях умрял, отколкото да те видя като предателско псе.

Менон се изчерви и отстъпи.

— Никога не си разбирал властта, чичо. Когато Анхиз умря, ти можеше да поемеш контрола над трона. Така се раждат династии. Вместо това ти положи клетва за вярност пред една превзета жена и отрочето й. И погледни докъде ни доведе това. До война, която не можем да спечелим. Върни се в покоите си, чичо. Няма нужда да умираш тук.

— Разбира се, че трябва да умре — каза един микенски офицер с раздвоена брада. — Той те познава и щом си тръгнем, ще разкаже на Хеликаон за делата ти.

— По-добре слушай господаря си, малко псе — каза Павсаний с презрение. — Когато ти кажат да лаеш, трябва да лаеш.

Лицето на Менон поаленя. Той извади един от мечовете си и пристъпи напред.

— Не исках да те убивам — каза той, — защото винаги си бил добър с мен. Ала живя твърде дълго, старче.

Тялото на генерала бе старо, но си спомняше шестдесет години на сражения. Когато мечът се спусна към врата му с мързелива арогантност, той се приведе и удари с глава по-младия мъж. Сграбчи предницата на бялата туника на Менон и ги издърпа към себе си, а после хвана дръжката на втория му меч. От счупения нос на младия мъж течеше кръв и той се отдръпна от хватката на стареца. Не забеляза обаче как Павсаний издърпа меча от ножницата. Генералът пристъпи напред и с едно бързо движение преряза гърлото на Менон. По бялата дреха покапаха червени капки. Менон нададе гъргорещ вик и се запрепъва назад. Ръцете му панически се опитваха да спрат шурналата кръв.

Павсаний падна на колене, изгубил и последните остатъци от силата си. Чу звука на тичащи крака и усети удар, а после и втори по гърба си. Болката изчезна. Менон се срина пред него и главата му падна на рамото на стареца. Генералът погледна към умиращия младеж, докато собственият му взор се замъгляваше и чезнеше.

— А толкова… те обичах… момче — каза той.