Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. — Добавяне

XVI
Смъртта на един цар

Дворецът, отреден за Агамемнон, гледаше към храма на Хермес и залива зад него. Мястото беше отлично, но майсторството, с което бе построена сградата, не беше на чак толкова високо ниво. Последните щрихи върху каменните стени бяха нескопосани и много от гравюрите сякаш бяха завършени набързо. Освен това архитектът явно не бе имал голямо въображение, защото в главните покои на втория етаж, които гледаха на запад към залязващото слънце, имаше огромни прозорци и лятно време стаите сигурно бяха горещи като пещ.

Сега Агамемнон седеше в просторната и скрита от високите стени градина, заобиколен от трима стражи, докато хората му претърсваха петнадесетте стаи. Микенският цар не очакваше да намери скрити убийци вътре, но самото търсене щеше да задържи фокуса на подчинените му върху опасностите, пред които бяха изправени. Храната в кухните беше махната и изхвърлена, виното — излято. Слугите му купиха прясна храна от пазара. Агамемнон хвърли изпълнен с омраза поглед към градината. Навсякъде бяха засадени шарени цветя, чиято миризма сигурно привличаше насекоми.

— Чий е този дворец? — обърна се той към съветника си.

— На царския син Политес. — Клейтос примижа, докато говореше и вдигна ръка да потърка челюстта си. Когато Банокъл го бе нападнал, му счупи три зъба. Два от тях излязоха успешно, но третият отскубна парче от венеца и сега раната го болеше постоянно.

Един войник, който носеше дългото черно наметало на последовател, влезе в градината.

— Стаите са чисти, царю Агамемнон.

— Проверете и покрива.

— Да, господарю.

Клейтос изчака, докато мъжът си тръгна, а после попита:

— Мислиш ли, че Приам би скрил убиец на покрива?

Агамемнон не обърна внимание на въпроса.

— Какво научи за Хеликаон?

— Възстановява се, господарю. Намира се в двореца си в долния град.

— И го пазят добре?

— Първите доклади казват, че има девет слуги, всички мъже, но не и троянски стражи, а също така не е взел дардански войници със себе си в Троя. Има един спътник — едър човек на име Гершом. Твърдят, че е египтянин.

Агамемнон се облегна в стола си. Колко опита за убийство можеше да преживее този мъж? Коланос го бе хванал в капан в Залива на сините сови, но Хеликаон се измъкна на убийците, маскиран като прост войник. После, миналата есен, група войни го нападна пред храма на Хермес. Преживя и това. Сега дори кинжалът на легендарния Карпофорус се бе провалил в опита да го убие.

— Благословен е с късмет — каза той.

— Казват, че е син на самата Афродита — отбеляза Клейтос тихо. — Може би богинята го пази.

Агамемнон удържа надигащия се гняв и изчака няколко секунди, така че гласът му да изглежда спокоен и контролиран.

— Майка му беше луда жена, Клейтос, която дъвчеше твърде много корени от меас. Хвърли се от скала и умря на камъните долу. И не ми разказвай историята, че са я видели да лети към далечния Олимп. Говорил съм с човека, който е събирал останките й за погребението. Едното й око е висяло от разбития череп, а челюстта й е била изтръгната.

— Да, царю. Само повтарях чутото.

— Тракиецът дойде ли?

— Да, господарю. Цар Ейоней пристигна вчера. Настанен е в дворец в покрайнините на града. Довел е два бойни коня със себе си и е пожелал да е близо до откритите хълмове, за да може да ги язди.

— Каква охрана има?

— Тридесет войника и сина му Резос. Има и тракийски участници в Игрите — около двадесетина човека.

Агамемнон обмисли информацията.

— Ейоней е човек на навика. Нека го наблюдават, а после проследете и маршрута, по който язди. Някъде там ще има идеално място за човек, който да го причака.

— Имаме някои чудесни стрелци, господарю. Окотос може да уцели крилото на птица.

— Не, не искам стрелец. Трябва ми прашкар. Ейоней е стар човек. Падане от тичащ кон може да го убие. Още по-добре ще е, ако камъкът го удари без онези с него да видят. Смъртта му ще изглежда като нещастен случай.

Докато светлината започваше да избледнява, Агамемнон стана и влезе в двореца. Слугите бяха запалили лампи и той подушваше печено месо в кухнята. Един войник му донесе гарафа разредено вино и царят отпи пестеливо. Малко след залез пристигна Пелей. Мъжът беше яростен, а лицето му — зачервено.

— В името на боговете, дали са ми колиба — оплака се той. — Близо до майсторите на бои. Вонята направо ми обръща стомаха.

— Къде е Ахил?

— Тича из хълмовете заедно с двама от спътниците си.

— Имат ли стражи, които да яздят с тях?

Пелей се засмя.

— Мислиш ли, че някой ще е толкова глупав, че да нападне Ахил? Той ще му изтръгне дробовете.

— Или някоя стрела ще прониже неговите — отбеляза Агамемнон.

— Мислиш ли, че Приам ще наруши мира?

— Не всички са толкова почтени, колкото теб и мен.

 

 

Силата на Хеликаон се възстановяваше ден след ден. На връщане към собствения си дворец в Долния град едва успя да изкачи стълбите, при това чак след няколко почивки, за да възстанови дишането си. Някога стройната му и мускулеста фигура сега бе слаба като скелет, а мускулите му се бяха стопили. След премахването на инфекцията обаче апетитът му се възвърна, а Гершом надзираваше приготовлението на храната. Нямаше лакомства, нито вина, затова пък му носеха голямо количество плодове и прясно месо.

— Някога дядо ми беше велик войн — каза той на Хеликаон. — Ранявали са го повече от двадесет пъти. Той твърдеше, че раненото тяло се нуждае от проста храна — вода, която да преминава през него, плодове и месо за сила. И също като добрия кон, тялото се нуждае от работа, за да стане отново силно.

Скоро кожата на Хеликаон започна да губи призрачната си бледност, а тъмните сенки под очите му изчезнаха. Гершом взе два коня от конюшните на Приам и двамата излязоха да пояздят без седла сред хълмовете. Ездата измори Хеликаон и египтянинът ги поведе през няколко полета до една ферма, където имаше изкопан кладенец. Двамата завързаха конете и седнаха в сянката на къщата. Хеликаон държеше длан над раната си. Сега нямаше бинтове и когато вдигна ръка, дълбокият белег под нея беше червен и ярък.

— Как е болката? — попита Гершом.

— Почти я няма. Но раната сърби. — Хеликаон погледна приятеля си. — Как си позволил на някакъв непознат да ме покрие с личинки? — попита той с изморена усмивка.

— Беше ми скучно — отвърна египтянинът. — Реших, че може да е забавно.

Хеликаон се облегна на стената и затвори очи.

— От онази последна нощ насам не съм имал сънища — каза той. — По някакъв странен начин ми липсват. Сякаш се носех през целия свят само за едно мигване на окото. Мислех, че стаята е омагьосана. Денят преминаваше в нощ и после пак в ден за секунди.

— От онова, което чух, докато те тресеше, сънищата ти бяха все за кръв, смърт и болка.

— Повечето да. Но сънувах и Аргуриос и Лаодика. Това беше като балсам за духа. И аз… — той замълча.

— Какво? — попита Гершом.

Хеликаон въздъхна.

— Имах един целебен сън. С Андромаха. Имах чувството, че някой ме издига от мрачна яма към яркото слънце.

Гершом погледна към приятеля си. Хеликаон се бе загледал в далечината и египтянинът усети тъгата, която се излъчваше от него. Само че не можеше да разбере произхода й. Хеликаон се бе върнал от бреговете на Хадес. Беше млад цар и му предстоеше велик живот. Имаше красива съпруга, която го чакаше в Дардания, и флотилия от кораби, плаващи сред Великата зеленина, за да му носят богатства. Но откак започна оздравяването му, не се бе засмял или пошегувал дори веднъж.

Някъде наблизо прозвуча ръмжене и една голяма черна хрътка с оголени зъби дойде от другата страна на стената. Конете се размърдаха нервно. Ръката на Гершом се стрелна към кинжала му.

— Не, приятелю — спря го Хеликаон. — Не я наранявай. Хрътката прави каквото трябва, защитава дома на господаря си. Не и обръщай внимание. Извърни глава и не я гледай в очите.

— За да може да ме захапе за задника?

Хеликаон бавно протегна ръка и същевременно изщрака леко с пръсти. Хрътката застина, но продължи да ръмжи, а козината по врата й беше настръхнала. Внезапно Хеликаон щракна силно с пръсти и извика:

— Тук! Ела! — Кучето веднага дотича при него. — Смелчага си ти — каза му дарданецът и бавно вдигна ръка, за да може да я подуши.

— А ти, боя се, си идиот — изръмжа Гершом. — С такива челюсти можеше да ти отнесе пръстите.

— Знаеш ли какъв е проблемът с отглеждането на благородници в Египет, Гершом? Можете да гледате, но не ви е нужно да виждате. Робите изпълняват всяко ваше желание, носят ви храна, подреждат ви дрехите.

Хрътката стана, отиде до кладенеца и легна на сянка.

— Това е старо куче. Посивяло около челюстите. Не е младо и безразсъдно. Хората сигурно посещават това място постоянно. Никой фермер не би държал зле тренирано куче-пазач без каишка. Посетителите през деня сигурно обикновено са добре дошли. Ако бяхме дошли посред нощ, нещата щяха да са различни. А и имаме коне. Ако това куче искаше да убива, те щяха да усетят и да се паникьосат. Вместо това просто се размърдаха леко и наостриха уши. Значи не сме били в опасност. Трябваше само да покажем на кучето, че нямаме лоши намерения.

Гершом поклати глава.

— Не си убедителен, Хеликаон. Обясняваш действията си и тъй като крайният резултат е добър, излизаш прав. Кучето обаче можеше да страда от зъбобол или да е болно от бяс и тогава не би действало според обучението си. Конете можеше да не надушат намеренията му. Те обикновено не се числят към великите мислители. Методът ти за справяне със ситуацията беше рискован. Моят, да пронижа животното, щеше да постигне същия резултат, но без риск.

— Освен дето щеше да убиеш едно чудесно куче — отбеляза Хеликаон.

— Е, и? Не е мое.

Докато говореха, откъм полетата се появиха двама мъже. И двамата бяха червенокоси, с широки рамене, но първият бе по-възрастен и имаше сиви нишки в косата си.

— Мен ли търсите? — попита той.

Хеликаон се изправи на крака.

— Не. Просто яздехме и искахме да починем малко.

— А, ясно, заповядайте — каза фермерът. — Извадили сте късмет обаче. Цербер отхапа парче от последния пътник, който дойде без предупреждение. — Смехът на Гершом проехтя като тътен. — Не беше смешно — измърмори мъжът. — Струва ми две овце за компенсация. Кучето остарява и забравя тренировката си. Към града ли сте тръгнали?

— Да.

— Тогава по-добре избягвайте гората. Имало е инцидент и навсякъде гъмжи от войници, които спират пътници и задават въпроси.

— Какво е станало? — попита Хеликаон.

— Някакъв чужденец паднал от коня си и умрял. Важен човек. Дошъл е за сватбата, предполагам. Както и да е, губя време тук, така че ще трябва да ме извините. Ела, Цербер — извика мъжът и черната хрътка тръгна след него.

— Думичка да не съм чул — предупреди Хеликаон.

— И какво бих могъл да кажа? Аз, който съм роден в царския дворец и гледам, без да виждам?

Хеликаон въздъхна.

— Колко време ще ме тормозиш с това?

— Трудно ми е да преценя. Със сигурност през по-голямата част от лятото.

Другият мъж се засмя и завъртя коня си.

— Тогава можеш да ми ядеш прахта по пътя към двореца — каза той и смушка жребеца в галоп.

Гершом го последва. Двата коня бяха силни и бързи, но египтянинът бе много по-тежък от царя на Дардания и не може да скъси разстоянието. Чак когато приближиха града, Хеликаон забави коня си, за да остави другия жребец да го догони. По бузите му имаше здравословен цвят и настроението му се бе подобрило. Докато прекосяваха хълма, заливът се появи пред очите им, яркосин под слънцето. Лек бриз се носеше над хълмовете. Хеликаон спря жребеца си и се загледа над морето. Гершом видя как настроението му отново се променя, а изражението му става сериозно.

— Какво има? — попита той.

— Към Троя идва човек, когото съм се заклел да убия.

— Ами силите ти се възвръщат бързо. Още няколко седмици и ще можеш да го предизвикаш.

Хеликаон не каза нищо повече и двамата продължиха напред. Докато достигнат двореца, издръжливостта му се беше изчерпала и той си легна. Гершом върна конете и докато беше в конюшните, чу, че царят на траките Ейоней е жертвата на падането от коня. Яздел пред спътниците си и когато свърнали зад завоя на пътеката, го намерили проснат на земята, а конят му стоял близо до него.

Смъртта се смяташе за лоша поличба за предстоящата сватба и цар Приам устройваше вечер в почит на загиналия, която щеше да се състои в храма на Посейдон след пет дни, когато всички царе от Запада и Изтока трябваше вече да са пристигнали. Микенският цар Агамемнон бе предложил да говори във възхвала на Ейоней.

 

Ужасното осъзнаване, че е бременна, изпълни дните и безсънните нощи на Андромаха с ярост и самоненавист. Как можеше да допусне нещо толкова глупаво? Как бе възможно боговете да я наказват толкова сурово?

Опита се да се убеди, че е влязла в леглото на Хеликаон само заради съвета на Пророка, за да положи топло тяло до умиращия мъж и да го върне към живота. Но самоизмамата никога не й се беше отдавала. Почти от момента, в който видя Хеликаон на плажа на Залива на сините сови, бе копняла да бъде близо до него, гола, кожа до кожа. Дори сега, с ужасните последствия от действието й, висящи над главата й като буревестник, потръпваше от спомена за онзи миг.

Прислужницата й Акса сновеше из покоите и бърбореше, докато събираше разхвърляните дрехи. Доброто й настроение не я бе оставило цяла зима. Съпругът й, за когото се беше страхувала, че е умрял с Хектор, се завърна у дома и радостта й беше огромна. Бебето й бе здраво, съпругът й — жив, и светът сияеше от щастието й.

— Може би днес жълтата рокля — каза тя. — Слънцето блести и мога да сплета косата ти със златна нишка. Така ще улавя светлината.

— Днес не искам плитка — отвърна Андромаха. — И жълтото е твърде ярко. Донеси ми бледозелената.

— Винаги носиш зелено — оплака се Акса. — Видя ли „Ксантос“ в залива вчера? Може би господарят Хектор ще дойде на посещение. Жълтата рокля ще го омае.

— Не го искам омаян. И няма да дойде.

Акса изглеждаше изненадана.

— Така ли мислиш?

Андромаха се извърна към нея.

— Колко пъти е посещавал собствения си дворец, откак аз съм тук?

— Няколко. Видях го веднъж.

— Да, идваше да посети Хеликаон, и винаги когато мен ме нямаше.

— О, сигурна съм, че…

— Моля те, Акса, не му измисляй извинения. Това е уреден брак, който Хектор очевидно не желае. Предполагам, че ще отиде във фермата си и няма да го видя преди сватбеното тържество.

Изражението на прислужницата помръкна.

— Не бива да мислиш така, господарке. Хектор е прекрасен човек. Местарес го боготвори. Каза ми, че Хектор те смята за най-красивата жена на света.

— Толкова красива, че не може да понесе да стои в една стая с мен. Достатъчно. Права си — нека е жълтата рокля.

Андромаха не желаеше да носи толкова ярък цвят, но знаеше, че съгласието й ще спре приказките на Акса. Пухкавата слугиня се усмихна щастливо и изтича да донесе дрехата.

Междувременно Андромаха излезе на балкона. Той все още тънеше в сянка, но тя виждаше слънчевата светлина, която започваше да озарява града, и чуваше звуците на работниците, подготвящи мястото за Игрите. Зад тях забеляза и мъжете, които издигаха насипа по дължината на хиподрума, където щяха да се провеждат състезанията с колесници. Градът се изпълваше с пътешественици и състезатели, нетърпеливи да спечелят злато в Игрите. Равнината на север започваше да се превръща в отделен град от палатки и набързо издигнати колиби.

Зави й се свят и тя пое дълбоко дъх.

На Тера бе вървяла с останалите жрици по склоновете на яростната планина, пеейки химни за успокояване на Минотавъра, който ръмжеше под скалите. Сега усети подобна опасност. На повърхността тя бе Андромаха, девствена принцеса от Тива, която щеше да се омъжи за наследника на трона на Троя. Но в нея растеше нейният собствен минотавър, чието присъствие, ако станеше известно, щеше да доведе до унищожението й.

Когато Приам научеше за безбожието й, щеше да нареди да я убият. Царят беше безмилостен, въпреки желанието си към нея. През последните години бе екзекутирал неколцина от по-непокорните си синове. А към нея гневът му щеше да е огромен, защото бе отблъснала собствените му попълзновения в името на честта, което сега в очите му щеше да е пълно лицемерие. Всъщност щеше да излезе, че просто го е правила на глупак. Егото на Приам нямаше да приеме подобно нещо.

И какво тогава да направя, зачуди се тя? Да ида при Хеликаон? Да му кажа, че сънят му не е бил сън? Сърцето я заболя. Той щеше да се опита да я защити и да си навлече гнева на Приам. Дали малката армия на Дардания можеше да устои на мощта на Троя? Тя знаеше отговора.

Тогава Андромаха се замисли за Хектор. Можеше да се опита да го съблазни. Ако успееше, той щеше да повярва, че детето с негово. Отпъди тази мисъл веднага. През целия си живот бе вярвала в почтеността — особено при любовници. Андромаха никога не бе лъгала Калиопа. Как тогава можеше една женитба да започне с подобна лъжа? Това щеше да остане като отрова в сърцето й. Не, имаше само един почтен път на действие — да иде при Хектор, да си признае всичко и да приеме последствията, каквото и да бяха решили боговете.

Акса се върна и й помогна да облече жълтата рокля. Дрехата бе красива, с вплетено в нея злато и сребро.

— Мисля да се разходя — каза тя, когато Акса коленичи да завърже връзките на сандалите й.

— Да дойда ли с теб?

— Не, Акса. Днес няма да имам повече нужда от теб. Върви си вкъщи и се погрижи за детето си.

— Той расте здрав — каза слугинята. — И ще бъде красив като моя Местарес, а не безличен и грозен като мен.

Андромаха погледна кръглото като месечина лице на жената и усети буца в гърлото си.

— Акса, ти не си безлична. Всичко, което представляваш сияе като светлина от лицето ти — силата, лоялността, обичта и смелостта ти.

Акса се изчерви.

— Понякога говориш толкова странни неща, господарке — промърмори тя. — А какво ще кажеш сега за златната нишка в косата?

— Не, ще я оставя да се спуска свободно.

Слугинята се надигна и се загледа в огненочервената коси на Андромаха.

— Слънцето я е достигнало — каза тя критично. — Някои кичури са се позлатили. Трябва по-често да носиш воал.

Андромаха се засмя и настроението й се подобри за малко.

— Ти никога не си доволна, Акса. В един момент искаш да сложиш злато в косата ми, а после се оплакваш, защото то вече е там.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна другата жена. — Само селянките имат подобни кичури в косата, защото стоят под слънцето по цял ден.

— Значи и аз съм селянка — каза Андромаха. — Хайде сега си върви.

До портата на двореца видя, че Кеон седи тихо на една пейка, поставил блестящия си бронзов шлем до себе си. Нагръдникът му сияеше под слънцето. Той стана, когато тя се приближи.

— До гробницата ли ще отидем?

— Не. Отиваме към фермата на Хектор.

— Доста далечно разстояние за тази жега, господарке. Да извикам ли колесница?

— Предпочитам да повървим.

Той не каза нищо повече и двамата заедно излязоха в града. Кеон сложи шлема си, който покриваше цялото му лице и за радост на Андромаха правеше разговора почти невъзможен. Той тръгна пред нея сред тълпата към центъра на града, а после и през Дарданската порта, която водеше към каменния път отвън.

Кеон се оказа прав. Пътят наистина беше дълъг за подобна жега и до средата на деня двамата още бяха далеч от целта си. Гордостта на Андромаха не й позволяваше да признае грешката си и тя продължи да върви, въпреки че жълтата й рокля бе напоена с пот, а сандалите дращеха глезените й. Кеон я изгледа.

— Ако не възразяваш, господарке, бих се зарадвал, ако мога да си почина малко на сянка — каза той и свали шлема си.

Тя го погледна и се усмихна.

— Ти си мил човек, Кеон, а по челото ти няма и капчица пот. И да, благодаря ти, наистина бих могла да си почина малко.

Той й се усмихна широко, а после посочи групичка дървета. Някой бе издигнал бял олтар сред тях. В него се виждаше статуя на жена с лък в ръката. Около нея имаше изсушени цветя. Андромаха се пресегна, погали статуята и се усмихна. Напомняше й за Калиопа. Точно зад олтара чу звука на течаща вода. Тя заобиколи храстите и откри потока, бълбукащ над белите камъни. Коленичи, събра дланите си в шепа и отпи. Водата имаше неопределим вкус, който не бе съвсем приятен. Кеон стоеше наблизо с ръка на дръжката на меча.

— Ти няма ли да пиеш? — попита тя.

— Не съм жаден.

Тя потопи част от ръкава си в потока и го допря до челото си, а после се изправи и застана до него в сянката.

— Чий е този олтар?

— Майката на бореца Аркеос го построила в чест на богинята Артемида. Твърди се, че Аркеос е спечелил повече Игри от всеки друг смъртен.

— Той троянец ли е бил?

— Не, господарке. Бил е от Самотраки.

Той подръпна ухото си и понечи да заговори. После въздъхна и се отдръпна от нея.

— Какво искаш да питаш? — спря го тя.

— Чудех се защо отиваш при Господаря Хектор без предизвестие.

— Откъде знаеш, че е без предизвестие?

— Той щеше да прати колесница и отряд конници.

— Познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Говорил е с мен, но не го познавам. Знам само, че е велик мъж.

— Всички това ми повтарят.

Той я погледна и се усмихна широко. Това го накара да изглежда като момче.

— Брат ми е в отряда му. Бил е с него в Кадеш.

— Да, да, велик войн. Всичко това вече съм го чувала, Кеон.

— Нямаше да говоря за война, господарке. Всички знаят, че Хектор е боец. Величието му обаче е в малките неща. Той знае имената на хората си и тези на жените им. Брат ми не е офицер. Говорил е с Хектор само веднъж, докато са седели до един поток. Тогава му казал за бременната си съпруга. Когато детето се роди, принцът му прати златна чаша за подарък. — Той извърна поглед. — Това сигурно не звучи като кой знае какъв жест.

— Напротив — каза Андромаха. — Бих се изненадала да науча, че баща ми знае името на дори един от войниците си. Той никога не би си и помислил да прати подарък на някой от тях.

Тя излезе пак под слънцето и продължи по пътя. Кеон я настигна. Появи се лек бриз, а няколко разпокъсани облака закриха светлината. Докато вървяха надолу по склона, стана по-хладно и вятърът зашепна над локви от вчерашния дъжд.

Накрая видяха фермата и конните пасища зад нея. Главната сграда бе стара, построена от камък, с един етаж и плосък покрив. Трите постройки около нея бяха построени от дърво, издигаха се по-високо и имаха широки врати. Едната очевидно бе конюшня. Другите две сигурно служеха като складове, или поне така предположи Андромаха.

Пред главната сграда няколко души се опитваха да хванат прасе, което бе избягало от кошарата си. Животното се обърна и се засили към мъжете, принуждавайки ги да се разпръснат. После се подхлъзна в калта, претърколи се и се блъсна в счупената ограда. В този миг един едър мъж, гол до кръста и покрит с кал, се хвърли върху него. Прасето избяга и гигантът се подхлъзна с лицето напред, забивайки нос в оградата, което предизвика смеха на приятелите му.

Андромаха чу смеха им, донесен по вятъра и настроението й се пооправи. Докато двамата с Кеон слизаха надолу по хълма, мъжете оформиха полукръг около прасето в опит да го върнат зад оградата, но то отново се затича към тях. Този път покритият с кал гигант прецени скока си по-добре и сграбчи с масивните си ръце плешките на животното. То изсумтя и се опита да се бори, но той го притисна към земята. После за всеобща изненада стана на крака, сграбчил голямото прасе в ръцете си. Пързаляйки се в калта, той се запрепъва към ограждението.

Останалите сграбчиха падналата греда и я наместиха на мястото й. Мъжът пусна втрещеното прасе, а после се затича обратно към оградата. Звярът се втурна да го преследва. Гигантът достигна целта си точно преди прасето и скочи над нея. Приземи се в една локва и пак падна. Отново избухна смях. Мъжът седна, опитвайки се да изчисти калта от лицето и косата си. После видя Андромаха.

Хектор бавно се вдигна на крака.

— Какво неочаквано удоволствие — каза той.

Андромаха не му отговори. Умът й избяга обратно в палатката на гадателя Аклид, който бе предсказал трите големи любови в живота й. Първата беше Хеликаон. Втората беше Дъбът. „И как ще го позная?“ — бе попитала тя.

„Той ще се въздигне от калта, а тялото му ще е опръскано е нечистотиите на прасета.“

Устата на Андромаха пресъхна, а главата й се завъртя. Вече познатото гадене се върна заедно със световъртежа.

— Трябва да поговорим — успя да каже.