Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. — Добавяне

XXIII
Събиране на вълци

Приам седеше сам в покоите на царицата, а покритото с плащеница тяло на Хекуба лежеше на клада в центъра на главната стая. От плата се разнасяше миризма на тежки парфюми, която прикриваше вонята на смърт. Царят не можеше да се приближи до тялото. Седеше в далечния край на стаята с полупразна чаша вино в ръка. За да спази обичая на дома на Илиос, бе облякъл разкъсана на рамото бяла туника, а по десния ръкав и косата си беше посипал прах.

Приам допи виното си. Усещаше присъствието на Хекуба в стаята, стояща в другия край и загледана в него. Чувстваше неодобрението й.

— Трябваше да дойда при теб — прошепна той. — Знам. Но не можех. Нямаше да успея да го понеса. Разбираш това, Хекуба. Знам, че го разбираш. Някога ти бе най-красива сред жените. Исках да те запомня такава, а не като старица, проядена от рака, с пожълтяла кожа и изпъкнали кости.

Хвърли изпълнен с нежелание поглед към тялото и затвори очи, за да види отново прекрасните дни на младостта им, когато и на двамата им се струваше, че са безсмъртни. Спомни си времето, когато тези покои бяха завършени, а двамата с Хекуба стояха на балкона и гледаха града си. Тогава тя беше бременна с Хектор.

— Няма нищо, което да не можем да постигнем, Приам — каза му тогава. — Ние сме могъщи!

— Бяхме могъщи — каза той на глас. — Но сега теб те няма, а вълците се събират. Всички са в мегарона долу и чакат пира в твоя чест. Ще дойдат при мен да изразят съболезнованията и пожеланията си. Ще ме гледат с премрежени очи и ще почувстват слабостта ми. Агамемнон ще ликува. Гнусният Пелей, алчният Идоменей, лукавият Нестор и хитрият Одисей.

Той стана и започна да кръстосва стаята, без да гледа тялото под покрова. Вместо това се загледа в дълбините на празната винена чаша, а после я запрати към стената.

— Къде си, когато имам такава нужда от теб? — изкрещя царят.

После се свлече в стола си. В ума му се появи образа на Адромаха, която се съблича и се обръща с гръб към него, докато роклята й пада на земята. Видя се как пристъпва напред, ръцете му се плъзгат по голата кожа. Това видение го тормозеше вече няколко дни. Събуждаше се с него, вървеше с него и заспиваше с него.

— Умът ми е замъглен, Хекуба — каза Приам в опит да го отблъсне. — Взех Андромаха в леглото си, както си знаела, че ще сторя. Мислех, че това ще прекрати постоянната ми нужда от нея. Но не я прекрати. Вместо това разпали кръвта ми по начин, който не съм изпитвал, откак… откак двамата с теб бяхме млади. Това ли е, на което си се надявала? Това ли е дарът ти за мен? Тя толкова прилича на теб, обич моя. Виждам те в очите й, чувам те в гласа й. — Той замълча, а после се запрепъва през стаята и взе каната с вино от една малка маса. Надигна я и отпи дълга глътки, а червената течност покапа по бузите му и оцапа туниката. — И сега тя не иска да дойде при мен. Напомня ми за уговорката ни. Веднъж на всеки лунен изгрев. Напомня го на мен! Нима не съм цар? Не е ли мое право да правя и разтурям уговорки? — Той потърка очи. — Не, не мога да си позволя да мисля за нея сега. Трябва да се подготвя за вълците. Те се превръщат в глутница и аз трябва да я разбия, да ги разединя. Мога да подкупя Идоменей и някои от по-малките вождове. С Нестор мога да се разбера. Останалите ще се наложи да принудя. А Одисей трябва да умре.

Чу как вратата се отваря и неговият син, дебелият Антифон, влезе тихо.

— Какво ти става? — извика той. — Не виждаш ли, че говоря с майка ти?

— Виждам, татко, както виждат и другите хора, но се боя, че тя не може да те чуе.

Приам се завъртя към тялото, изгуби равновесие и започна да пада. Антифон го сграбчи и го изправи на крака, а после почти го занесе до дивана.

— Донеси ми вино — нареди царят.

Принцът поклати глава.

— Враговете ти се приближават към дома ни. Сега не е времето за подобна сантименталност. Ще ти донеса вода и ти ще я изпиеш, за да изпикаеш слабостта си. После ще слезеш долу при гостите си като могъщия цар на Троя, а не като пиянде, блеещо за бедната си мъртва жена.

Думите пронизаха мъката на Приам като нож, той сграбчи туниката на Антифон и го придърпа над себе си върху дивана.

— Как смееш да ми говориш така? Гръм да ме порази, ще ти изтръгна езика!

— Да, ето този Приам ни е нужен сега — каза тихо принцът.

Царят примигна и гневът му избледня. Той пое дълбоко въздух и пусна Антифон. Синът му беше прав. Стаята започна да плува пред погледа му и той се излегна на дивана.

— Донеси вода — каза полугласно.

Антифон го хвана за ръката.

— Нека излезем на балкона. Въздухът ще прочисти ума ти.

Приам успя да стане и с помощта на сина си излезе под лунната светлина. Щом се озова на балкона, се подпря на парапета и повърна. Главата започна да го боли, но усети, че ефектът на виното отслабва. Антифон му донесе чаша вода, която се насили да изпие. След малко пое дълбоко въздух и се надигна на крака.

— Отново съм на себе си — каза той. — Сега нека слезем сред вълците.

 

 

Царете на Запада и Изтока седяха около огромната маса с форма на конска подкова в мегарона на Приам, под проблясващите факли и в сенките на статуите на троянски герои. Слуги със златни подноси със златни чаши, пълни с вино, се движеха около тях. Приам още го нямаше и царете започваха да стават неспокойни. Атинянският владетел Менестеос се оплака пръв. Набитият червенобрад атинянин се славеше с избухливия си нрав.

— Колко още ще ни кара да чакаме? — изръмжа той. — Това с нетърпимо!

— Успокой се, приятелю — каза Агамемнон от другия край на масата. — Човекът страда и не мисли ясно. Не иска да ни обиди сигурен съм в това. В мъката си просто е забравил добрите обноски.

Златокосият Хектор, седнал до него, почервеня.

— Благодаря ти за учтивостта, Агамемнон — каза той студено. — Но баща ми няма нужда някой да се извинява вместо него.

Одисей седеше смълчан близо до голямата врата. Нямаше желание да присъства на този пир, нито изпитваше тъга по царицата. Той знаеше каква отровна смес беше тя приживе — усмивка на сирена, очи на леопард и сърце на змия. Одисей не скърбеше за смъртта й, нито имаше желание да изразява съчувствието си на Приам. Учтивостта обаче го задължаваше да присъства. Така че щеше да изслуша учтиво, докато Върховният жрец на Атина си измисля безбройните достойнства на царицата, и да гледа, докато прерязваха гърлата на седем бели гълъба, които после, според вярата на глупаците, щяха да отлетят до Олимп и да запознаят боговете с историята на живота на Хекуба. Що за богове щяха да са те, ако не знаеха всичко за нея, за измамите и предателствата, които я опетняваха? Толкова тъп ритуал, помисли си Одисей.

Един слуга постави златна чаша пред него, но той не й обърна внимание. Погледна по дължината на масата към мястото, където Хеликаон седеше между младия цар на Аркадиа Агапенор, и Ектион — владетелят на Тива в полите на Плакос и баща на Андромаха. Младият мъж не погледна към Одисей нито веднъж.

Вратите в другия край на мегарона се отвориха и в залата влязоха шест царски орела, облечени в брони от бронз и сребро, с бели наметала и шлемове с бели гребени. Те се отместиха встрани и удариха с копия кръглите си щитове, предвестявайки пристигането на цар Приам.

Той влезе в мегарона, следван от едрия си син Антифон. Одисей го изгледа със студен поглед. Приам все още беше висок и широкоплещест, но възрастта вече го връхлиташе като гарван и стопяваше силите му. Лицето му бе зачервено, очевидно царят бе пил много. Въпреки това той отиде със сигурна крачка до мястото си начело на масата и седна, без да продума на гостите си. После направи знак на жреца да започне тържествената реч.

Мъжът беше висок, източен и по-млад от нормалното за повечето върховни жреци. Вероятно още някое от копелетата на Приам, помисли Одисей. Но гласът му беше богат и дълбок, а думите му за живота на Хекуба бяха трогателни. Той разказа за силата и верността й, за обичта й към Троя. Разказа за синовете й и гордостта й от постиженията на героя Хектор. Изпълнението беше на много високо ниво и когато жрецът приключи, царете заудряха по масата, за да изразят високото си мнение за него. После Приам се изправи.

— Благодаря ви, че дойдохте тази вечер — обърна се той към гостите си. — Мнозина тук са били приятели на Троя по-дълго, отколкото аз съм бил жив. Други може и да станат приятели на града. Такава е моята надежда. Всички тук сме водили войни. Понякога сме били принуждавани. Друг път сме пътували с корабите си, за да се включим в тях, преследвайки слава или богатства. Войната е достойно занимание и често е нужно, за да отвърнем на злото, извършено срещу домовете ни или да нанесем смъртоносен удар на онези, които биха ни навредили. Тази нощ обаче вечеряме като приятели и скърбим за загубата на нещо красиво. Яжте и пийте, приятели мои, и се наслаждавайте на забавленията, устроени от моите синове. Имаме танцьорки от Крит, жонгльори от Милет, певци и музиканти. Тази нощ е посветена на радостта и благодарността към един живот, който значеше много за мен.

Приам плесна с ръце и засвири музика. Слугите заприиждаха, понесли златни подноси, отрупани с храна.

Одисей яде малко, а когато пирът приключи и забавленията започнаха, стана от масата и тръгна към вратата. Изненада се, когато чу гласа на Приам:

— Толкова скоро ли ще си тръгнеш, царю на Итака? Няма ли да ми предложиш съболезнованията си?

Когато царят заговори, музиката спря. Одисей се обърна бавно насред тишината.

— Какво искаш да чуеш, Приам? Че съжалявам за загубата ти? Съжалявам за всеки, който изгуби някого, когото обича. Но няма да ти предложа медени думи. Честта и обичаят изискваха от мен да присъствам тази вечер. Честта и обичаят изискват от мен да присъствам на Игрите утре. После ще отплавам оттук, без да погледна назад.

— Ще отплаваш оттук като враг на Троя! — избумтя гласът на Приам. — Като наемник на убийци и клетвопрестъпник. И когато се срещнем отново, се погрижи да имаш оръжие в ръка.

— Ще се погрижа — отвърна Одисей разярен. — И то ще бъде Акилина, а не някаква умишлено счупена пръчка, която твоите лакеи съдиите са ми дали. Нямах желание за война с Троя. Запомни го, Приам. Спомни си го, когато синовете ти умрат и влиянието ти изчезне. Спомни си го, когато пламъците поглъщат двореца ти.

— Костите ми треперят — изсмя се царят. — Малката Итака срещу мощта на Троя. Имаш ли оръжие, с което да събориш стените ми? Имаш ли армия, която да победи Троянския кон? Не, нямаш! Нито ти, нито стотина като теб събрани заедно, бихте постигнали нещо повече от ухапване на бълха по тялото на Троя. Сто хиляди мъже не могат да превземат този град. Имаш ли сто хиляди, малки царю?

В този миг Одисей осъзна, че Приам е предизвикал сблъсъка, за да каже именно това на събралите се там царе. Той постоя неподвижно за момент, а после се засмя.

— Искам да запомниш и това самохвалство, Приам — каза той. — Искам всички тук, които чуха тези думи да ги повторят по цялата Велика зеленина. Нито аз, нито стотина като мен събрани заедно, биха постигнали нещо повече от ухапване на бълха по тялото на Троя. Нека долините ехтят от тези думи. Нека планините забучат от тях. Нека моретата ги шептят по плажовете на света.

С тези думи Одисей се обърна и излезе.

Чул, че някой го следва, той се извърна и видя Хеликаон. Почувства как върху него се спуска огромна тъга.

— Дано заплахата ти е кратка — каза той. — Нямам настроение да се бавя.

— Нямам заплахи, Одисей — отвърна Хеликаон с болка в гласа. — Не исках нищо от това да се случи.

— Може би трябваше да го имаш предвид, преди да дотичаш при Приам — каза Грозния цар. — Толкова малко ли значеше приятелството ни за теб, че не почака да чуеш какво имам да ти кажа, преди да ме обявиш за престъпник и убиец?

Разкъсван между мъката и яростта си, той обърна гръб на младия мъж, но Хеликаон бързо го хвана за ръката.

— Не е както си мислиш! — извика той. — Никой не е по-важен за мен от теб, Одисей. Нямам спомен за срещата си с Приам. Тогава бях в треска, кръвта ми беше отровена. Не си спомням никой разговор от онези дни. Постоянно се лутах между сънища — сънища за смърт и отчаяние.

Одисей почувства как яростта му се оттича от него. Обхвана го ужасна умора.

— По-добре ме питай сега това, което искаш да знаеш — каза той.

— Излъгал ли ме е Карпофорус? Кажи ми, че е така, за да оправим всичко.

Одисей видя нуждата на Хеликаон тази лъжа да е истина. Тя блестеше в очите му.

— Вече нищо не може да се оправи, Златни. Убиецът не те е излъгал. Платих му тежестта на овца в сребро, за да убие Анхиз.

Хеликаон остана неподвижен, взрян в него с изражение на пълно неверие.

— Не разбирам. Защо си го направил? Не би могъл да спечелиш нищо. Баща ми ме презираше, но с теб никога не е имал вражда. Кажи ми и прекрати тази агония.

Одисей въздъхна.

— Боя се, че това ще донесе само нова и по-различна болка, и с радост бих жертвал десет години от живота си, за да не научиш истината. Дори сега се колебая дали да ти кажа.

— Трябва да знам, Одисей. — Хеликаон го изгледа настоятелно. — Макар че ми се струва, че мога да предположа какъв ще е отговорът.

Одисей кимна.

— При последното ни пътуване, когато плавахме към Дардания, имахме трима пътници. Двама търговци и един пътешественик. Пътешественикът беше Карпофорус. Разпознах го и предположих каква е целта на пътуването му. Една нощ говорихме насаме. Дадох му ясно да разбере, че зная коя е целта му и му направих предложение. Нямаше друг избор, освен да я приеме, защото ако откажеше, това щеше да доведе до смъртта му на мига, от моята собствена ръка.

— И аз съм бил целта му?

— Да. Анхиз вече те беше разсиновил и те бе обявил за незаконен син. Беше обявил Диомед за свой наследник. Но искаше да е сигурен, че няма да му създаваш проблеми. — Одисей въздъхна. — Искаше да умреш. Аз вече знаех това, тъй като той ми бе предложил богатство, за да те убия, докато плаваш с мен. Наивно вярвах, че като види мъжа, в който си се превърнал, ще се изпълни с гордост, както стана с мен. Когато разбрах, че е наел Карпофорус, осъзнах, че няма да се спре пред нищо, докато не те унищожи. Затова платих да бъде убит. И дори сега не съжалявам за това.

Хеликаон се отдръпна на няколко крачки и остана с гръб към Одисей.

— Защо не ми го каза преди? — попита той. — Щях да разбера.

— Да, щеше. Но въпреки всичко ти все пак се възхищаваше на Анхиз. Не виждах причина да очерням паметта му. Сега ми се иска да го бях направил.

— Имам нужда от разходка — каза Хеликаон и отново се извърна с лице към него. — Нека излезем от двореца, да се разходим до плажа и да усетим морския въздух по лицата си.

— Не, Хеликаон. Не можем да вървим заедно — каза Одисей тъга в гласа. — Телохранителите ми са отвън. Вероятно Приам е изпратил още убийци след мен. Що се отнася до теб, ти вече знаеш, че микенците те търсят. И за двама ни вече няма да има свободни разходки. — Тишината между двамата се проточи няколко мига. После Одисей заговори отново: — Великата война наближава и ние двамата ще бъдем врагове. Това ме натъжава повече, отколкото мога да изразя с думи.

— И ти ще се съюзиш с Агамемнон? Той ще потопи света в кръв.

Одисей сви рамене.

— Не аз съм причината за всичко това, Хеликаон. Не аз се обявих за враг на Троя. И дори да исках, няма къде да отида и да се скрия. Приам вече ме унизи три пъти. Аз съм цар, а царете не оцеляват дълго, ако оставят други царе да пикаят върху обувките им. Корабите ми няма да нападат дардански галери и аз няма да участвам в нахлуване в твоите земи. Но ще участвам във войната с Троя и в краха на Приам.

— А аз ще се бия редом с него и Хектор — отвърна Хеликаон.

— Единственият почтен път на действие — съгласи се Одисей. — Но събери отново силите си, момче. Станал си кожа и кости.

— Ами Седемте хълма? — попита Хеликаон. — Ние построихме поселището заедно и там работят дарданци и итакийци.

Грозния цар обмисли въпроса.

— То е далеч от предстоящата война. Можеш да ми се довериш, че ще го надзиравам и ще се погрижа печалбите ти да се пазят за теб. Ще сторя всичко по силите си да се погрижа да няма напрежение между хората там. Нека се надяваме, че един ден ще можем да вървим сред Седемте хълма отново заедно като приятели.

— Ще се моля за този ден, приятелю.

В очите на Одисей бликнаха сълзи и той придърпа младия мъж в прегръдките си, а после го целуна по бузите.

— Дано боговете те пазят.

— Теб също, грознико. Винаги.

 

 

Игрите продължиха на сутринта след прощалното пиршество за Хекуба. Небето беше ясно и над хълмовете духаше свеж бриз. Хиляди се бяха струпали на хиподрума и стадиона и в този последен ден се залагаха цели богатства. За Ахил обаче нямаше дори медник, тъй като никой не искаше да залага срещу него.

Въпреки предупрежденията на приятелите му, Хеликаон отиде сред възбудената тълпа, за да гледа състезанията. Сбогуването с Одисей му тежеше и вече нямаше никакъв интерес към Игрите. Дойде само, за да зърне Андромаха. Гершом беше с него, а ръката му не се отделяше от дръжката на кинжала, докато тъмните очи оглеждаха тълпата за убийци.

— Това е лудост — каза египтянинът не за пръв път, докато си проправяха път сред тълпата на хиподрума.

— Няма да живея в страх — отвърна Хеликаон. — Опитах преди. Не ми отива.

На издигнати платформи около терена за състезания имаше разположени дървени пейки, но те вече бяха запълнени. Царят на Дардания поведе Гершом сред тълпата до едно ограждение непредвидено за благородници и покрито с навес, където двамата царски орли на стража на входа го разпознаха.

— Радвам се да те видя отново сред живите — каза единият — широкоплещест ветеран със сребро в черната си брада. Той бе сред войниците, които се бяха сражавали редом с Хеликаон миналата есен по време на нападението срещу двореца на Приам. Младият мъж потупа войника по рамото и влезе в ограждението с Гершом до себе си. Един слуга донесе студени напитки от изстискани плодове, подсилени с подправки.

В задната част забеляза стройния тъмнокос Диос и огромния Антифон. Двамата спореха за качествата на колесничарите, на които им предстоеше да се състезават. Диос забеляза Хеликаон и се усмихна широко, а после пристъпи напред да го прегърни. После и Антифон стисна ръката му.

— Вече приличаш повече на себе си — каза Диос. — Радвам се да го видя.

— Но все още си слаб — добави Антифон. — Мисля, че съм изгубил повече тегло, отколкото ти имаш по себе си, Хеликаон.

Навън на хиподрума видяха Политес и двадесетима съдии да вървят в редица, оглеждайки земята в търсене на малки камъчета, които биха могли да бъдат запратени към тълпата от колелата на колесниците.

— Справил се е добре — отбеляза Хеликаон. — Игрите бяха чудесно организирани.

Когато съдиите приключиха огледа на трасето, се появиха и колесничарите. Те излязоха в редица, така че тълпата да види конете, да прецени водачите им и да избере залога си. Червенокосият атинянски цар Менестеос водеше редицата, а четирите му жребеца изглеждаха силни и могъщи. Зад него идваше ликийския колесничар Суполос, следван от микенския шампион Аякс. Той бе единственият състезател, който носеше шлем и кожен нагръдник. Всички други бяха облечени в прости туники.

Хеликаон огледа редицата, съсредоточен преценяващо в поведението на конете. Някои бяха нервни и въртяха глави или тропаха с копита, други изглеждаха спокойни. Черният впряг на Менестеос неспирно привличаше погледа му.

— Ще залагаш ли? — попита Диос.

— Може би.

— Ликиецът Суполос досега се справя великолепно. Никога не съм виждал толкова бърз впряг.

Хеликаон се усмихна.

— Залагам сто жълтици, че Менестеос и черните му коне ще завършат пред него.

— Готово!

Когато завършиха бавната си обиколка, дванадесетте колесници бяха отведени до стартовата им позиция. Те щяха да се надпреварват до първия стълб, да го заобиколят, а после да стигнат до втория и да повторят това още десет пъти. Началната линия беше начертана стъпаловидно, за да може разстоянието до първия стълб да е еднакво за всички. Менестеос бе изтеглил най-външната позиция, а ликиецът Суполос — най-вътрешната.

Колесничарите усукаха дългите юзди около китките си и зачакаха сигнала на тръбача.

Тълпата утихна.

Тръбата проехтя.

Четиридесет и осем коня се втурнаха напред в отредените им пътеки и състезанието започна. Четирите черни жребеца на Менестеос набраха преднина и минаха пред впряга до него, което принуди другия колесничар да издърпа юздите, за да не се сблъскат. От вътрешната страна Суполос се носеше с изпепеляваща скорост. Той достигна стълба пръв и колесницата му се вдигна на едно колело, докато той възпираше вътрешната двойка коне, а външната увеличи скоростта си. Демонстрацията на уменията му спираше дъха, а колелото му се размина със стълба на не повече от една длан разстояние. Менестеос бе точно зад него, а микенецът Аякс ги следваше неотлъчно.

Сега тълпата ревеше, а възбудата й се покачваше все повече и повече. Две от по-задните колесници се сблъскаха при един завой. Едната изгуби колело, а другата се преобърна и запрати водача си в прахта. Войници изтичаха, за да извлекат повредените возила от състезанието. И двамата колесничари не бяха ранени.

До петата обиколка изглеждаше, че Суполос ще спечели лавровия венец, но Менестеос и Аякс управляваха колесниците си с умение и хладнокръвие, в очакване на едничката грешка, която ще им позволи да го изпреварят.

И тя дойде при деветия завой. Един миг колебание и Суполос направи твърде широк завой. Аякс удари юздите, за да мине през тясната пролука. Ликиецът се съвзе бързо и се опита да му препречи пътя. Те продължиха по правата линия един до друг. При следващия завой се оказаха твърде близо и колелата им се заклещиха. Това на ликиеца се отскубна, а повредената му колесница се заби в един парапет и се пръсна на парчета, но конете продължиха по трасето. Суполос бе повлечен след тях, защото юздите бяха здраво увити около ръцете му. Сблъсъкът бе принудил Аякс да забави и атинянинът Менестеос, видял шанса си, удари с юздите и изрева с пълно гърло:

— Давайте, красавци! Давайте!

Черните жребци взеха завоя и се впуснаха в галоп. Безпомощният Суполос се бе озовал точно на пътя им. Най-външният кон прескочи мятащото се тяло, но колелото на колесницата го удари ужасяващо силно във врата и всички в тълпата моментално разбраха, че е бил убит.

Менестеос достигна последния завой с малка преднина от Аякс и изпълни съвършен завой. После замахна отново с юздите, за да дадат всичко от себе си до финиша. Аякс не можа да стопи разстоянието и стигна втори, а останалите седем колесничаря скоро ги догониха без произшествия. Чак тогава роби с носилка изтичаха да приберат тялото на Суполос.

— Късметът ми е прокълнат — каза Диос.

— Не колкото този на ликиеца — отбеляза Хеликаон.

— Менестеос можеше да го избегне — изтъкна Антифон. — Трябваше само да издърпа юздите и да завие.

— Но това щеше да му коства състезанието.

Хеликаон изчака, за да аплодира, докато Менестеос получаваше лавровия венец, а после двамата с Гершом си проправиха път до входа на стадиона. Египтянинът не спираше да следи подозрително тълпата.

Финалът на турнира по хвърляне на копие тъкмо приключваше, когато двамата пристигнаха. Спечели го един родосец с чудовищен замах, но Хеликаон с радост видя, че старият му приятел Биас е втори. Екипажът на „Пенелопа“ се струпа около него и го вдигна на рамене, сякаш е победил. Докато правеха това, Биас забеляза Хеликаон и му махна с широка усмивка. Хеликаон вдигна ръка и също се усмихна. Усети тъга. Дали и двамата ще се усмихваме следващия път, когато се срещнем, зачуди се той?

В другия край на стадиона беше второто царско ограждение. Хеликаон и Гершом си проправиха път сред тълпата, докато не се приближиха до него. Тогава Хеликаон спря. Най-отпред бяха издигнати два позлатени трона и на тях, под навеси с вплетено в тях злато, седяха Хектор и Андромаха. Баща й Ектион — слаб мъж с дълбоки бдителни очи — седеше от дясната й страна, а Приам се бе разположил от другата страна на сина си.

Хеликаон смълчано се загледа в жената, която обичаше. Тя носеше дълга до глезените рокля в ярки жълти тонове, а колана й бе от чисто злато. Дългата й червена коса бе привързана си златна нишка и златна диадема я придържаше над челото. Красотата й порази сърцето му като копие.

— Ще влезем ли? — попита Гершом.

— Не, не биха те пуснали. Ще останем заедно — отвърна Хеликаон.

Египтянинът се изкикоти.

— Повярвай ми, приятелю, аз предпочитам да влезеш. Да вървя с теб и да бдя за убийци ми къса нервите. Ще се срещнем пак, когато Ахил спечели този турнир.

Хеликаон си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и мина покрай стражите. Приам го видя и му се усмихна за поздрав. Виждайки царя, той се сети за събитията от предната нощ. Одисей бе отговорил на обидите на Приам с думи за война. В този миг Хеликаон бе осъзнал, че светът се е променил. Спомни си видението на жена си Халисия за пламъци и битка, за флотилия от кораби по море от кръв.

Тогава започна да му се струва, че всичко това не може да е реално. На по-малко от петдесет крачки от него царете на Запада стояха в собственото си ограждение, гледаха атлетите и се шегуваха помежду си: Одисей, Агамемнон, Идоменей и атинския цар Менестеос, който все още носеше лавровия венец. Близо до тях бяха Пелей от Тесалия, Нестор от Пилос, Пелемос, владетелят на Родос, Агапенор от Аркадия. Тези мъже щяха да напуснат Троя и да отплават обратно в родните си земи, където да съберат армии, с които да се върнат. Нямаше да има приятелски състезания, нито надпревара за лаврови венци. Защитени от бронз и с остри мечове в ръце, те щяха да се опитат да изколят или поробят същия този народ, който сега гледаше щастливо, докато бъдещите им убийци се надпреварваха един с друг. Състезанието по бягане бе спечелено от един строен микенец и тълпата нададе възгласи и запляска с ръце. Възможно беше да поздравяват именно мъжа, който един ден щеше да прерязва гърлата им и да изнасилва жените им.

Хеликаон се притаи в задната част на ограждението, където чакаха слугите, готови да предложат студени напитки на благородниците. Той взе една чаша и отпи. Беше същата смес от плодове и подправки, която сервираха на хиподрума. После видя, че Андромаха става от стола си и тръгва към него. Сърцето му затуптя по-бързо, а дъхът му секна и устата му пресъхна. Тя взе чаша вода от един слуга, а после, без да обърне внимание на Хеликаон, понечи да се върне обратно към трона.

— Изглеждаш неземно красива — каза той.

Андромаха се спря, а зелените й очи го огледаха сериозно.

— Радвам се да видя, че силите ти се възстановяват, царю Еней.

Тонът й беше хладен и въпреки физическата й близост, Хеликаон имаше чувството, че е по-далеч от нея, отколкото луната от слънцето. Искаше да намери думи, с които да я доближи, с които да я накара поне да се усмихне. Но не можа да измисли нищо. Точно тогава Приам се появи в полезрението му. Той отиде до Андромаха и плъзна ръка около кръста й, а пръстите му се спряха на извивката на хълбока й. Хеликаон почувства как стомахът му се стяга при тази фамилиарност, но се изненада, че тя го приема без оплакване.

— Наслаждаваш ли се на деня, дъще? — попита Приам и се наведе да я целуне по косата.

— В интерес на истината нямам търпение да се върна във фермата тази вечер.

— Надявах се, че ще останеш в двореца — каза той.

— Мило от твоя страна, но съм изморена. Фермата е хладна и тиха и там ми харесва.

Хеликаон забеляза разочарованието на Приам. Погледът на царя се обърна към него.

— Изглеждаш по-добре, Еней. Това ме радва. Какво мислиш за думите на Одисей от снощи? Трябва ли да се боя от тази бълха?

— Да, мисля, че трябва — каза Хеликаон. — От всички възможни врагове, ти избра най-опасния.

— Не съм го избрал — отсече Приам. — Той е убил мой роднина. Собствения ти баща. Очаквах това да му спечели и твоята омраза.

— Сега той е мой враг — съгласи се Хеликаон. — Това ще трябва да ти стигне, защото никога не бих могъл да го намразя.

— Мислех, че кинжалът е пронизал гърдите ти… а не ти е отрязал топките — изсъска царят и бледите му очи заблестяха гневно.

Отговорът на Хеликаон бе леден:

— Виждам, че желанието ти да си създаваш нови врагове още не е утолено. Нямаш ли си вече достатъчно, чичо? Или сега целиш да изриташ мен в лагера на Агамемнон?

— Така е! Така е! — отвърна Приам и насили усмивка на лицето си. — Не бива да се караме, Еней. Думите ми бяха прибързани и недообмислени.

И задържайки малко по-дълго от необходимото ръката си на кръста на Андромаха, той се върна на стола си, за да гледа игрите.

Андромаха надигна чашата с вода и отпи. После погледна Хеликаон.

— Наистина ли сега си враг на Одисей? — попита тя.

— Не по свой избор — отвърна той. — Все още го обичам много.

— А той ще бъде ужасяващ враг. — Гласът й се сниши.

— Наистина. Агамемнон е кръвожаден и алчен. Одисей е мислител и стратег. Войната, която ще ни донесе той, ще бъде многократно по-страшна от всичко, което Агамемнон би могъл да измисли.

— Говорих с Хекуба, преди да умре. Каза ми, че той е заплаха. Тогава не й вярвах. Кога ще се върнеш в Дарданос?

— Утре, след като Игрите приключат. Освен ако Агамемнон няма други планове. Около двореца ми постоянно кръжат микенски шпиони. Сигурно ще ги последват убийци.

Тогава тя пребледня и в очите й се появи страх.

— Защо ми го казваш?

Хеликаон се наведе към нея.

— За да видя дали в очите ти ще има следа от тревога. Ние признахме любовта си един към друг, Андромаха. Богините на съдбата предопределиха, че не можем да бъдем заедно, но любовта не е умряла… поне не у мен. Но ти си студена и аз не зная защо е така.

— Не е редно да говориш за любов на сватбения ми ден — отвърна тя и на Хеликаон му се стори, че долавя тъга в гласа й. — Зная какво изпитвам в сърцето си. Зная за какво копнее душата ми. Но зная също, че не мога да имам онова, което искам, и ако мисля и говоря за него, това не намалява болката ми. Върви си вкъщи при своята съпруга, Хеликаон, а аз ще отида при съпруга си. — Тя му обърна гръб, спря се и после се завъртя обратно с лице към него. — Не се боя от онези убийци, Хеликаон. Познавам те. Ти си добър и се грижиш за близките си. Но освен това сам си студен и смъртоносен убиец. Когато те дойдат, ти ще ги убиеш без милост.

И тя си тръгна.

Докато денят преваляваше, жегата стана по-силна, защото слънцето грееше от чисто небе, а вятърът беше замрял. Финалът на турнира по стрелба бе спечелен от младия троянски войник Кеон, който победи на косъм останалия на второ място Мерионес.

Когато вечерта наближи, войниците махнаха въжетата, задържащи тълпата на разстояние, и хилядите зрители се спуснаха на стадиона, нетърпеливи да видят последното събитие и да станат свидетели как могъщият Ахил ще спечели короната на шампиона.

Хеликаон видя как тесалийският принц излезе на открито. Носеше къса пола от светла кожа, тялото му над нея беше голо под слънцето, а гарвановата му коса бе завързана на опашка. Тълпата го последва, но не се приближи много. На Хеликаон му се струваше, че мъжът изглежда като лъв, наобиколен от овце. Дарданецът се огледа, търсейки другия претендент за титлата, но от него нямаше и следа. Ахил се спря пред двата трона и зачака тихо. Царете на Запада, водени от Агамемнон, напуснаха ограждението си и излязоха на открито, а тълпата се раздели, за да им направи път. Одисей пристъпи напред и застана пред Приам.

— Току-що научих, че моят борец Левкон е пострадал — каза той високо и ясно. — Спънал се и паднал по пътя насам, счупвайки два пръста. Няма да може да участва в съревнованието.

Откъм тълпата се надигна разочарован рев. Хеликаон усети как стомахът му се присвива. И за миг не повярва на историята и усети, че е надвиснала опасност.

Приам стана от стола си и вдигна ръце за тишина.

— Това наистина е тъжна вест, Одисей — каза той. — Винаги е лошо, когато човек стане шампион без съревнование. Малцина тук обаче могат да отрекат, че Ахил е достоен за короната.

И с тези думи той се пресегна, вдигна лавровия венец и го предложи на тесалиеца.

В този миг Ахил заговори:

— С твое позволение, царю Приам — каза той. — Струва ми се, че твоят народ събрал се тук, заслужава да види някакво съревнование. Защо не им предложим демонстрационна борба. Говори се, че твоят син Хектор е отличен боец. За мен би било привилегия да премеря сили в тренировка с него и съм сигурен, че за Троя ще е удоволствие да наблюдава подобен двубой.

Надигнаха се радостни възгласи и тълпата започна да скандира:

— Хектор! Хектор!

Хеликаон се ядоса. Хектор не беше тренирал за тези Игри и освен това бе прекарал деня седнал, в ядене и пиене. Ахил говореше за демонстрация, за тренировка. Това беше лъжа. В мига, в който двамата се изправеха един срещу друг, боят щеше да е докрай. Той осъзна, че това е било планирано: Игрите да завършат с троянския герой, проснат в несвяст сред прахта, а Троя — посрамена от мощта на Запада.

С всеки друг противник Хеликаон не би се съмнявал в изхода. Хектор беше изключителен борец. Но за пръв път той откри, че се чуди дали троянският принц не е срещнал по-силен опонент. Струваше му се като предателство към приятелството им дори само да си го помисли, но той бе виждал и двамата в действие. Хектор бе чудовищно силен, смел и бърз. Но Ахил беше по студен и в него имаше жестокост, която го правеше смъртоносен. Хеликаон насочи поглед към Приам с надеждата, че той ще види опасността. Но надеждите му бяха попарени… в очите на Приам блестяха пламъците на триумфа. Той не можеше дори да си представи някой да надвие сина му. Що се отнасяше до царя, Хектор бе физическото проявление на самата Троя и съответно беше непобедим. Приам отново вдигна ръце, за да въдвори тишина, и щом скандирането замря, се обърна към сина си:

— Ще почетеш ли своя народ, приемайки предизвикателството?

Хектор се изправи с мрачно изражение.

— Както винаги, ще се подчиня на желанията на баща си — отвърна той.

След това слезе от пиедестала, свали украсения си със скъпоценни камъни колан и свали туниката си. Един войник му донесе кожена пола, която той омота около кръста си и завърза. Хеликаон застана до него.

— Знаеш, че това няма да е тренировка, нали? — прошепна той.

Хектор кимна.

— Разбира се, че знам. Става дума за кръв и унижение.