Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (4)

II
Мечът на Аргуриос

Калиадес задряма за малко до входа на пещерата, отпуснал глава на скалната стена. Банокъл хъркаше шумно и от време на време мърмореше насън.

Точно преди пукването на зората Калиадес излезе от пещерата и отиде до потока. Коленичи на брега и напръска лицето си, а после прокара мокрите с пръсти през късо подстриганата си черна коса.

Видя жената да излиза от пещерата и също да слиза до потока. Висока и слаба, тя ходеше с вдигната глава и грациозни движения като критска танцьорка. Той знаеше, че не може да е избягала робиня. Робите се научаваха да ходят прегърбени, със сведени очи. Не я заговори, но я гледаше, докато измиваше засъхналата кръв от себе си. Лицето й още беше подуто, а около очите й имаше драскотини. Дори и без подутините обаче нямаше да е красива, помисли си микенецът. Лицето й бе силно и ъгловато, с гъсти вежди и твърде дълъг нос. Сурово лице, за което той бе сигурен, че смехът не е нещо обичайно дори в по-добри времена.

Когато се изчисти, тя вдигна кинжала. За един кратък миг Калиадес помисли, че иска да си пререже гърлото. После обаче жената сграбчи кичур от русата си коса и прокара острието през него. Войнът мълчаливо я наблюдаваше, докато тя режеше косата си и хвърляше кичурите по скалите. Беше озадачен. По лицето й нямаше никакво изражение, дори и следа от гняв. Когато приключи, тя се наведе напред и прокара ръце през главата си, за да отърси останалите косми.

Накрая се отдръпна от потока и седна малко встрани от него.

— Не беше мъдро да ми помагаш — каза след малко.

— Аз не съм мъдър човек.

Небето започна да изсветлява и от мястото, където седяха, виждаха полята, покрити с хиляди сини цветя. Жената ги загледа и Калиадес забеляза как изражението й се смекчава.

— Сякаш земята е изсмукала цвета от небето — каза тя тихо. — Кой би предположил, че такива красиви растения ще виреят на толкова неприветливо място? Знаеш ли какви са?

— Лен — отвърна той. — Платът за туниката ти е дошъл от такива растения.

— Как го правят на плат? — попита тя. Калиадес се загледа над ленените полета и си спомни дните от детството, когато заедно с малките си сестри работеше в земите на цар Нестор, късаше растенията от корените им, махаше семената, които щяха да се използват за лечебни масла или спойка на греди, и поставяше стеблата в течащата вода на потока, за да изгният. — Имаш ли представа? — запита отново жената.

— Всъщност имам.

И той й разказа за превиващата гърба работа на децата и жените, които събираха растенията, за кисненето на стеблата, сушенето им и обработката с дървени чукове. После децата сядаха под горещото слънце, за да премахнат всички остатъци от дървесина от тях. Следваше накълцването и изтеглянето на оголените нишки отново и отново през все по-тънки гребени. Докато й разказваше за процеса, Калиадес за кой ли път се удиви от издръжливостта на жените. Въпреки всичко, през което бе преминала и което вероятно й предстоеше, тя изглеждаше искрено заинтересована от това древно умение. После погледна в бледите й очи и видя, че интересът е само повърхностен. Под него имаше напрежение и страх. Постояха в тишина за известно време. После той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Ще се бием до смърт, за да им попречим да те хванат отново. Кълна ти се.

Жената не отвърна и Калиадес знаеше, че не му е повярвала. И защо й е да ми вярва, зачуди се.

Докато той говореше, Банокъл дойде откъм пещерата, спря се до близкото дърво и вдигна туниката си. После започна да пикае с рядко задоволство. Отстъпи назад и насочи струйката колкото можеше по-високо по дънера.

— Какво прави? — попита жената.

— Много е горд от факта, че никой мъж, когото е срещал, не може да пикае толкова високо, колкото него.

— И защо им е да го правят?

Калиадес се засмя.

— Очевидно не си прекарвала много време в компанията на мъже. — Той се наруга мислено, защото изражението й се втвърди. — Глупава забележка — добави бързо. — Извинявам се.

— Няма нужда — отговори тя и се насили да се усмихне. — А аз няма да позволя станалото да ме пречупи. Не за пръв път ме изнасилват. Ще ти кажа обаче следното — да ти го причинят непознати е много по-малко ужасно от това, да те използват онези, на които си вярвал и които си обичал.

Тя си пое дълбоко дъх и насочи поглед обратно към полята със сините цветя.

— Как се казваш?

— Когато бях дете, ме наричаха Пирия. Днес ще използвам това име.

Банокъл отиде до мястото, където седяха, и се свлече до Калиадес. Погледна към жената.

— Ужасна прическа — каза той. — Въшки ли имаше?

Пирия го игнорира и отмести поглед. Банокъл насочи вниманието си към Калиадес.

— Толкова съм гладен, че мога да ям дървесна кора. Какво ще кажеш да слезем в селището, да убием всеки кравар, който ни се изпречи, и да си намерим нещо за хапване.

— Вече виждам защо не ти правиш плановете — каза Пирия.

Банокъл й се намръщи.

— С такъв език никога няма да си намериш съпруг.

— Дано тези думи достигнат до ушите на Великата богиня — отвърна тя горчиво. — Нека Хера ги направи истина.

Калиадес се отдръпна от тях и застана до едно изкривено дърво. От него можеше да види над полята и до далечното селище. Там вече се движеха хора — жени и младежи, готвещи се за работа на полето. Още нямаше и следа от пиратския екипаж. Зад себе си чуваше караницата на Банокъл и жената.

Всичко се обърка в Троя, реши той. Преди тази обречена мисия го смятаха за чудесен войн и бъдещ капитан. Беше се почувствал горд, че са го избрали за нападението над града. Там отидоха само елитните бойци.

Начинанието трябваше да постигне зашеметяващ успех и да има плячка за всички. Хектор, великият троянски войн, смятан за убит в битка и отряд троянски предатели щеше да атакува двореца, убивайки цар Приам и другите му синове. Микенците щяха да ги последват, за да довършат верните войници. Новият владетел, положил клетва за вярност пред микенския цар Агамемнон, щеше да ги награди богато.

Планът беше перфектен, като се изключеха три основни елемента.

Първо, генералът, поставен от Агамемнон начело на атаката, беше страхливец на име Коланос — жесток и зъл човек, който бе използвал лъжи и измама, за да опетни името на един легендарен микенски герой. Второ, този герой — великият Аргуриос — се оказа в двореца на Приам по време на нападението и се бори до смърт, за да удържи стълбището. И трето, Хектор не беше мъртъв и се върна навреме, за да поведе войните си в гърба на микенците. Перспективата за победа и плячка изчезна. Остана им само сигурността на поражението и смъртта.

Безчестният Коланос се опита да направи сделка с цар Приам, предлагайки да издаде всички микенски планове на троянеца в замяна на живота си. За всеобщо изумление Приам отказа. За да почете Аргуриос, който бе умрял в негова защита, той освободи оцелелите микенци и им позволи да се върнат на корабите си заедно с Коланос. В замяна поиска само едно — да чуе писъците на генерала, докато войните отплаваха.

И той наистина крещя. Разярените оцелели микенци го нарязаха на парчета, още преди галерите да излязат от залива.

Пътуването към дома протече без инциденти и мъжете бяха щастливи да се върнат, въпреки загубата на самочувствие след поражението. В Микена обаче ги посрещнаха зле, защото се бяха провалили. По-лошото обаче предстоеше.

Калиадес потрепери, когато си спомни как трима от хората на царя нахлуха в дома му и скочиха отгоре му, за да задържат ръцете му. Един издърпа главата му назад и тогава в стаята влезе Клейтос — съветник на Агамемнон и роднина на мъртвия Коланос — извадил кинжал с тънко острие.

— Нима си мислеше, че кралското правосъдие няма да те достигне? — попита мъжът. — Мислеше си, че той ще ти прости убийството на брат ми?

— Коланос беше предател, който се опита да ни продаде. Той беше точно като теб. Смел, когато е заобиколен от войници, и малодушен в битка, лице в лице срещу смъртта. Давай, убий ме. Всичко друго е по-добре от това да усещам вонящия ти дъх.

Тогава Клейтос се изсмя и в костите на Калиадес нахлу студен страх.

— Да те убия? Не, Калиадес. Цар Агамемнон нареди да бъдеш наказан, а не незабавно убит. За теб няма войнска смърт. Не. Първо ще ти извадя очите, после ще ти отрежа пръстите. Ще ти оставя палците, за да можеш да събираш по малко храна изпод масите на по-добрите от теб.

Дори сега при спомена му призляваше от ужас.

Тънкото острие бавно се вдигна и върхът се насочи към лявото му око.

Тогава вратата отхвърча от пантите и в стаята връхлетя Банокъл. Един огромен юмрук се заби в лицето на Клейтос и го запрати на пода. Калиадес се измъкна от ръцете на изненаданите войници. Последвалият бой беше брутален и кратък. Банокъл счупи врата на един войник. Калиадес удари втория, принуждавайки го да се отдръпне, което му даде време да извади кинжала си и да му пререже гърлото.

После двамата избягаха от къщата до най-близката поляна с коне, откраднаха два и напуснаха града.

По-късно Агамемнон нарече това Нощта на Лъвския съд. Четиридесет от мъжете, оцелели след атаката в Троя, бяха убити за тези няколко часа. На други им отрязаха десните ръце. Калиадес и Банокъл бяха обявени за бегълци и за залавянето или главите им обещаха дарове от злато.

Калиадес се усмихна с тъга. Измъкнаха се от лапите на опитни убийци, добре тренирани войници и неустрашими войни, търсещи наградата, а ето че сега чакаха да бъдат убити от боклуците на морето.

 

 

Пирия седеше до едрия войн и макар външно да изглеждаше спокойна, сърцето й биеше лудешки. Имаше чувството, че в гърдите й е затворена изплашена лястовица, която не спира да пърха ужасено в опит да избяга. И преди бе изпитвала страх, но винаги го бе надвивала с изблик на гняв. Не и сега.

Предният ден беше брутален, но тя се изпълни с ярост, а след това и с отчаяние, когато пиратският екипаж я надви. Свирепите удари и пронизващата болка по някакъв начин отнеха страха й. Пирия престана да се бори и издържа мъчението, в очакване на подходящия момент. Когато той дойде, изпита истински триумф, докато гледаше как кръвта на пирата изтича от отвореното му гърло, а изумените му очи я зяпат. За кратко опита да се бори, но тя го задържа близо до себе си, усещайки как сърцето му бие до гърдите й. После туптенето се забави и спря. Накрая тя избута тялото от себе си и се измъкна в сенките.

Чак тогава я порази истинският ужас. Изгубена и сама на малък остров, усети как смелостта й се стопява. Избяга до едно каменно възвишение и коленичи ниско зад няколко камъка. По едно време, макар и да не бе усетила кога точно е започнала, осъзна, че плаче. Крайниците й трепереха и тя легна на твърдата земя с присвити колене, скрила лице с ръце, сякаш очакваше нова атака. В отчаянието си чу думите на Първата жрица, запратени като камшик насреща й:

— Арогантно момиче! Гордееш се със силата си, а тя никога не е била изпитвана. Смееш се на слабостта на жените от провинцията, а никога не си страдала от техните неволи. Ти си дъщеря на цар и си прекарала целия си живот под щита му. Сестра си на велик войн, чийто меч може да отреже главата на всеки, който те обиди. Как смееш да критикуваш жените на полята, чийто живот зависи от капризите на свирепи мъже?

— Съжалявам — прошепна тя с лице, притиснато в камъка, въпреки че това не бе отговорът й, когато Първата жрица й крещеше. Сега не можеше да си спомни какво точно й е казала, но със сигурност бе предизвикателно и гордо. Докато лежеше сред камъните обаче, у нея нямаше и капка гордост.

Накрая бе толкова изтощена, че заспа за кратко, но болката в изтормозеното й тяло я събуди. И точно навреме, защото около хълма се чуваха стъпки.

Побягна, за да спаси живота си, озовавайки се накрая, останала без сили в малка горичка. Там очакваше да умре. Вместо това двама мъже се биха за нея и й помогнаха да стигне до пещерата високо в хълмовете.

Те нито я изнасилиха, нито я заплашиха, но ужасът й не искаше да се уталожи. Погледна към Банокъл. Той имаше големи мускули и примитивно, грубо лице, а сините му очи не можеха да прикрият желанието му, докато я гледаше. Нямаше друга защита срещу него, освен стената от презрение, която бе издигнала около себе си. Малкият кинжал, даден й от Калиадес, щеше да е безполезен срещу подобен мъж. Той щеше да го избие от ръката й и да я притисне към земята като пиратите на онзи кораб.

Пирия преглътна и отблъсна ужасните спомени, въпреки че нямаше умението да се дистанцира от болката от нараняванията — натъртванията и раните от юмруците и шамарите, а също и от пронизването на тялото й.

Едрият войн не я гледаше, вместо това бе насочил очи към високия строен млад мъж, който стоеше на известно разстояние до едно изкривено дърво. Тя си спомняше обещанието му да застане до нея, а после гневът й отново потече с пълна сила.

Той е пират. Ще те предаде. Всички мъже са предатели. Жестоки, порочни и без капка жалост.

Но той се закле да я защити.

Обещанията на мъжете са като шепота на потока. Можеш да ги чуеш, но това са безсмислени звуци. Така бе казала Първата жрица.

Едрият войн се приближи до потока, наведе се и събра ръце в шепа, за да пие вода. Движенията му не бяха грациозни като на спътника му, но пък и сигурно беше трудно да се наведеш в толкова тежка броня. Нагръдникът му бе добре изработен — златните дискове стояха на мястото си, закрепени с медни нишки. Банокъл наплиска лице, а после прокара дебелите си пръсти през дългата си руса коса. Чак тогава Пирия видя, че горната част на дясното му ухо липсва и един дълъг бял белег минава от останките му надолу по брадата. Мъжът седна и започна да масажира десния си бицепс. Тя забеляза друг белег там — ярък, червен и едва ли на повече от няколко месеца.

Той я видя да го гледа и студеният му син поглед срещна нейния. Пирия побърза да го удържи с думи и каза:

— Рана от копие?

— Не. Меч. Право през ръката — отвърна той и се обърна, за да й покаже обратната страна. — Мислех си, че съм се осакатил завинаги, но зарасна добре.

— Сигурно е бил могъщ войн, за да успее да забие меч по този начин.

— Така е — отвърна Банокъл с гордост в гласа. — Самият Аргуриос. Най-великият микенски войн, живял някога. Ако не се бях подхлъзнал, мечът щеше да мине през гърлото ми. Така се заклещи в ръката ми. — Той се обърна и посочи към Калиадес. — Ето го там — каза и посочи към бронзовото оръжие на кръста на приятеля си. — Същият меч, който направи големия белег на неговото лице. Много е горд с оръжието.

— Аргуриос? Онзи, който удържа моста на Парта?

— Съвсем същият. Велик мъж.

— И вие сте се опитвали да го убиете?

— Естествено, че се опитвах да го убия. Биеше се заедно с врага ми. В името на боговете, как би ми се искало да бях известен като убиецът на Аргуриос. Обаче не успях. Коланос го простреля със стрела. Стрела! Лъковете са оръжия за страхливци. Стомахът ми се обръща само при мисълта. Победиха ни само заради Аргуриос. Няма съмнение по въпроса. Ние бяхме онези, които усетиха смрадта на поражението, но битката пак беше спечелена от микенец.

— Коя е тази битка?

— В Троя. Щях да стана богат с цялото онова троянско злато. Е, както и да е. Винаги има и други дни. — Той се излегна и се почеса по чатала. — Стомахът ми започна да мисли, че гърлото ми е отрязано. Дано Калиадес измисли скоро някакъв план.

— План за надвиването на два пиратски екипажа?

— Все ще му хрумне нещо. Много мисли тоя Калиадес. Доста е добър в това. Той ни измъкна от Микена, въпреки че ни търсеха стотици мъже. Надхитри ги до един. Е… трябваше и да убием неколцина. Но като цяло неговите планове ни спасиха.

— Защо са ви търсили? — попита тя, въпреки че не я интересуваше. Просто искаше да продължи разговора, докато другият не се върне.

— Най-вече заради загубата в Троя. Цар Агамемнон не обича губещите. А и ние убихме генерала му, Коланос. А той беше безполезно кравешко лайно, което си падаше по кози. Мен ако питаш, направихме огромна услуга на Агамемнон. Както и да е, убийството на Коланос, което по онова време ни се струваше добра идея — а и беше доста приятно, трябва да добавя — не получи много добър отклик у дома. Според тях ние бяхме отишли на война, бяхме загубили и бяхме убили генерала си. Което разбира се е самата истина. Фактът, че той е бил безполезно кравешко лайно, което си падаше по кози, някак си остана незабелязан. Три дни след като се върнахме, Агамемнон разпрати убийците. Много добри мъже умряха тази нощ. И все пак се измъкнахме.

— Калиадес ми каза, че ти си го спасил.

Той кимна.

— Доста глупости съм вършил през живота си.

— Съжаляваш ли за това?

Банокъл се засмя.

— Докато си седя тук в планините и чакам да ме нападнат пирати? О, да, съжалявам. Можеше Ерутрос да ми е брат по меч. Човекът знаеше как да се смее и да разказва забавни истории. Добър спътник. Калиадес напоследък не се смее много. Като се замисля, и преди си беше така. Сигурен съм, че е от цялото това мислене. Не е естествено да мислиш през цялото време. По-добре да го оставиш на старците. На тях им трябва да мислят, защото само това си имат.

— Каза, че сте щели да умрете в Троя. Как избягахте?

Банокъл сви рамене.

— Не зная. Чистата истина е това. Троянският цар започна да говори, но аз не го слушах. Ръката ме болеше като изгорена и се готвех за битка. После ни накараха да излезем от мегарона и ни отведоха до корабите ни. Имаше нещо общо с това, че Аргуриос е велик герой. Аз обаче не схванах. Питай Калиадес. Ето го и него.

Пирия беше облекчена да види, че младият войн се връща при тях.

— Измисли ли план? — попита Банокъл.

Калиадес кимна мрачно.

— Ще слезем в селището, ще убием всеки кравар, който ни се изпречи, и ще си намерим нещо за хапване.

— Ето — каза другият триумфално. — Казах ти, че ще измисли нещо.

За Пирия краткото пътуване до селището бе ужасяващо. Тъмният глас на страха й нашепваше, че Калиадес я е излъгал и сега ще се опита да се спазари с пирата Арелос. Защо иначе щяха да слизат тук? Тя искаше да избяга отново в хълмовете, но тялото я болеше, беше изморена и нямаше сили. Ако се опиташе да го стори, Калиадес или Банокъл щяха да я догонят и да я повалят.

Оставаше й само да избере как да умре. Тя стискаше здраво кинжала, който й бе дал младият войн. Вече знаеше колко е остър, след като преряза косата й с такава лекота. Нямаше да има проблем да си пререже гърлото, когато пиратите дойдеха за нея.

Никой от мъжете не говореше, докато се приближаваха към малкото село. Що за място да умреш, помисли си Пирия. Няколко мръсни къщи, издигнати около кладенец, а малко по-натам — около двадесетина набързо издигнати колиби за работниците от полето. Едно старо куче се размърда, когато се приближиха, и ги загледа предпазливо. Не се виждаше никой друг.

Калиадес отиде до кладенеца и седна на ниския парапет.

— Подушвам пресен хляб — каза Банокъл и се насочи към една от по-големите сгради. Пирия си помисли дали да не избяга, а после видя група от шестима пирати, които идваха откъм плажа. Русият войн също ги видя, изруга и се върна до Калиадес. Пиратите се спогледаха, несигурни. После бавно се приближиха в полукръг около кладенеца.

— Къде е Арелос? — попита Калиадес. Един слаб прегърбен мъж сви рамене, но не отговори. Ръката му почиваше на дръжката на меча. Пирия видя, че и другите го гледат в очакване да даде заповедта за нападение. Калиадес отново го заговори с предизвикателен и суров глас:

— Тогава иди и го намери, козел такъв. Кажи му, че Калиадес му е отправил предизвикателството и ще го чака тук.

Силата на презрението в тона му ги вцепени.

— Той ще те нареже на парчета — обади се слабият мъж с предпазлив глас.

Калиадес не му обърна внимание.

— Мислех, че отиваш да търсиш хляб — каза той на Банокъл.

— Хляб? Ами тия козоебци? — войнът посочи към чакащите пирати.

— Нека сами си намерят хляб. А, и би ли убил тоя помияр с лице на козел, на когото казах да доведе Арелос?

Банокъл се ухили и извади меча си.

— Чакай! Чакай! — извика пиратът и отстъпи няколко крачки. — Тръгвам!

— Побързай — нареди Калиадес. — Изморен съм, гладен съм и съм раздразнителен.

Мъжът отпраши обратно към плажа. Банокъл си проправи път между другите пирати и затърси пекарната.

Пирия стоеше неподвижна и се опитваше да не гледа към останалите петима мъже. Но нямаше как да го избегне и видя, че я зяпат.

— Отрязал си й косата? — обърна се един от тях към Калиадес. Беше нисък, с кръгло лице и плосък нос. — В името на боговете, и преди беше безлична като камък. Сега е направо грозна.

— Мисля, че е много красива — отвърна Калиадес. — И човек с лице като свински задник трябва много да внимава, преди да говори за грозота.

Неколцина от пиратите се изкикотиха. Дори обиденият мъж се ухили.

— Е, грозна или не, вчера си пропуснах реда — каза той. — Нали няма да имаш нищо против, ако се позабавлявам, преди да е дошъл Арелос?

— Всъщност имам — каза микенецът.

— Защо? Не е твоя.

Калиадес се усмихна.

— Двамата с нея вървим по един и същ път. Разбираш ли Закона на пътя? — Мъжът поклати глава. — Това е микенски обичай. Пътниците във враждебна земя стават братя по оръжие през цялото пътуване. Така че, ако я нападнете, все едно нападате мен. Ти колкото Барос ли си опитен?

— Не.

— А някой от другите?

— Барос беше велик войн.

Калиадес поклати глава.

— Не, не беше. Дори за среден не ставаше.

— Е, Арелос пък е велик войн — каза мъжът. — Скоро ще го разбереш и сам.

— Мислиш ли, че можеш да го победиш? — попита друг. Беше по-възрастен от другите и по големите му ръце имаше белези от множество битки.

— Когато го убия, може и да те направя капитан, Хоракос — отвърна Калиадес.

Хоракос се засмя.

— Не и аз. Не обичам да давам заповеди. По-добре пробвай със Секундос. Той е добър човек, познава морето. Разбираш обаче, че Арелос може и да не приеме предизвикателството, нали? Може просто да ни каже да те нарежем на парчета.

Калиадес не отвърна. Банокъл се върна с ръце, пълни с хляб.

— Донесох малко допълнително, момчета — каза той и раздаде храната. Пиратите седнаха на земята около него. — Ще ти трябва ли бронята ми, Калиадес?

— Не.

— Арелос вероятно ще носи своята.

— Не, няма — отвърна приятелят му и посочи надолу към плажа. По прашния път идваха тридесетина мъже. В средата вървеше едрият Арелос.

Пирия ги загледа и вдигна кинжала си. Пиратският капитан бе почти толкова едър колкото Банокъл, и с огромни мускули. Имаше широко, плоско лице, огнена коса и дълбоко разположени зелени очи, които точно в момента блестяха яростно. Не носеше броня, но на кръста му висеше голям меч.

Той спря малко встрани от Калиадес, който се изправи и заговори:

— Предизвиквам те, Арелос, за правото да водя екипажа. Според обичая можеш да се биеш или да приемеш водачеството ми.

— Убийте го! — каза капитанът и извади меча си.

Смехът на микенеца проехтя — весел и дълбок, и толкова неуместен, че ги спря на място. После той отново заговори:

— Твоите хора предположиха, че ще си твърде страхлив да приемеш. Очевидно те познават по-добре от мен. Разбира се сега, когато сме един срещу друг, и сам мога да почувствам страха ти. Кажи ми, как такъв жалък страхливец е станал капитан на пирати?

С тези думи той направи една бърза крачка към Арелос. Пиратът отстъпи.

— Казах да го убиете! — изкрещя той.

— Чакайте! Никой да не мърда! — извика Хоракос. После стана на крака и се обърна към капитана: — Знаеш Закона на морето. Не можеш да откажеш предизвикателство на някой от екипажа. Ако го сториш, вече не си ни водач и ще си изберем нов капитан.

— Аха — отвърна Арелос и го изгледа сурово. — Решил си да застанеш срещу мен, Хоракос. Когато извадя сърцето на микенеца, ще те удуша със собствените ти вътрешности. — Той се завъртя обратно към Калиадес и се насили да се засмее. — Дано да си издрусал качествено курвата, защото сега те чака само болка. А когато приключим с теб, ще я нарежа парче по парче.

— Не, няма — каза Калиадес с мек глас. — Знаеш го със сърцето си, Арелос. Предстои ти да извървиш Тъмния Път и червата ти са станали на вода.

Пиратът изрева яростно и се хвърли в атака.

Калиадес пристъпи напред да го посрещне.