Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (33)

XXXI
Генерал по принуда

Банокъл все още бе сърдит, когато заедно с отряда си превали билото на прохода и се спусна към широките поля долу. След всичко, през което бяха преминали заедно, защо му беше на Калиадес да се отнася към него толкова внимателно? Това го нараняваше и го объркваше.

Старата детегледачка Мирин изравни коня си с неговия. Тя не бе яздила много през живота си и изглежда не се чувстваше добре на кобилата на Енион. Стискаше юздите с една ръка, а другата бе вкопчила в гривата на животното. Лицето й бе почервеняло от усилието да запази равновесие.

— Много път ли има до Карпеа? — попита тя.

— Да — отвърна Банокъл.

— Не зная дали мога да остана на гърба на този кон още дълго. Коленете ми са болни. Болят ме.

Той не знаеше какво да й каже. Жената бе твърде стара, за да върви пеша до Карпеа.

— Ще стане по-лесно — каза накрая, въпреки че не знаеше дали това е вярно. После дръпна юздите, за да отведе коня встрани от нея, и се върна до задната част на редицата, където бяха Юстинос и Скорпиос.

— Знаете ли колко е дълъг пътят до Карпеа? — попита той.

Юстинос сви рамене.

— Няколко дни, предполагам. Може би четири. Не ги броих, когато потеглихме.

— Нито пък аз.

— Олганос казва, че ще ни отнеме около три дни — каза Скорпиос.

— Гласувам да поставим Олганос на чело — каза Банокъл. Той изглежда знае какво прави.

Юстинос поклати глава.

— Твърде е млад. Оставаме с теб. Старата жена изглежда готова да падне от кобилата.

— Кофти колене — отвърна Банокъл.

Скорпиос сръчка жребеца си и се приближи до нея. Другите двама го последваха. Младежът слезе от коня си и задържа юздите на кобилата, докато Мирин премяташе десния си крак през гърба на животното, за да седне странично.

— Конят на Енион е кротък — каза й Скорпиос. — Няма да се стресне или да те хвърли. Така коленете ти по-добре ли са?

— Да — отвърна старицата и разположи Обас по-комфортно и скута си. — Благодаря ти. Ти си мило момче.

Следобедното слънце грееше силно, ала през планините вееше хладен ветрец, докато яздеха. Земята беше открита и се надигаше и спускаше постепенно в покрити с трева хълмове и долчинки. Високо в небето Банокъл видя ято гъски, които летяха на север към някое далечно езеро. Винаги бе обичал гъските, особено запечени в собствена мазнина. Стомахът му запротестира.

Тъмнокосият млад принц Перикъл дойде до него на гърба на жребеца на Керио, докато приближаваха към малка гора. Банокъл погледна момчето. Светлата му туника бе поръбена със златна нишка, а в колана му имаше повече злато, отколкото той щеше да спечели за цял сезон.

— Трябва да ти намерим меч — каза Банокъл. — Или може би дълъг кинжал.

— Защо? Не бих могъл да надвия брониран враг.

— Може би не. Но пък можеш да му отрежеш топките, докато те убива.

Перикъл се ухили. Това го накара да изглежда още по-млад и още по-уязвим.

— Съжалявам за баща ти — каза Банокъл. — Хората казват, че е бил велик човек.

Усмивката на момчето изчезна.

— Какво ще правим в Троя? — попита то.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дали ще бъда добре дошъл там? Аз нямам земи, нито армия, нито богатство.

Банокъл сви рамене.

— Аз също нямам. Може би можеш да се обучиш за ковач. Като бях по-млад, много исках. Да топиш метал и да го удряш…

— Не и аз — каза принцът. — Всички осакатяват. Баща ми казваше, че нагорещяването на рудата прави въздуха лош. Всички ковачи губят усета в пръстите на ръцете си, а после и в тези на краката.

— Прав си — отвърна Банокъл. — Не съм се замислял преди. Кофти въздух, а? Не го бях чувал.

Перикъл се наведе към него.

— В нашите планини има дълбоки пещери, където въздухът понякога наистина е ужасен. Хората ходят там, за да спят и после просто умират. Когато бях малък, няколко пътника се скрили в една такава пещера. Петима мъже и още толкова жени. Друг случаен пътник открил всичките мъртви и изтичал до близкото село да каже на вожда. Двамата се върнали в пещерата, но било нощ и носели факли. Вождът влязъл вътре и веднага последвал звук като от гръмотевица, а после ярка светлина. Мъжът бил изхвърлен от пещерата с опърлени вежди и брада.

— Мъртъв ли бил? — попита Банокъл.

— Мисля, че не. След това вече никой не се приближил до пещерите. Казват, че там живеело огнедишащо чудовище.

— Може то да е обичало лошия въздух — предположи Банокъл.

Перикъл въздъхна.

— Как изглежда Троя?

— Голяма е.

— Ти в дворец ли живееш?

— Не. Някога живях. Поне за малко. С жена ми Руж имаме къща.

— А деца имате ли?

— Не.

— Може би двамата с Обас можем да останем с вас? Мирин ще ни готви.

— Това с готвенето звучи добре — отвърна Банокъл. — Руж е чудесна жена, но храната, която готви, е като кози лайна. Освен сладкишите… но пък тях ги взима от някакъв познат пекар. Както и да е, предполагам, че Хектор ще ви даде стаи в двореца си. Срещал ли си го?

Перикъл кимна.

— Баща ми много го харесва. — После главата му клюмна. — Искам да кажа, харесваше го много. — Изражението му замръзна. — Един ден ще се върна с армия и ще избия всички идонои. Няма да оставя нищо от тях. Дори спомен.

— Винаги е хубаво да имаш план — каза Банокъл.

— Какъв е твоят план?

Русият гигант се ухили.

— Да се прибера у дома, да се сгуша до Руж, да положа глава на възглавницата и да спя няколко дни. След като се напия до безпаметност, разбира се.

Перикъл се усмихна.

— Веднъж се напих. Отидох в стаята на татко и изпих чаша вино без вода. Беше ужасно. Стаята се завъртя и паднах. После повърнах. Дни наред ми беше зле.

— Трябва да поработиш над това — каза му Банокъл. — След известно време ще намериш златния момент. Така го наричаше баща ми. Всички тревоги изчезват, проблемите се смаляват и светът изглежда просто… просто щастлив.

— А след това?

— След това стаята почва да се върти, повръщаш и ти е зле дни наред.

Перикъл се засмя.

— Никога повече няма да пия вино. Дори мисълта кара стомаха ми да трепери.

Те пояздиха малко в тишина, а после принцът каза:

— Изглеждаше ядосан, когато говореше с офицера в прохода. Защо?

— Той ми беше брат по меч. Но когато му предложих помощта си да удържи прохода, отказа.

— Може би не е искал да умреш с него. Говорих с някои от киконите. Един от тях беше офицер в двореца. Той каза, че са там, за да се бият до смърт.

Банокъл поклати глава.

— Калиадес ще измисли някакъв план. Ще надхитри врага. Винаги го прави.

— Щом така мислиш.

Банокъл подкара коня си напред и се насочи към върха на нисък хълм. Перикъл бе само момче и не знаеше нищо за уменията на Калиадес. Въпреки това песимизмът на младежа го тревожеше. Той самият беше видял идонойската орда. Нямаше начин няколко защитника да ги удържат за дълго.

Изгубен в мислите си, превали хребета на хълма… за да се озове лице в лице с голяма група от около петдесетина конника с боядисани лица.

Банокъл изруга и извади двата си меча.

 

 

Калиадес отново се намираше на „Пенелопа“ и свежият вятър изпълваше платното. Пирия бе до него, загледана в черното прасе, размахващо крака в морето. Изражението й бе разтревожено.

— Ще се справи ли? — попита тя.

— Ще ни надживее и двамата — отвърна Калиадес.

Пирия се опита да го заговори отново, но някакъв чудовищен шум заглуши думите й — дрънченето на мечове и виковете на мъже. Лицето й избледня.

Калиадес отвори очи. Лежеше сред няколко камъка, главата го болеше, пред погледа му беше размазано. Помъчи се да се изправи и усети пронизваща болка в гърдите. Мечът на Аргуриос лежеше на земята до него, а острието му бе изцапано с кръв. Калиадес погледна към ръцете си. И те бяха покрити с кръв. Надигна се на колене и се опита да стъпи на крака, но падна отново и се претърколи по гръб. В дясното му око покапа кръв и той я избърса. Пролази още по-назад от битката и се облегна на една скала. Дясното му око беше подуто и се затваряше бързо. Тогава си спомни бронзовата брадва, която се удари в шлема му, разби го и го събори на земята.

Бяха оцелели пет атаки. В първата врагът дори не достигна войниците, отблъснат от смъртоносния дъжд от стрели, който валеше отвисоко. После противниците им се прегрупираха, изтеглиха щитоносците си най-отпред и отново тръгнаха срещу тях. Стрелите обаче отново намираха цели, забивайки се в крака, ръце и рамене. Калиадес поведе атака, която проби предната редица и отново отблъсна врага.

Третата атака дойде бързо и показа, че вражеският генерал държи строга дисциплина. Войниците му нямаше да бъдат сломени. Щяха да удрят тракийските редици като ядосано море.

Известно време след това стратегията се промени. Противниковите стрелци се запромъкваха напред и стреляха по тракийските лъконосци, принуждавайки ги да залегнат.

Последва конна атака. Калиадес бе наредил на хората си да останат по места и да сближат щитовете си. Никой кон не би се засилил доброволно в стена. Вместо това идонойските ездачи ги накараха да скочат в струпаните редици на защитниците и ги разпръснаха. Битката бе кратка и кървава, защото ездачите не бяха добре бронирани. Въпреки това загубите сред тракийците бяха големи — счупени кости от ритащите коне и рани от копия, които бяха пронизали шлемове и нагръдници.

По време на петата атака стрелците на Калиадес изпитваха недостиг на стрели, а врагът напредваше самоуверено.

Повече от половината тракийци бяха мъртви и вече едва стигаха, за да удържат тесния проход.

Калиадес погледна към стотината оцелели войници. Искаше да се присъедини към тях, но в краката му нямаше останала сила. Изпита силна умора и откри, че се обляга назад, загледан в небето. Облаците над планините бяха позлатени от умиращото слънце. Видя и ято птици. Красива гледка. Колко ли е хубаво, помисли той, да разпериш ръце и да се понесеш към небесата, да отлетиш надалеч от тревогите на света.

Болката в гърдите му пламна отново. Той погледна надолу и видя, че бронята му е разкъсана и над плочките се процежда кръв. В началото не можа да си спомни за раната. После в ума му се появи скочилият кон и копието, което го бе ударило и го бе съборило на земята.

От мястото, където седеше, виждаше цялата бойна линия. Тя се извиваше все повече, почти готова да се разкъса. Когато това станеше, битката щеше да приключи. Линията щеше да се превърне в групи от обкръжени войни.

Калиадес инстинктивно се огледа за място, където да се скрие. Какво правиш, попита се незабавно? Няма бягство.

А после отново видя детето, което беше някога, скрито в лененото поле.

Руж бе права. Част от Калиадес никога не беше напуснала полето. Сестра му беше за него като слънцето и звездите. Обичта й беше постоянна и неотменима и можеше винаги да разчита на нея. Смъртта й, така внезапна и жестока, го беше ранила повече, отколкото можеше да предположи. Малкото момче в лененото поле бе решило никога да не допусне отново в живота си обичта с нейната ужасяваща болка и мъка.

Искаш ли да живееш, запита се той?

В този миг, докато последната светлина на слънцето озаряваше прохода, разбра, че иска.

Тогава се махни от лененото поле!

Калиадес нададе вик на болка и ярост, взе меча на Аргуриос и се насили да се изправи. После се запрепъва към битката.

В същия миг чу гръмотевичния тътен на копита, чаткащи по камък. Обърна се и видя около петдесетина конника, спускащи се надолу през прохода.

Начело с вдигнат меч яздеше Банокъл.

Тракийските защитници се разбягаха наляво и надясно, за да пропуснат конниците. Техните копия се забиха в идонойските войни и ги повалиха като вейки. Паниката обхвана вражеските редици и те се обърнаха, за да побягнат надолу, преследвани плътно от новодошлите.

Калиадес се опита да прибере меча си, но ръката му бе твърде изморена и острието издрънча на земята. Той се свлече надолу, за да си почине на един камък. Странно, но чуваше звуците на морето в ушите си.

После падна от камъка.

Когато най-сетне се събуди, откри, че някой е свалил бронята му, а раната на гърдите му е зашита. Имаше запалени огньове и Банокъл седеше до него.

— Радвам се да те видя — каза Калиадес.

— Чумата да те тръшне, лайнян мозък такъв! — извика приятелят му. — Можеше да ми кажеш, че искаш да умреш.

— Щеше ли да продължиш, ако го бях казал?

— Разбира се, че не. Затова и го казвам. Братята по меч се бият заедно.

Калиадес хвана ръката на Банокъл и се изтегли до седнало положение.

— Къде намери тези конници?

— Долу в равнината. Бягаха от превзетия град. В началото реших, че са врагове и ги нападнах. Но те се разпръснаха със смях. Копелета. Както и да е, след като спряха да се забавляват, им казах, че предстои битка, и ги доведох тук. Ей така, а? Кой сега е мислителят?

— Явно ти, Банокъл, друже. Мой скъпи, любими приятелю.

Русият гигант го изгледа подозрително.

— Мисля, че тоя удар по главата ти е поразтърсил мозъка. И колко още трябва да удържаме това място?

— Вече няма нужда от това — каза Калиадес. — Да оставаме сега, ще е глупаво и няма да постигнем нищо. Остави огньовете запалени и после отведи конете колкото можеш по-тихо. Завържете плат около копитата им. Ще се промъкнем в мрака и ще избягаме към морето и Карпеа. С малко късмет идоноите няма да ни нападнат преди сутринта, а дотогава ще сме далеч от тук.

— Така звучи по-добре — отвърна Банокъл доволен. — Ти си почивай. Ще накарам Олганос да организира отстъплението. Той е добър в организирането. Оставиха ли ви някакво вино?

— Не.

Приятелят му изруга и тръгна да изпълнява работата си.

Калиадес задряма за известно време и отново сънува Пирия. Беше на палубата на тъмен кораб, плаващ към залеза. Той стоеше на златен плаж. Вдигна ръка и й помаха, но Пирия гледаше залязващото слънце и не го видя.

 

 

Пътуването на изток бе бавно, защото много места бяха заблатени, непроходими или пълни с мухи и комари. Отрядът, наброяващ вече сто четиридесет и двама души и воден неохотно от Банокъл, беше принуден да използва заобиколен маршрут в търсене на по-твърда почва. Първата сутрин се натъкнаха на шест изоставени снабдителни каруци. Бяха разграбени, а конете ги нямаше. Банокъл, по съвет на Олганос, нареди да впрегнат конете в тях. Някои от по-сериозно ранените — включително и Калиадес — бяха пренесени в каруците.

Следобеда се натъкнаха на още бягащи тракийци. Имаше четиридесет и трима добре бронирани войници, както и двадесетина конника с леки нагръдници. Идваха от северозапад, където гарнизонът им бил превзет от идоноите.

Банокъл се надяваше, че Калиадес ще се почувства достатъчно добре, за да поеме контрола, но през нощта състоянието му се влоши. Сега той спеше в първата каруца и дори когато бе в съзнание, умът му блуждаеше. Беше развил треска и се потеше обилно. Банокъл бе зашил раната на гърдите му, но нямаше как да разбере колко дълбока е била и дали не е засегнала нещо важно.

Олганос разпрати съгледвачи на север, юг, изток и запад, за да следят придвижването на врага. Докато бавното пътуване продължаваше, съгледвачите се натъкваха на още бягащи кикони и ги пращаха към главната група. По здрачаване Банокъл командваше повече от триста войника.

— Привличаме ги като лайно — мухи — оплака се той на Олганос.

Младият мъж сви рамене.

— Това ни прави по-силни, в случай че ни нападнат.

Първата добра новина дойде, когато спряха, за да устроят лагер за през нощта. Един от съгледвачите докладва, че идонойската армия в прохода не е тръгнала на изток и вече се намира почти на ден разстояние зад гърба им.

Докато мъжете почиваха, Банокъл потърси Калиадес. Приятелят му сега беше буден, но слаб. Русият войн му донесе малко вода.

— Нямаме храна — каза той.

Известно време Калиадес не отговори. Лицето му бе пепеляво и блестеше от пот.

— На север и изток трябва да има ферми и селища — каза накрая. — Прати ездачи утре сутрин. Съберете малко крави или овце.

— Добър план — съгласи се Банокъл.

— И се разходи сред хората, приятелю. Нека усетят присъствието ти. Тракийците са горди, но са и избухливи, лесно се ядосват и отчайват. Трябва да ги удържиш.

Калиадес се излегна и започна да трепери. Банокъл го покри с наметалото си.

— Ще се оправиш — каза той. — Ти си корав. Ще се оправиш.

Все така треперейки, приятелят му заспа. Другият мъж поседя с него известно време, а после стана. Навсякъде около него войниците седяха струпани на малки групички. Нямаше много разговори и из лагера се носеше всеобщо усещане за безнадеждност. Банокъл отиде до мястото, където почиваха Перикъл, старата жена и спящият Обас.

— Утре ще намерим храна — каза той. — Има ферми и нещо подобно на изток.

Перикъл кимна, но и той изглеждаше обезсърчен.

Банокъл продължи нататък. Мина край група от войниците, които бе довел вчера. Те вдигнаха погледи.

— Някой от вас познава ли местността? — попита ги той.

Те поклатиха глави.

— Ние сме хора от Калирос — каза единият, висок мъж със сини ивици по челото. Банокъл си спомни, че името му е Хилас.

— Добри бойци се оказаха хората от Калирос — отвърна той.

— Не достатъчно добри — изсумтя Хилас.

— Прекрасно наритахте задниците на онези идонои в прохода. И още сте живи. В името на Хадес, момчета, бил съм и в по-лоши ситуации от тази. А още съм жив.

Хилас се изкашля и се изплю на земята.

— Как може нещо да е по-лошо от това сега? Семействата ни са или мъртви, или поробени. Всичките ни градове паднаха и бягаме към морето.

Банокъл не знаеше какво да отговори. Тогава се появи Перикъл.

— Дядо ми превзе всички идонойски градове — каза той. — И те бяха покорен народ. А вижте ги сега. Днешният ден няма да продължи вечно. Служете ми вярно и един ден ще дойдем отново, за да си върнем родината.

Войните се умълчаха, а после войникът със сините ивици стана на крака.

— Ние сме положили клетва за вярност към цар Резос. Може би един ден ти ще станеш велик мъж като него. Но сега си просто момче. Аз съм Хилас, господар на Западната планина. Няма да се закълна във вярност на едно момче.

Перикъл не изглеждаше притеснен от обидата.

— По-добре погледни отвъд годините ми, Хилас. Баща ми беше в съюз с Троя. Като негов син и наследник аз съм този съюз. В Троя ще се прегрупираме и ще си съберем нова армия. Ще ни отнеме време. И за това време аз ще стана мъж.

— И кой ще ни води междувременно? — попита Хилас. — Който и да е, ще се опита да си присвои правото да властва. Ей там виждам Волин. — Той посочи към друга група войни наблизо. — Той не би ме допуснал до тази позиция, а аз със сигурност никога няма да яздя под неговото некадърно управление.

Плешивият едър Волин скочи на крака, заедно с хората си. Мечовете излязоха със съскане от ножниците и на светлината на огъня проблеснаха остриета на кинжали.

— Никой да не мърда! — изрева Банокъл яростно. — В името на боговете, възможно ли е да сте толкова тъпи! Ти — каза той и изгледа кръвнишки Хилас. — Не ме интересува, ако ще да си Върховния прасешки повелител на западните козоебци. В момента не управляваш нищо. Ясно ли е? Нищичко. А ти — изръмжа той на плешивия войн — няма да вадиш оръжие на никой от хората ми. Никога и по никакъв повод. Какво не ви е наред, бе хора? Нямате си достатъчно врагове ли, че трябва и да се избиваме?

— Ние не сме твои хора, троянецо — сопна се Хилас.

Банокъл тъкмо щеше да пристъпи напред, за да събори мъжа на земята с юмрук, когато младият принц заговори отново:

— Той е моят генерал — каза Перикъл. — И е абсолютно прав. Безумно е да се бием помежду си. Вчера — продължи той, сочейки към Волин — ти се подготвяше да умреш в прохода като киконски герой. Днес си жив. И защо? Защото друг киконски герой — Хилас, господарят на Западната планина — дойде да те защити. Само така можем да оцелеем, за да се върнем отново. Като сме заедно и отхвърлим дребните си различия.

Хилас пое дълбоко дъх, а после прибра меча си. Хвърли един злобен поглед на Банокъл.

— Как може такъв мъж да ни е генерал? Той е троянец.

Банокъл щеше да отбележи, че не е троянец, но плешивият Волин го изпревари:

— Мисля, че е добра идея — каза той.

— Естествено! Нали аз съм против нея — не му остана длъжен Хилас.

— Може и така да е, но в думите на младежа има истина. Между благородниците винаги е имало несъгласия. Може би винаги и ще има. Затова ни трябва силен цар. И ако бях с двадесет години по-млад, сигурно щях самият аз да се пробвам да спечеля короната и да ти прережа гърлото. Но не съм, а всичките ми синове са мъртви. С един чужденец за водач няма да има подобна ревност, нито борба за позиции. И можем да се обединим зад Перикъл.

— Ние сме само триста души — каза Хилас, докато гневът му се стапяше. — Няма да си върнем Тракия.

— Триста сме сега — отвърна Перикъл. — А вчера бяхме двойно по-малко. Със сигурност и други са избягали и с благословията на боговете ще стигнат до Троя. Когато се върнем, ще съберем мъже от северните планински племена, както и други, които са се изморили от микенския и идонойския терор.

— Звучи като баща си, а? — каза Волин.

— Да, наистина — съгласи се Хилас. — Все още не съм сигурен обаче, че искам да ме води троянец.

— Той вече ви поведе веднъж в битка — каза Перикъл. — И към победата. Нещо повече, когато бях сам в гората, заобиколен от идонойски войни, готови да ме убият, този мъж рискува собствения си живот за мен. Вече съм го виждал в три битки. Всяка една трябваше да доведе до сигурна загуба, но Банокъл е велик войн и чудесен водач.

Хилас внезапно се засмя.

— Първия път, когато видя моите петдесет човека, извади мечове и ни нападна. — Банокъл усети, че настроението се променя като свеж ветрец след буря. — Добре. Ще го приема за генерал.

Русият войн си тръгна, гладен и объркан. Никой не си бе направил труда да пита него дали иска да бъде генерал, нито някой беше споменал как ще му плащат. Не, че имаше значение, тъй като след като стигнеха Карпеа, той с радост щеше да прехвърли проблема на истинските офицери.

Повя хладен бриз и Банокъл си намери място, където гъстите храсти го засланяха от вятъра. Той се просна на земята и се подготви да заспи непробудно. Точно се унасяше, когато чу, че някой се приближава. Отвори очи и видя младежа Перикъл. Момчето приклекна до него.

— Благодаря ти за онова, което направи — каза той. — Боя се, че иначе щеше да има кръвопролития.

— На колко си години? — попита Банокъл.

— Почти на тринадесет. Защо?

— Не говориш като тринадесетгодишните момчета, които съм виждал преди.

— Не зная как иначе да говоря — отвърна Перикъл.

— Имам предвид, че изобщо не звучиш като момче. Звучиш като стар учител. „Боя се, че иначе щеше да има кръвопролития“ — имитира го той. — Там, откъдето идвам, момчетата не говорят така. Говорят за игри и момичета, хвалят се с великите дела, които ще извършат, когато пораснат.

— Всичките ми учители бяха стари хора — каза Перикъл. Татко не вярваше в игрите… Освен ако не служат на някакво цел като например тичането, което ще ме направи силен, или маневрите с войници играчки, за да разбера стратегията по-добре. Най-често прекарвах дните си със старци, които говореха за стари войни и стара история, както и за делата на великите. Зная колко дълбоко да поставя основите на къща и как да напасвам греди една към друга. Той ме подготвяше за цар.

— Не си ли е играл с теб, докато беше малък?

— Да си играе? Не. Ние не прекарвахме много време заедно. Миналата година на рождения ми ден ме отведе настрани и ми каза, че има специален подарък за мен. После ме заведе до подземията на двореца, където един предател бе коленичил на пода с ръце, вързани зад гърба. Татко ме накара да му прережа гърлото и да го гледам как умира.

— Нямах точно това предвид — отвърна Банокъл.

— Аз ще прекарвам време със синовете си… ако доживея достатъчно дълго, за да имам такива. — Той погледна към русия войн. — Имаш ли нещо против да спя тук при теб?

— Не, разбира се — излъга Банокъл, комуто никак не се нравеше мисълта да спи до странен младеж, обучен да прерязва гърла. Перикъл се излегна с глава, положена в свивката на лакътя. Банокъл реши да изчака момчето да заспи, а после да си намери друго място за почивка.