Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (16)

XIV
Черните галери в залива

Андромаха излезе в дългата градина зад двореца с лък в ръка и колчан стрели, преметнат през рамото й. До стената от другата страна на входа имаше подредени мишени от слама, изработени майсторски във формите на елени, глигани и хора. Тя постави стрела с черни пера на тетивата, опъна я и стреля.

От разстояние от тридесет крачки стрелата се заби в корема на един сламен елен. Слаб изстрел. Ако това беше истинско животно, изстрелът щеше да прободе червата му и да предизвика бавна и агонизираща смърт, която да развали месото. Андромаха знаеше, че при елените стрелата трябва да прониже двата дроба. Тогава смъртта беше бърза и месото оставаше крехко. Тя се успокои и пусна още четири стрели срещу мишената. Те попаднаха на по-добри места.

— Много си добра — чу изведнъж гласа на Антифон.

Андромаха се завъртя към него и прикри раздразнението си, че са я прекъснали.

— Изглеждаш добре, Антифон.

Той все още бе колосален, но бе изгубил много тегло от миналата есен насам. Сега лицето му изглеждаше по-здраво и вече не се задъхваше, когато се движеше.

— Все още съм по-дебел от пет прасета, но работя по въпроса — отвърна той. — Както знаеш, татко ми даде контрола над Отряда на Илоис. До следващата пролет се надявам да мога да се кача на кон и да яздя с конницата.

Тя се усмихна.

— Радвам се, че те е наградил, Антифон. Ако не бе разкрил заговора, сега можеше всички да сме мъртви.

Лицето му се изопна, но после усмивката се върна, макар че й се стори малко насилена.

— Да, татко ми беше благодарен. Открих обаче, че благосклонността му винаги е краткотрайна.

— Собственият ми баща е същият — каза Андромаха. — Може би всички царе са такива. Мислят си, че няма за какво да са благодарни. Хората се раждат само за да им служат и съответно онези, които го вършат вярно, просто се държат както се очаква от тях.

— Е, поне харесва теб — каза Антифон и се настани на една каменна пейка в сянката на цъфтящо дърво.

— Не ме харесва — отвърна тя. — Обикновена страст… и желание да има онова, което му е отказано.

Антифон сви рамене.

— Можеш да продължиш да му отказваш, Андромаха. Той има много недостатъци, но никога няма да насили жена против волята й.

Тя поклати глава и се засмя.

— Колко наивно звучи това. Искаш да кажеш, че няма да я насили с ръцете си. Мислиш ли, че дворцовите момичета, с които преспива, или дъщерите на благородниците разтварят крака пред него заради чара му? Златната му коса е прошарена със сиво. Той е стар, Антифон. Младите момичета не обичат старци. Споделят леглото му, защото трябва. Защото той е цар и се боят от гнева му.

— Но ти не се боиш от гнева му?

— Не се боя от никой мъж.

— Значи си в безопасност от попълзновенията му.

— Да, но все така усещам очите му върху себе си. Почти чувам сърцето му да ускорява ритъма си, когато съм наблизо. Очаквам това да спре, щом стана жена на Хектор.

— Това не го е спирало при съпругите на други мъже — отвърни Антифон меко и се огледа, за да е сигурен, че наоколо няма слуги.

— Тук няма подслушвачи — каза Андромаха. — Да, мисля, че ще спре. Нима Хектор не е любимият му син? Дори Приам не би рискувал да го ядоса.

— Да, той му е любимец — отвърна Антифон без горчивина. — Години наред ми беше трудно да го приема. Оказа се още по-трудно за Агатон и Политес. Трудно беше за всичките му синове. Как можеха да се съревновават с могъщия Хектор?

— Мразиш ли го?

— Татко?

— Не. Хектор.

Антифон поклати глава.

— Никой никога не мрази Хектор. Дори Агатон, който, както открих, мразеше почти всички в Троя. Включително мен, а аз му бях и брат, освен приятел. Защо питаш? Ти не харесваш ли Хектор?

— Как мога да не харесвам някого, когото не съм срещала?

Антифон изглеждаше объркан.

— Но Хектор беше в Троя цяла зима.

— Да, но по някаква причина рядко се озоваваше там, където бях аз. — Тя усети надигащия се гняв и се опита да го усмири. — Но в крайна сметка царските щерки са просто крави за разплод, продавани на онзи, който предложи най-много. Защо му е на един мъж да говори с крава за разплод?

Антифон се изкикоти.

— Никога не съм познавал жена като теб, Андромаха.

— Това беше комплимент, нали?

— Знаеш ли, не съм сигурен. Бях отгледан с вярата, че жените копнеят да бъдат подчинени и да ги владеят.

— Ако беше отгледан само от Приам, това не би ме изненадало, но Хекуба не е подчинена царица и не мога да си представя как някой мъж би я управлявал.

— Така е — призна Антифон. — Приам и Хекуба, страст и отрова, сила и жестокост. Тя би изяла собствените си бебета в името на властта. — Той въздъхна. — Какво мило семейство сме.

Андромаха се отдръпна от него и запрати стрела през градината към един сламен глиган. Още две стрели последваха първата.

— Забелязвам, че не стреляш по мъжете — отбеляза Антифон и посочи към най-високите мишени.

— Не ловувам мъже — каза тя.

— Но уби онзи, който се опитваше да прониже татко.

Тя се завъртя към него.

— Мога да уцеля мишена от осемдесет крачки сто от сто пъти. Но мъжете казват ли, че съм чудесен стрелец? Не. Обаче ако убия един нападател само от тридесет крачки, всички са впечатлени. Каква е тази връзка между мъжете и смъртта, Антифон? Защо трябваше да убия човек, за да започнете да ме уважавате?

— Подценяваш се, Андромаха. Не е заради убийството. Мъжът тичаше към татко с копие в ръка. Ти имаше само миг да реагираш, но не се поколеба. Страхът и изненадата не вкочаниха крайниците ти. Действа бързо и уверено, докато другите замръзнаха. И стрелата ти намери целта.

— Както казах, лесен изстрел. Видя ли Хеликаон?

— Да, за кратко. После заспа. Днес изглежда по-добре. По бузите му има цвят и треската е отшумяла. Ще оздравее. Ще му се наложи… доста бързо.

— Защо?

— Градът скоро ще е пълен с войни от запада, дошли да участват в Игрите. Всички мразят Хеликаон. Агамемнон е наредил смъртта му. Почти сигурно е, че отново ще има опити за покушение над живота му. — Той пое дълбоко дъх. — И не само Хеликаон. Мнозина царе се презират взаимно. Не след дълго улиците ще гъмжат от убийци.

— Но Игрите… — започна Андромаха. — Законите на Олимп постановяват, че всеки град, който провежда Игри в чест на боговете, е неутрален. Всички вражди се оставят настрана. Ще има примирие. — Антифон я изгледа въпросително. — Какво има? Да не заговорих внезапно на чужд език?

— Почти. Ти си истинско противоречие, Андромаха. В един момент говориш с авторитет за природата на царете, а в следващия… — Той се поколеба и поклати глава. — Обвини ме, че съм наивен. Със сигурност разбираш, че мирът е илюзорен. Всеки го знае. Приам ще държи войници навсякъде. Всеки член на семейството ще е заобиколен от стражи. Агамемнон ще води последователите си, където и да отиде, с ръце на кинжалите, готови да убият всекиго, който се приближи твърде много до царя им. Наближават времена на напрежение и опасност. Хеликаон ще е една от главните мишени. Изобщо не се съмнявай в това. Щом стане по-силен, го накарай да отиде в собствения си дворец.

Той се надигна с усилие на крака.

— Може би е по-добре да се върне в Дардания — каза тя.

— Да, но няма да го направи. Това ще покаже слабост пред враговете му.

— А да видят слаб като вейка мъж, който се мотае наоколо, ще ги накара да ахнат пред силата му?

Антифон се засмя от сърце.

— Имаш език като камшик. Чувствам се наказан и отстъпвам.

Андромаха се усмихна.

— Приятно ми беше да си поговорим. Надявам се, че ще ме посетиш отново. Стига, разбира се, да се смята за прилично бъдещият ми брат да идва при мен в отсъствието на годеника ми.

— О, никой не би се притеснявал от мен — отвърна той весело. — Добре известно е, че вкусовете ми никога не са били насочени към жени. Сладкиши, лакомства и красиви млади мъже. Не, Андромаха, не бива да се притесняваме от поведението си. — Той пристъпи напред и я целуна по двете бузи. — И запомни какво казах. Говори с Гершом. Той е боец и ще знае как да опази Хеликаон.

 

 

Курвата, известна като Голямата Руж, наблюдаваше засилващата се врява на плажа и се смееше. Скоро щеше да се разрази юмручен бой, може би дори няколко, помисли си тя, докато уредниците на плажа водеха изгубена битка да въведат някакъв ред и да организират пристигащите галери. Другите курви, събрани около нея, не се забавляваха. Свадите означаваха малко печалба, а жените очакваха да има много злато и сребро при толкова много кораби, пристигащи наведнъж. Всъщност, както Голямата Руж беше разбрала в мига, в който достигна брега, корабите бяха просто твърде много. Малцина от моряците и още по-малко от пътниците бяха в настроение да разходят еднооката змия.

Руж се отдръпна от групата на курвите, за да си намери място на сянка. По-късно вечерта щеше да има достатъчно злато по улиците на Троя. Засега щеше да е по-добре да си почине и да се наслаждава на забавлението. Тя намери една каменна пейка и я избърса с длан, за да провери дали няма птичи лайна. Червената й рокля беше нова и не искаше да я цапа. Пейката обаче беше чиста и тя отпусна значителното си тегло на нея. Облекчението дойде незабавно. Напоследък лявото коляно я понаболяваше и дълги периоди на стоене го караха да се схваща и подува. Сега обаче й беше добре и тя се загледа отново в хаоса на дългия плаж.

Докъдето й стигаше погледът в двете посоки, заливът на Троя беше препълнен с големи и малки галери, а още десетки прииждаха тихо сред следобедната мъгла. Нямаше място за всички и уредниците, пазени от войници, принуждаваха някои лодки да се махнат от брега, за да направят място за новодошлите. Заминаващите пречеха на гребящите към плажа и сблъсъкът на гребла и ругатните на моряците ехтяха над водата.

Тя чу възмутените оплаквания на рибари, които бяха бесни, че губеха места, използвани от семействата им поколения наред, и които бяха принуждавани да ходят нагоре по течението на Скамандър. Чуждестранните капитани крещяха на уредниците, когато им казваха да оставят важните си пътници и после да се върнат по пътя си и да останат на плажа на Залива на Херкулес, далеч от града. Търговци, дошли току-що, се суетяха, несигурни какво да правят и изплашени за стоката си сред гъстата тълпа.

Руж намираше всичко това за много смешно. Облаци насекоми от блатата около залива бръмчаха около потящите се зачервени уредници, които се мъчеха да въдворят ред и да успокояват разгневените моряци, докато сами се изнервяха все повече и повече. Тя никога нямаше проблеми с насекомите. Не им се нравеше тежкият парфюм, с който напояваше боядисаната си коса.

— Чумав син на речен плъх!

Руж с удоволствие стана свидетел как един египетски търговец замахна към уредника Дресос. Дебелият Дресос се опита да се отдръпне, но залитна и се просна на пясъка. Войниците се намесиха и изблъскаха ядосания египтянин обратно на кораба му, заплашвайки го с върховете на копията си.

И други се присъединиха към надигналия се смях, докато Дресос се изправяше, но той се завъртя яростно към червенокосата курва.

— Затваряй си устата, мръсна кучко!

Това само я накара да се разсмее още по-силно, но един от младите войници се приближи до нея.

— По-добре си върви от другата страна на стената, Руж. Сигурно скоро ще си имаме проблеми. Не искам някой да те нарани.

— Много мило от твоя страна, Ифеус — каза тя и почувства как настроението й се разваля. Младият мъж се бе отнесъл към нея с учтива загриженост, но в думите и гласа му нямаше и намек за желание. Не погледна в сините й очи и не се изчерви. Не облиза устни, нито се размърда от крак на крак, възхитен от чувствеността й. Руж погледна надолу към широката рокля, която носеше, за да прикрие нарастващото си тегло. Някога — не твърде отдавна — наистина я желаеха. Но това бяха дните преди да стане известна като Голямата Руж. Тя въздъхна.

— Добре ли си? — попита Ифеус.

— Ела да ме пояздиш и ще разбереш — отвърна тя и му намигна с отработено движение.

Войникът се засмя.

— Не мога да си го позволя, Руж — каза той и тръгна към друга група ядосани мъже.

Комплиментът на младежа не й оправи настроението и тя реши да си ходи у дома, за да удави мъката във вино. Знаеше, че никога не е била красива. Едрото й тяло се бе погрижило за това. Но някога в сините й очи имаше сила, в дните, когато боговете я бяха дарили с искряща младост. Сега младостта отминаваше. Много от по-старите курви си търсеха съпрузи в есента на кариерата си — стари войници или самотни търговци. Но тя не искаше съпруг, защото никога не бе желала да има деца.

Започна дългото изкачване към града, но се спря. Шумът на плажа беше секнал. Споровете и ругатните бяха прекратени. Сякаш дори морските птици не издаваха звук. Тълпите на плажа гледаха към залива. В зловещата тишина Руж осъзна, че може да чуе туптенето на сърцето си.

Три черни галери бавно се приближаваха сред плетеницата от кораби. Гребците на другите съдове бързо се отдръпнаха, за да им направят място. Никой не се оплака, нито изкрещя гневно, докато корабите се насочиха към брега, изпреварвайки онези, които бяха чакали търпеливо цял ден.

Когато първата галера достигна плажа, моряците вдигнаха черните гребла. Корабът продължи да напредва още няколко мига, а после носът спря тихо в пясъка.

Руж слезе обратно до мястото, където Ифеус стоеше смълчан и с напрегнато изражение.

— Човек би си помислил, че богът на смъртта е пристигнал — отбеляза тя.

— И не би сбъркал много. Това са микенски кораби. Агамемнон е тук.

 

 

Агамемнон стоеше на носа и гледаше златния град Троя. Слабите му рамене бяха покрити с дълго черно наметало, а черната му брада стърчеше като острие на меч. Тъмните му блуждаещи очи оглеждаха високите стени, но изражението му беше неразгадаемо. До него стояха пухкавият и разпуснат Пелей, цар на Тесалия, и синът му Ахил — едър, чернокос млад войн, облечен в бяла туника, дълга до коленете и поръбена със злато.

— Виж как се боят от теб — каза Пелей със завист.

За един кратък момент Агамемнон не разбра за какво говори, но после осъзна, че екипажите на чакащите кораби са се умълчали и никой не се оплаква, докато галерите на Микена приближават към плажа. Това не повдигна духа му. Не беше и очаквал друго.

На плажа го чакаха пратеници от двореца, готови да го посрещнат. Той обаче нито помръдна, нито им обърна внимание.

— Силни стени — отбеляза Пелей. — Впечатляващи. Ще изгубиш поне десет, ако не и петнадесет мъже срещу един, докато се опитваш да ги превземеш. Мисля, че е по-добре да се проникне през портите. Бил ли си тук преди?

— Баща ми ме доведе, когато бях дете. Вървяхме по стените. Най-слаби са на запад от града. Там ги е превзел Херкулес.

— Но той е имал бог Арес в редиците си, или поне така се говори — отвърна другият цар.

Агамемнон го изгледа, но не каза нищо. Хората винаги говореха за богове, бродещи сред тях, но царят на Микена никога не бе виждал подобно чудо. Той, разбира се, вярваше в боговете, но ги смяташе за откъснати от човешките дела или най-малкото за незаинтересовани от тях. Собствените му армии бяха покорявали градове, за които се мълвеше, че са защитавани от този или онзи бог, а никой от мъжете му не бе повалян от мълнията на Арес или чука на Хефест. Собствените му жреци бяха лицемери. Ако армията претърпеше поражение, значи такава е волята на боговете. Ако победеше, значи такава е волята на боговете. На Агамемнон му се струваше, че висшите сили винаги предпочитат онези с по-острите мечове и по-големите армии. Въпреки това той им принасяше жертви преди всяка битка. Дори беше започнал да следва стария хитски обичай да принася в жертва хора преди особено важни конфликти. Дали това му помагаше по някакъв свръхестествен начин, нямаше представа, нито го интересуваше. Важното беше, че подобно незачитане на човешкия живот предизвикваше страх и паника сред враговете му… както и изколването на обитателите на селата и градовете, които се противяха на амбициите му. Тогава други градове се предаваха без нужда от дълги обсади, а господарите им се кълняха в неумираща преданост към микенската власт.

На плажа придворните все още чакаха, а дългите им бели наметала се вееха на лекия бриз.

— Чувстваш ли се силен, Ахил? — обърна се Агамемнон към младия войн до Пелей.

— Винаги — отвърна Ахил. — Дали Хектор ще участва в Игрите?

Тъмните му очи заблестяха, когато зададе въпроса, и царят на Микена видя в тях копнежа за битка и слава.

Агамемнон обмисли отговора си. Въпросът беше интересен. Цар Приам щеше да се опита да впечатли западните царе с могъществото на Троя. Как по-добре да им покаже това могъщество от това да накара могъщия Хектор да посрами шампионите им? Но пък… ако Хектор не ги надвиеше? Ами ако победителят в Игрите дойдеше от Запада? Той погледна към Ахил. Силата на младия мъж беше очевидна в широките му рамене и изваяните мускули. Беше се доказал в битка, както и в състезания, където масивните му юмруци бяха събаряли достойни противници в праха. Дали Хектор можеше да победи Ахил? Щеше ли Приам да рискува с подобен сблъсък?

Дали аз бих рискувал, зачуди се той?

Но пък аз не съм Приам, реши накрая. Царят на Троя беше влюбен в риска и Агамемнон се зачуди дали суетата му няма да накара Хектор да застане редом с останалите атлети. Видя, че Ахил все още чака търпеливо отговора му.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че Хектор ще участва. Но може пък да го принудим. Ще видим.

— Моля се да участва — каза Ахил. — Изморих се от историите за Човекоубиеца Хектор, за Хектор Героя. С кого се е бил? Какви достойни врагове е победил? Няколко хърбави египтяни, някой и друг хитски бунтовник. Тракийски размирници, до един зле въоръжени и с некадърни водачи. Легендата за него се гради на слама. Ще я унищожа с един удар.

— Ха! — намеси се Пелей с широка усмивка. — Ето така говори един истински принц на Тесалия! В името на боговете, Агамемнон, синът ми ще посрами този горд троянец.

Докато говореше, той потупа другия цар по рамото.

— Не се съмнявам в това — отвърна микенецът, прикривайки раздразнението си от докосването.

Един ден, помисли си той, с огромно удоволствие ще накарам да прокарат нажежени до бяло метални пръти през очите ти. Омразата му към Пелей беше абсолютна, въпреки че никога не й позволяваше да се прояви. Царят на Тесалия беше важен за амбициите му и само това имаше значение в момента. За атаката над Троя, когато й дойдеше времето, щяха да са нужни много войни, а Пелей имаше осем хиляди бойци под свое командване, както и син, който струваше колкото още стотина. За тези мъже Агамемнон беше готов да погребе омразата си под дружески усмивки и обещания за съюз. Можеше да си затваря очите пред гнусните му удоволствия, пред изнасилването на деца и ежедневните убийства на робини, предхождани от измъчване и душене. Пелей беше чудовище, което убиваше за удоволствие. Но Агамемнон можеше да почака. Когато Троя станеше негова, царят на Тесалия щеше да е първата му жертва. Първата от многото. Само за миг той позволи на гниещата си омраза към другите западни царе да изплува в съзнанието му — тънкия Нестор, самохвалкото Идоменей и грозния разказвач Одисей. И други. Агамемнон преглътна и облиза пресъхналите си устни със сух език. Всички врагове ще бъдат убити, каза си той, но чак когато му дойде времето. Днес не беше денят да мисли за гнусния Пелей или за другите царе. Днешният ден бе посветен на Приам.

Той отново погледна към златния град. Откъм Троя се приближаваше позлатена колесница, теглена от два чисто бели коня. Направляваше я широкоплещест мъж с бледосиня туника и бяло наметало, поръбено със сребърна нишка. В дългата му златна коса и късо подстригана брада се виждаха бели нишки. Приам остаряваше, но все така излъчваше властност. Тълпите се отдръпнаха и мнозина нададоха възгласи, докато царят направляваше колесницата си към плажа. Агамемнон почувства напиращите емоции — опияняваща смесица от омраза и възхищение. Дори и странниците, идващи за пръв път в града, щяха на мига да разберат, че са в присъствието на цар, докато Приам спираше колесницата сред тълпата.

Агамемнон си даваше сметка, че самият той не изглежда могъщ с дребната си фигура, слабите рамене и изгърбена походка. Въпреки това обаче, независимо от недостатъците си, той имаше репутацията на най-известния цар-воин в западния свят. И знаеше точно защо. Онова, което му липсваше като физика, се компенсираше от абсолютната му безскрупулност. Враговете му умираха. Семействата им умираха. Майките, бащите, чичовците и приятелите им умираха. Агамемнон будеше страх. Той обгръщаше противниците му като морска мъгла. И освен това беше способен да планира кампания или битка и да я проведе безмилостно и брилянтно, докато не я спечели.

Отново погледна към могъщите стени на Троя. Ето награда, която си заслужава да се бориш за нея, помисли той.

Внезапно изпита студен ужас и потрепери несъзнателно. Троя вече не беше просто награда и град, който да оплячкоса. Онзи, който я превземеше, щеше да има безсмъртна слава и възможността да създаде империя. Ако се провалеше тук, щеше да живее в забравен гроб насред унищожен народ. Той обаче изблъска тези тъмни мисли настрана и се обърна към спътниците си.

— Сега ще слезем на брега — каза им, докато колесницата на троянския цар стигна почти до кораба. — Лисицата дойде да ни приветства. Ще погалим егото му и ще се усмихваме на шегите му. А докато му се усмихваме, ще си представяме деня, в който той е на колене пред нас, градът му е в пламъци, синовете му са мъртви, а животът му ще свърши след няколко мига.