Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (5)

III
Опустошителят на градове

Малко по-рано критянинът Секундос изпрати с поглед Арелос, докато капитанът се качваше по брега, следван от половината си мъже. Дори не бе изкушен да ги последва. Очевидно вече бяха открили бегълците и ламтяха за кръв.

Секундос остана край пепелта от огъня от предната нощ, а мислите му бяха мрачни. Имаше чувството, че е бил пират през целия си живот. Беше надживял и петимата си синове, както и един от внуците си. Но въпреки че сега косата му беше сива като желязо и крайниците го боляха във влажните зимни месеци, не бе изгубил и частица от любовта си към Великата зеленина, към усещането от търговските ветрове по загрубелите му страни и солените пръски по кожата му.

Вече не се заблуждаваше, подобно на повечето млади мъже, че пиратството е благородно начинание за герои. Това беше просто още един начин да осигуриш храна и облекло за семейството си, а също и малко пари, които да завещаеш на наследниците си.

Някога Секундос бе имал три собствени кораба, но лошото време му отне два, а третият потъна миналото лято заради онзи луд Хеликаон — дано боговете го прокълняха! Последният оцелял син на критянина командваше галерата по онова време и сега костите му гниеха на дъното на Великата зеленина. Никой човек не бива да надживява децата си, мислеше си Секундос.

И ето че, останал без пари и на шестдесет години, той се бе присъединил към екипажите на омразния му Арелос. Мъжът имаше късмет и затова командваше два кораба, но мнението на Секундос беше, че е пълен идиот. Наистина имаше опит с меча, но освен това обожаваше убийствата и клането, а това беше недоходоносно. Пленените мъже и жени можеха да бъдат продадени на робските пазари в Крит или градовете по източния бряг. Мъртъвците не струваха нищо.

И Арелос бе събрал около себе си твърде много подобни на него хора, което неизбежно водеше до сцени като вчерашната. Младата жена можеше да им донесе шестдесет сребърника в Крит. Моряците първо я нападнаха като диви животни, а сега беше обречена да умре.

Секундос мразеше подобна глупост.

Настроението му се беше оправило, когато двамата микенци се присъединиха към екипажа. Калиадес беше тих човек, но имаше мозък, а бабаитът с него бе силен и, критянинът подозираше, верен. Приличаха на мъжете, с които бе плавал някога. Решителни и стабилни. Сега и тях трябваше да убият.

Преди тридесет години Секундос би изчакал своя момент, за да предизвика Арелос на дуел за правото да управлява корабите. Сега просто приемаше заповедите, надявайки се късметът му да се задържи и да се върне у дома си за зимата, натоварен с плячка. По някаква причина обаче се съмняваше. Нападенията за събиране на роби винаги носеха печалба, въпреки че тя не можеше да се мери със съкровищата, плячкосани от кораби със златни или сребърни кюлчета. Но на колко такива находки можеше да разчита Арелос, независимо от сезона? Повечето кораби плаваха откъм високите източни брегове, обикновено съпровождани от бойна галера за защита. А го имаше и Хеликаон Подпалвача. Секундос потрепери при мисълта за него.

Миналата година Хеликаон залови пиратски кораб и го запали заедно с екипажа, чиито ръце бяха вързани за парапета. Само идиот като Арелос би се решил да плава из дарданските води, кръстосвани от зловещия кораб „Ксантос“.

Секундос несъзнателно разбърка пепелта от огъня с пръчка, търсейки блестящи въглени, които да разпали наново. Когато пламъците отново лумнаха, седна до тях в опит да прогони нощния студ от костите си.

Неколцина от по-възрастните моряци се присъединиха към него.

— Денят ще е хубав — каза Молон, набит мъж на средна възраст. Той подаде на Секундос парче баят черен хляб. — Предполагам, че вече са намерили двамата микенци. Надявам се, че няма да ги влачат тук, за да ги измъчват.

— Никъде няма да ги влачат — каза Секундос. — Такива мъже никой не ги залавя живи.

Молон се загледа към хълмовете.

— Ще убият и жената. Загуба на добра робиня. Стотина сребърника, подозирам.

— По-скоро шестдесет — отвърна Секундос. — Не беше достатъчно хубава за повече, дори и с тази златна коса. И е твърде висока. Критяните не обичат високи жени.

— Подозирам, че и престъпници не обичат много — отбеляза слабоват мъж с тесни рамене и проскубана брада. Беше млад и новак в морето. Секундос не го харесваше особено.

— Е, това няма да им го кажем, нали, Локос? — отвърна Молон.

— Изненадващо е как се разпространява мълвата — отбеляза слабият мъж. — Ще достигне до робския пазар още преди да са почнали наддаването.

— Как мислиш, защо го направи Калиадес? — попита Молон.

Секундос сви рамене.

— Може би просто не е харесвал Барос. За един медник бих го заклал и сам.

Локос се засмя.

— Един медник… и ако боговете ти върнат четиридесет години, старче. Барос беше добър боец.

— Не достатъчно добър — отбеляза Молон. — Казаха, че Калиадес го е убил за едно мигване на окото. Можеш да говориш каквото си искаш за микенските войни, но съм сигурен, че не би искал да се изправиш срещу тях в битка.

През нощта бяха издърпали още един кораб на брега и екипажът разпалваше огън на около стотина крачки встрани на каменистия плаж. Галерата беше стара, с високо извит нос, подобна на първия кораб на Секундос. Той я гледаше със задоволство, отбелязвайки колко добре са се грижили за нея. Нямаше и следа от раци, а дъските блестяха от прясната смазка.

— Арелос мисли да ги превземе — каза Локос. — Само около тридесетина души са.

Секундос въздъхна.

— Да забеляза случайно алените очи на носа?

— Да. И какво за тях?

— Това е „Пенелопа“ от Итака. Спомняш ли си набития мъж с широкия златен колан и червената брада? Първият, който слезе на брега вчера? Това е Одисей. Наричат го човека без врагове. Много млади моряци мислят, че това е, защото е добър разказвач. Но не е така. Причината е, че като по-млад Одисей е избил всичките си врагове, в дните, когато го знаеха като Опустошителя на градове. Забележи и онзи голям черен мъж, който си точи ножовете. Това е Биас. Може да запрати копие с такава сила, че направо да мине през някой по-кльощав като теб, Локос. А онзи рус гигант до огъня? Това е Левкон. Миналото лято той се би на Игрите в Пилос. Един удар от юмрука му ще ти строши черепа. Няма човек в екипажа на Одисей, на когото да не можеш да разчиташ, когато падне мълнията. Да превземем „Пенелопа“? Ще изгубим половината си мъже, а останалите ще бъдат ранени.

— Или поне така твърдиш ти — изсмя се Локос. — Но вчера видях само един стар дебелак със златен колан, а по-голямата част от екипажа му изглежда стара и изхабена. Точно като теб. И сам мога да се справя с него.

— С удоволствие бих гледал как се опитваш — каза Секундос, протегна се и бавно се изправи на крака. — Но не трябва да забравяш нещо.

— Какво? — попита Локос.

Кракът на критянина се заби в лицето на седналия мъж и го запрати назад, а от счупения му нос бликна кръв. Той се опита да стане, но Секундос скочи върху него и заби още два пъти юмрук в ранения нос. После го сграбчи за гърлото и го вдигна на крака.

— Не трябва да забравяш, че старчоците като мен са коварни копелета. Да надвиеш Одисей? Той ще ти закове ушите за темето и ще те глътне цял. А онова, което изсере, ще струва повече от теб.

Секундос хвърли замаяния моряк на земята и се върна на мястото си.

— Днес си в кофти настроение — каза Молон меко.

— Не, в добро настроение съм. Ако беше лошо, щях да му прережа проклетото гърло.

Точно тогава един от мъжете посочи към селището.

— В името на боговете, това не е ли Калиадес?

Секундос вдигна ръка, за да скрие очи от ярката светлина на слънцето. Тогава ги видя. Калиадес, Банокъл и момичето вървяха към тях. Косата й беше подрязана късо. Критянинът изруга.

— Заминаха си още тридесет сребърника — измърмори той.

— Какво носи той? — попита Молон и се изправи на крака.

Секундос се изкикоти.

— Хитър младеж. Сега ще стане интересно.

След тримата новодошли на плажа се появи и голяма група от пиратския екипаж — всички на разстояние. Секундос зачака. Калиадес отиде до огъня… и хвърли отрязаната глава на Арелос на пясъка.

— Проведохме дуел — каза микенецът.

— Значи сега ти си капитанът? — попита Секундос.

— Нямам желание да бъда капитан. Пиратството не ми отива. Хоракос предложи теб.

— Сигурен съм, че ми оказваш голяма чест, момче. — Той изгледа внимателно Калиадес. Мъжът имаше драскотина на бузата, от която по туниката му капеше кръв. — Ще ти трябва някой и друг шев.

— След малко.

— А ще си получим ли жената обратно?

— Не. Тя остава за мен. За теб са корабите. — Той погледна надолу към Локос, който лежеше по гръб и притискаше парцал към кървящия си нос. — Какво му се е случило?

— Нападна ботуша ми с носа си. Не ти липсва смелост, Калиадес. Признавам ти го. Какво те кара да мислиш, че няма да наредя на хората си да те нарежат на парчета и после да си взема жената.

Калиадес поклати глава.

— Ще ти се наложи да ме предизвикаш, Секундос. Законът на морето. Искаш ли да ме предизвикаш?

Критянинът се засмя.

— Не, момче. Задръж си я. С тая нарязана коса няма дори да си изплати парите за храната.

— Чий е този кораб? — попита Калиадес, сочейки към „Пенелопа“.

— На Одисей.

— Разказвача? Винаги съм искал да го срещна.

— Той разказва страхотни истории — съгласи се Секундос. — Но не вози пътници без пари.

— Значи е добре, че ограбих Арелос, след като го убих — каза Калиадес и потупа тежката кесия на колана си. — А сега е време за решения, приятелю. Ще си пожелаем ли всичко най-хубаво и да вървим всеки по пътя си, или имаш други планове?

Секундос обмисли въпроса. В действителност нямаше никакъв избор. Беше твърде стар, за да предизвика Калиадес. После изведнъж си даде сметка, че е твърде стар за чието и да било предизвикателство. Извърна се към чакащите пирати.

— Е, момчета, искате ли да плавате под мое командване, или някой друг тук ще го поеме?

— Ще ти служим, Секундос — отвърна набитият Хоракос. — Какви са заповедите ти?

— Пригответе корабите — каза им той. — Вятърът е добър и надушвам плячка в морето!

Пиратите нададоха радостни възгласи и тръгнаха към корабите си. Секундос повика Калиадес с жест и заедно се дръпнаха встрани от другите.

— Желая ти всичко най-хубаво, момко — каза той. — Но внимавай с Одисей. Аз всъщност доста го харесвам, но той е — как да го кажа — непредвидим. Ако научи, че сте микенски бегълци, може и да се засмее и да ви приеме като братя, или да ви предаде на първия микенски гарнизон, който намери. Природата му е доста противоречива.

— Ще запомня това — отвърна Калиадес.

— Тогава запомни още нещо: когато го срещнеш, ще ти заприлича на голямо старо куче — добронамерено и добродушно. Погледни в очите му. Ще видиш, че в тях има и вълк.

 

 

Сънищата на Одисей бяха тревожни. Едно дете го викаше изпод вълните, но той не можеше да помръдне. Осъзна, че е вързан за мачтата на „Пенелопа“. На борда нямаше никой друг, но въпреки това невидими ръце вдигаха греблата и ги забиваха във водата в съвършено единство.

— Не мога да те достигна — извика той на изгубеното дете. Събуди се стреснат и видя русия гигант Левкон, коленичил до него.

— Трябва да видиш нещо, Одисей — каза той.

Царят на Итака вдиша с пълни гърди. Сърцето му още биеше учестено и главата го болеше от прекаляването с вино предната нощ. Той се надигна на крака и разтърка очи, а после погледна нагоре. Вятърът бе свеж и нежен, небето — спокойно синьо. Огледа брега. Група пирати се бе струпала около лагерен огън. Одисей примигна и присви очи.

— Онова, което човекът току-що хвърли, е глава — каза Левкон. — Ако съдим по цвета на косата, може да е Арелос.

— Мислех, че е по-висок — измърмори Одисей. Биас, който бе дошъл при тях, се засмя при думите му, но Левкон само изсумтя.

— Трудно е да кажеш, когато е само глава — отбеляза той. Одисей въздъхна. Левкон търсеше буквалното значение във всеки коментар. Иронията просто се губеше по пътя към него. Когато Портеос Прасето плаваше с тях, винаги го превръщаше в център на шегите си. Мислите за мъртвия Портеос още повече развалиха настроението на Одисей. Всеки екипаж се нуждаеше от шегаджия — някой, който да повдига духовете, когато не им върви, а времето е лошо. Той обаче отблъсна мислите за умрелия и се обърна към Левкон.

— Разпознаваш ли някой друг?

— Мисля, че сивокосият е Секундос. Не познавам другите.

Одисей видя жена в разкъсана туника, която стоеше до огромен войн с руса брада. Безжалостно нарязаната й коса подсказваше, че има въшки. Групата около огъня се раздели и пиратите тръгнаха към двете галери. После двамата войни и жената тръгнаха към лагерния огън на „Пенелопа“.

— Какво мислиш за тях? — обърна се Одисей към Биас.

— Корави мъже. Имало е битка. Високият има рана на лицето.

— Битка? Естествено, че е имало битка! На плажа има отрязана глава — изсумтя Одисей и се отдръпна към тях, загледан в приближаващото трио. Високият мъж с драскотината на лицето му бе непознат, но огромният рус войн с бронзовия нагръдник не беше. Той си го спомняше — микенски войник.

Когато се приближиха, Одисей видя, че раната на лицето на високия прорязва по-стар белег. По тъмната му туника още капеше кръв.

— Аз съм Калиадес — представи се той. — И заедно с приятелите ми си търсим превоз, цар Одисей.

— Калиадес… хмм. Мисля, че съм чувал името и преди. Микенски войн, който се би заедно с Аргуриос.

— Да. А също и срещу него. Велик човек.

— А ти си Банокъл Едноухия — насочи вниманието си Одисей към едрия микенец. — Сега си спомних. Преди две лета се сби с петима от моя екипаж.

— И ги помлях до един — отвърна Банокъл щастливо.

— Лъжеш като космато яйце — отвърна Одисей и се изкикоти. — Когато ги издърпах настрани, лежеше на улицата, обвил главата си с ръце, а ударите валяха върху теб от всички страни.

— Малка почивка за възстановяване на силите. В името на Хефест, когато станех, щях да им откъсна главите.

— Без съмнение — съгласи се Одисей. — А твоята история каква е? — попита той остриганата курва.

— Пътувам за Троя — каза тя. Какъв глас! Одисей замълча, а очите му се присвиха, докато оглеждаше лицето й. Нямаше съмнение коя е и той разбра, че не е остригала косата си заради въшки. Последния път, когато я беше видял, тя бе дете на дванадесет и оряза златните си къдрици толкова ниско, че на няколко места одра кожата си с ножиците. Тъжна гледка.

От изражението й видя, че е разбрала, че е разпозната.

— Казвам се Пирия — излъга жената и бледите й очи задържаха неговите.

— Добре дошла в лагера ми, Пирия — отвърна Одисей и видя облекчението в погледа й.

Обърна им гръб и се загледа в пиратските галери, които тъкмо потегляха. Това му даде време да помисли. Беше в затруднение. Тя пътуваше с фалшиво име. Това вероятно означаваше, че е напуснала Острова на Храма без разрешение. Жените, пратени да служат на Тера, обикновено оставаха там до края на живота си. Всъщност познаваше само две, които да са освобождавани от острова през изминалите тридесет години.

Имаше обаче и история за друга бегълка отпреди много години. Накрая я върнали и я заровили жива, за да служи на бога под планината.

Той обмисли проблема. Ако момичето наистина бягаше от Тера и разкриеха, че умишлено й е помогнал, щеше да бъде прокълнат от Върховната жрица. Старата жена беше принцеса от микенското царско семейство и по-големият му проблем от думите й би бил фактът, че нейната омраза щеше да му коства много в търговията с континента. А може би дори и да му навлече гнева на роднината й Агамемнон.

Пиратските галери навлязоха в чистата синя вода и той ги видя как вдигат платна. Осъзна, че има и още един проблем. Защо двама микенски войници пътуваха с пирати и защо сега търсеха място на кораб, чиято посока дори не знаеха?

Думите на Калиадес проехтяха в ума му. Одисей попита за Аргуриос и високият войн му каза, че се е бил не само с, но и срещу него. Единственият случай, в който микенски войници се бяха сражавали срещу Аргуриос, бе в Троя миналата есен. И Агамемнон нареди всички участници да умрат. Какво каза Нестор? Двама избягали и били обявени извън закона.

Майко Хера! Стоеше на един плаж с избягала жрица и двама микенски бегълци!

— „Пенелопа“ е малък кораб — каза той накрая — и когато товарът ни пристигне, няма да има много свободно място. Пътуваме към Троя за сватбата на царския син Хектор. По пътя обаче ще спираме на много острови. Вие имахте ли конкретна посока наум?

Калиадес се усмихна тъжно.

— Накъдето задуха попътният вятър.

— Никой вятър не е попътен, ако човек не знае къде отива — каза Одисей.

— Всеки вятър е попътен за човек, който не го интересува — отвърна Калиадес.

— Трябва да помисля още малко. Елате да закусвате с нас. Биас ще зашие тази рана на лицето ти, а ти ще ми разкажеш защо събираш глави.

Калиадес седеше до огъня и раздразнението му нарастваше. Черният моряк Биас бе коленичил до него и с едната ръка придържаше кожата на лицето му, а с другата прокарваше извита бронзова игла с черна нишка през прореза на раната, за да ги закърпи. Наблизо Банокъл забавляваше Одисей и екипажа на „Пенелопа“ с абсурдно разкрасена версия за спасяването на Пирия и битката с Арелос. Ако се вярваше на думите му, пиратът беше полубог в битката. Истината бе доста по-обикновена. Мъжът беше само опитен, но му липсваше бързина. Боят беше кратък и кървав. Калиадес бързо се приближи, за да нанесе смъртоносната рана. В същия миг Арелос залитна напред и одра бузата му с меча си.

Микенецът се вгледа в тъмните очи на Биас. Мъжът се усмихваше, докато слушаше как Банокъл плете историята си.

— Добра приказка — чу да казва Одисей, когато войнът завърши раздутия преразказ. — Но й липсва наистина силен финал.

— Но той спечели и ние оцеляхме — възпротиви се Банокъл.

— Така е, но за да е в състояние една история да накара мъжете да затреперят, трябва да има и мистичен елемент. Какво ще кажеш за това… в мига, в който главата на Арелос е отхвърчала от тялото му, от прерязаното гърло е бликнала струйка черен дим във формата на мъж, носещ шлем с висок гребен.

— Това ми харесва — каза Банокъл. — И кой е този мъж от дим?

— Не зная. Историята си е твоя. Може да е бил демон, обладал Арелос. Сигурен ли си, че не видя някакъв дим?

— Сега като споменаваш, мисля, че наистина видях — каза Банокъл и екипажът се засмя.

Калиадес затвори очи, а Биас се изкикоти.

— Добре дошъл при „Пенелопа“ — прошепна той. — Където истината винаги дава път на Златната лъжа. Ето, раната е затворена. След няколко дни ще прережа шева и ще извадя конците.

— Благодаря ти, Биас. И какво доведе кораба ви до този остров? Сините цветя още цъфтят, а не съм видял тук да предлагат нещо друго.

— Скоро ще разбереш — отвърна морякът. — Денят се очертава забавен. Поне за пътниците, де. Съмнявам се сред екипажа да има много смях. — Той седна на земята, загреба шепа пясък и изчисти кръвта от пръстите си. — Около тая драскотина ще се оформи чудесна синина.

— Къде е следващата спирка на „Пенелопа“?

— Насочваме се към един остров на около ден път на изток, а после, ако имаме благословията на боговете, ще потеглим на североизток за Киос и оттам към източния бряг и Троя.

Банокъл се приближи към тях и подаде на Калиадес тъмен комат хляб и парче сирене.

— Чу ли онова за струйката дим? — попита той.

— Да.

— На какво може да се дължи, как мислиш?

— Не зная, Банокъл, защото нямаше струйка дим.

— Знам. Но пак е интересно.

Биас се изкикоти.

— Било е духът на зъл войн от далечното минало, който е бил прокълнат никога да не види Елисейските полета. Душата му е била затворена в древен кинжал, който пиратският главатар открил в осквернен от него гроб. Когато Арелос откраднал оръжието, злият дух го надвил и го изпълнил с омраза към всичко живо.

— Ето това е разказвачество — каза Банокъл възхитено.

Биас поклати глава.

— Не, младежо, това е откраднато от една от историите на Одисей. С малко късмет ще чуеш цялата приказка, докато пътуваме. Ще издърпаме кораба някъде, сред други моряци, и те ще молят Одисей да им разкаже нещо. Може да чуеш точно тази история, макар че той със сигурност е измислил нови през зимата. Когато говорихме за последно, подготвяше нещо за вещица със змии вместо коса. Нямам търпение да го чуя. — Биас огледа плажа. — Ето сега започва веселието — каза след малко.

Калиадес се обърна. На около двеста крачки разстояние една стара дебела жена, облечена в безформена рокля от избледнял жълт плат, водеше стадо черни прасета към тях. От време на време побутваше с пръчката си някое от животните, което се опитваше да напусне групата, и то послушно се връщаше обратно.

— Това ли е товарът ви? — попита Калиадес.

— Да.

— Трябва ли ви помощ да ги изколите? — попита Банокъл.

— Те няма да се колят — обясни Биас. — Трябва да ги пренесем живи до друг остров. Някаква треска убила всички свине там и един търговец е готов да плати цяло богатство за ново стадо за разплод.

— Ще возите живи прасета? — Банокъл бе удивен. — И как ще ги държите на едно място?

Биас въздъхна.

— Използвам двете мачти, за да оформим заграждение в центъра на палубата.

— И защо му е на някой да превозва живи прасета? — попита Банокъл. — Ще осерат всичко. Отраснах във ферма със свине. Повярвай ми, те наистина могат да серат.

Калиадес се надигна и се отдалечи от двамата мъже. Не го интересуваха нито прасетата, нито екскрементите им. Въпреки това изпроводи с поглед дебелата старица и животните. Те изглеждаха доста доволни, квичаха и сумтяха. Одисей излезе да я посрещне. Когато се приближи, три от прасетата се опитаха да избягат от него, но жената изсвири с уста и те се спряха.

— Добре дошла при моя огън, Цирцея — каза Одисей. — Винаги е удоволствие да те видя.

— Спести ми ласкателствата, царю на Итака. — Жената огледа „Пенелопа“ с омраза, а после се изсмя грубо. — Надявам се, че ще получиш торба със злато за това — каза тя. — Ще си я заслужил. Моите малчугани няма да бъдат щастливи в морето.

— На мен ми изглеждат доста спокойни.

— Защото съм с тях. Когато Портеос за пръв път ми предложи това, реших, че нещо го е ударило по главата. Когато ти отхвърли плана му, предположих, че е заради по-голямата ти интелигентност. — Тя огледа плажа. — Той къде е между другото?

— Умря у дома в съня си.

Калиадес чу как жената изцъка с език.

— Беше толкова млад. Човек с такъв смях трябва да доживее до дълбоки старини. — Тя изгледа Одисей и замълча за момент. — Е — продължи след малко, — защо си промени решението?

— Това е просто търговия. Ористенес вече няма прасета. А търговец на прасета без прасета губи смисъла на съществуването си.

— А мина ли ти през ум да се поинтересуваш защо никой друг не му носи живи прасета?

— Това какво правят или не правят другите, не е мой проблем.

Един едър черен шопар започна да души краката на Одисей и да ги бута с муцуна. Той се опита да го отблъсне.

— Харесва те — отбеляза Цирцея.

— И аз го харесвам. Сигурен съм, че ще станем верни другари. Имаш ли някакъв съвет за мен?

— Пригответе много вода, за да чистите палубите. И дървени шини за счупените крайници, ако прасетата се паникьосат и избягат от заграждението. Ако достигнете острова на Ористенес без премеждия, погрижи се Гани — и тя потупа големия черен шопар с пръчката си — да бъде свален пръв на плажа. Другите ще се струпат около него. Ако Гани е доволен, няма да имаш проблеми. Ако не е, очаквай хаос.

Калиадес видя, че и Пирия се е приближила до лагерния огън и седи сама на един камък. Той отиде при нея и тя вдигна очи, но не го поздрави.

— Защо има прасета на плажа? — попита след малко.

— Одисей ще ги води на друг остров.

— Очаква се да пътуваме с прасета?

— Така изглежда. — Тишината помежду им се проточи, а после Калиадес попита: — Искаш ли да бъдеш сама?

— Изобщо не можеш да си представяш колко силно искам да бъда сама, Калиадес. Но не съм. Заобиколена съм от мъже… и свине. Не че има голяма разлика — добави тя мрачно.

Той се обърна, но тя го спря.

— Почакай! Съжалявам. Нямах предвид теб. Ти беше добър с мен и — поне засега — удържа думата си.

— Мнозина мъже са такива — отвърна микенецът и седна на един камък наблизо. — Виждал съм жестокост. Виждал съм и доброта. Виждал съм жестоки хора да проявяват доброта и добри да проявяват жестокост. Не го разбирам. Зная обаче, че далеч не всички мъже са като пиратите, които те хванаха. Виждаш ли онзи старец там?

Той посочи една белокоса фигура встрани от екипажа, която наблюдаваше прасетата, докато Цирцея ги водеше към кораба. Мъжът бе висок и прегърбен, а наметалото му бе синьо над бродираната със злато туника.

— Какво за него?

— Това е Нестор от Пилос. Когато бях дете, работех на неговите ленени полета. Бях роб и син на роб. Царят има много синове. Всеки от тях беше изпращан да работи сред робите за цял един сезон. Ръцете им кървяха, гърбовете ги боляха. Майка ми ми каза, че той го прави, за да могат синовете му да разберат колко е жесток животът извън двореца и да не се присмиват на онези, които работят на полето. Самият Нестор пътуваше из земите си и говореше с хората, които се трудеха за него, грижеше се да са добре облечени и нахранени. Той е добър човек.

— Който все пак има роби — каза тя.

Калиадес се изненада от коментара.

— Разбира се, че има роби. Нали е цар.

— Майка ти робиня ли е била родена?

— Не. Взели са я от село близко до ликийския бряг.

— Както аз от пиратите?

— Предполагам.

— Значи Нестор е точно като тях. Взима онова, което поиска. Но го наричат добър човек, защото храни и облича хората, които е откъснал от обичните им и семействата им. Толкова е гнусно, че ми се повдига.

Калиадес се умълча. Винаги бе имало роби, така както винаги бе имало царе. И винаги щеше да има. Как иначе би процъфтявала цивилизацията? Той погледна към „Пенелопа“.

Неколцина моряци бяха привързали голямо парче плат с две въжета, спуснати от кораба. Сега мъжете на брега се опитваха да вдигнат едно прасе в примката. Звярът започна да квичи и да размахва крака. Звукът накара и другите животни да се паникьосат. Четири от тях се затичаха по плажа, преследвани от моряци. Старицата с пръчката поклати глава и се отдалечи от хаоса. Калиадес видя как Банокъл се хвърли към едно голямо прасе, което обаче зави, докато той бе още във въздуха. Войнът се пльосна на пясъка и се заби с главата напред във водата. Само след няколко мига сцената на плажа вече бе станала напълно неконтролируема. Одисей започна да раздава заповеди.

Прасето в примката беше на половината път до палубата, но се мяташе толкова диво, че въжетата се люлееха силно. Внезапно животното започна да уринира и окъпа мъжете под него. Останалите свине — около петнадесет на брой — се струпаха на едно място и се втурнаха по плажа право към Одисей. Той не можеше да стори нищо, освен да хукне да бяга. Гледката на набития цар с широкия златен колан, преследван от стадо квичащи прасета, бе твърде много за екипажа и всички избухнаха в смях.

— Денят ще бъде дълъг — каза Калиадес. После погледна Пирия. Тя също се смееше.

Гледката му хареса.

В този момент Одисей се спря и се обърна към стадото.

— Достатъчно! — изрева и гласът му проехтя като гръмотевица. Животните, изненадани от звука, се отклониха от пътя си. Едно голямо черно прасе отиде до царя и започна да души крака му. Одисей се наведе и го погали по широкия гръб. После тръгна към „Пенелопа“, следван от новия си приятел. Другите животни започнаха да сумтят и също тръгнаха след царя.

— Смейте ми се, недодялани кравешки изтърсаци — извика Одисей, когато се приближи към екипажа си. — В името на топките на Арес, ако успея да науча тия прасета да гребат, ще се отърва от всички ви.

— Необичаен човек — отбеляза Калиадес. — Може ли да му се вярва?

— Защо питаш мен? — отвърна Пирия.

— Защото го познаваш. Видях го в очите ти, докато говорехте.

Тя помълча известно време, после кимна.

— Познавах го. Посещаваше… дома… на баща ми… много пъти. Не мога да отговоря на въпроса ти, Калиадес. Някога Одисей е бил търговец на роби. Преди години го наричаха Опустошителя на градове. Не бих се доверила доброволно на човек, който си е заслужил подобна титла. Сега обаче нямам избор.