Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (30)

XXVIII
Троянският кон

През Родопите духаше хладен вятър, който люлееше дългата трева на тракийската равнина и шептеше сред върховете на дърветата, покриващи високите хълмове отвъд нея.

Скрит сред дърветата, Банокъл накара коня си да седне и зачака заедно с около хиляда други ездачи от Троянския кон. В равнината долу хиляда и петстотин троянски войници привидни се подготвяха за обедна почивка, разчиствайки земята за готварски огньове. С тях имаше около триста тракийски конници, както и около двеста стрелци. Банокъл не се интересуваше от стратегия. Врагът или щеше да влезе в капана, или нямаше. За едрия войн това беше без значение. Ако не смажеха бунтовниците днес, щяха да ги смажат утре. Или вдругиден.

Той погледна към ездача вляво от себе си — слабия жълтокос Скорпиос. Мъжът бе свалил шлема си. Беше неестествено блед и по лицето му имаше пот. Банокъл огледа линията по-нататък. Навсякъде виждаше признаци на нервност и страх. Не ги разбираше. Ние сме Троянският кон, помисли си за кой ли път. Ние не губим битки. А Скорпиос беше чудесен ездач и превъзходен боец. От какво тогава се тревожеше?

Това беше мистерия, а Банокъл не обичаше мистериите. За това бързо отмахна всякакви мисли за Скорпиос от ума си. Имаше по-важни неща, за които да мисли.

Например, беше гладен. Керванът с продоволствията така и не ги достигна и пропуснаха закуската. Това бе абсолютно недопустимо за него. Никой не трябва да бъде принуждаван да се бие без закуска. Каруците, които дойдоха през високия проход, донесоха резервни мечове и припаси от стрели. Въпреки че доставката бе добре дошла за войниците, чиито оръжия бяха счупени в битките от миналите няколко седмици, Банокъл се разочарова. Припасите им от сирене и изсушено месо бяха привършили и мъжете ядяха само овес, напоен във вода.

Засърбя го под мишницата. Това бе особено дразнещо, защото бронята на ездачите в Троянския кон, беше много сложна — малки припокриващи се бронзови дискове, подобни на рибешки люспи, които обхващаха гърдите, корема и долната част на гърлото. Беше невъзможно да бръкне вътре, за да се почеше.

Конят на Банокъл се размърда под него, а после отметна глава. Той несъзнателно потупа черния врат на животното.

— Спокойно, Гъзолик.

— Защо не идват, в името на боговете? — каза друг изнервен боец отдясно, едър войн с внимателно подрязана разделена на три брада. Юстинос свали шлема си, извади кърпа от колана си и попи потта от избръснатата си глава. Банокъл не знаеше как да му отговори. Как, в името на Хадес, можеше да знае защо не са дошли?

— Мразя това шибано чакане — добави Юстинос.

— Трябваше да закусим по-добре — каза Банокъл.

— Моля?

— Тоя овес кара човек да пърди цял ден. Червено месо преди битката. Така е редно.

Юстинос го зяпна, после отново си сложи шлема и извърна поглед.

Банокъл хвърли поглед към останалите ездачи и видя, че Калиадес е слязъл от коня си и върви към едно високо дърво. Той свали колана със сабята си и шлема, за да се покатери на него в опит да види по-ясно северните полета. Не бяха говорили от дни и дори тогава си размениха само няколко думи за това къде да завържат конете. Сега Калиадес беше офицер и прекарваше твърде малко време заедно с останалите. Дори на сватбата на Банокъл миналата пролет изглеждаше дистанциран и дръпнат.

Калиадес така и не беше преодолял смъртта на Пирия. Така казваше Руж. Беше се затворил в себе си. Банокъл не го разбираше. Той също бе натъжен от смъртта на момичето, но също така бе щастлив, че е оцелял след боя. Хектор ги възнагради със злато и ги включи в Троянския кон. Банокъл си купи малка къща с парите и убеди Руж да дойде да живее с него там. Отне му известни усилия.

— Защо ми е да се омъжвам за теб, идиот такъв? Само ще отидеш да те убият някъде.

Но той успя да преодолее съпротивата й и сватбата им бе радостна.

Банокъл разхлаби леко сабята в ножницата й. Калиадес слезе от дървото и каза нещо на помощника си. Думите му преминаха по редицата.

— Идват.

Банокъл се наведе напред в опит да различи нещо сред дърветата. Видя долните склонове на Родопите, но засега никаква следа от вражески пешаци. В равнината троянските войници бързо сформираха бойни редици, блъскайки се един в друг и привидна паника. Забеляза, че Хектор язди пред първата линия на светлия си кон, а бронята му от злато и бронз блести на следобедното слънце.

— Мислиш ли, че керванът с продоволствията най-сетне е дошъл? — обърна се Банокъл към Скорпиос.

Русият войн се сепна насред слагането на шлема си и го изгледа.

— Откъде да знам? И защо да ми пука? — отвърна той. — Всеки момент ще се потопим в кръв и смърт.

Банокъл се ухили.

— Да, но после ще трябва да ядем.

През пролуката сред клоните той видя появата на първите вражески войници. Някои бяха тежко бронирани и с дълги щитове, но мнозинството около тях изглеждаха като обикновени бунтовници с кожени нагръдници или подсилен лен. Дрехите им бяха ярки, като се започнеше от жълтите им наметала и зелените им панталони на райета и карета. Много от тях бяха боядисали лицата си с алени или сини линии. Оръжията им бяха копия и брадви, макар и някои да носеха мечове с остриета, дълги колкото човешки крак.

Сред вражеските редици се разнесе виеш, боен вик и те се втурнаха към троянската линия. Хектор бе слязъл от коня си и сега чакаше с готов щит в центъра на фронтовата линия.

Вече се виждаше цялата бунтовническа орда и Банокъл ги огледа внимателно. Превъзхождаха отряда в равнината с поне десет към едно. Двадесет хиляди мъже тичаха през откритото поле с бойни викове на уста.

Залп от стрели удари редиците им, но не ги забави.

Троянската фронтова линия се подготви, облягайки се на щитовете си и с изтеглени назад копия. Точно когато врагът ги достигна, троянските ветерани се засилиха напред, за да ги посрещнат. Звуците от битката бяха странно приглушени в гората. Банокъл хвана юздите на коня си с лявата ръка, докато тежкото копие почиваше удобно в дясната.

— Бавно напред! — извика Калиадес.

Хиляда ездачи подкараха конете си напред. Банокъл се приведе под един увиснал клон, направлявайки черния жребец през дърветата. Ярката слънчева светлина огря бронираните ездачи, докато се спускаха по хълма.

Бунтовниците още не ги бяха видели, но скоро щяха да ги чуят.

— Стегната формация!

Банокъл срита коня си и той се затича, докато тропотът на копита не изпълни целия хълм.

Войнът вдигна копието си на нивото на челото, насочил върха напред и леко надолу. Конят му вече галопираше. Той видя, че бунтовниците от тяхната страна се обръщат да ги посрещнат. Вече бе достатъчно близо, за да види паниката, изписана по боядисаните им лица.

И тогава Троянският кон удари ордата. Банокъл заби копието си в гърдите на един едър войн. Докато мъжът падаше, микенецът изпусна дръжката. Той извади сабята си и замахна надолу, разбивайки черепа на бунтовника пред себе си. Сега всичко бе потънало в хаос и писъците на ранените и умиращите изпълваха въздуха. Банокъл насочи коня напред, дълбоко сред редиците на врага. Нечия брадва се заби във врата на жребеца и той падна Банокъл скочи от него и се хвърли към мъжа, на когото принадлежеше оръжието. Нямаше време да вдигне оръжието си, затова заби глава в лицето на война и го запрати на земята. Друг боец замахна с меч към Банокъл, но той го парира, а после отвърна на удара и преряза гърлото на мъжа. Юстинос се появи в мелето и разпръсна враговете, струпали се около него. После дойдоха и други ездачи. Банокъл забеляза кон без ездач и се затича да се качи на гърба му. Точно когато го достигна обаче, животното се дръпна назад и избяга. Двама бунтовници нападнаха Банокъл. Първият размахваше брадва, която той се опита да парира със сабята си. Острието се счупи. Микенецът хвърли дръжката по втория нападател, който приклекна, за да я избегне. Онзи с брадвата вдигна оръжието си отново. Банокъл се втурна към него, сграбчи дръжката и заби глава в лицето му. Войнът отстъпи и изпусна оръжието си. Русият гигант го сграбчи и надавайки боен вик, скочи към втория бунтовник с брадвата. Мъжът не издържа на ужаса и се опита да избяга. Скорпиос го достигна и заби копието си в гърба му.

Банокъл изтича при един повален ездач. Хвърли брадвата си и взе оръжието на мъжа, за да се върне незабавно в мелето пронизвайки, сечейки и кълцайки. Враговете бяха корави и издръжливи, но никой не ги беше обучавал. Биеха се поотделно, търсеха място да размахват дългите си мечове или да използват копията и брадвите си. Но перфектно организираната армия от ветерани ги избутваше все по-близо един до друг. Притиснати от липсата на място, войните започнаха да се отдръпват и да тичат към откритото пространство. Троянският кон ги поразяваше в мига, в който се измъкнеха от мелето. Банокъл знаеше какво ще последва. Вече го бе видял над двадесет пъти. Ордата започна да се пръска като разбит съд. Без организирана съпротива, която да ги спре, тежко бронираните ездачи пронизаха врага до сърцето му и клането започна.

Тракийците започнаха да се паникьосват по цялото бойно поле и бунтовниците се втурнаха да бягат. Конниците ги следваха, избивайки колкото можеха повече от тях.

Банокъл нямаше кон, така че остана. Хектор дойде до него на жребеца си. Шлемът и бронята му бяха покрити с пръски кръв, а ръката с меча беше като боядисана в червено до лакътя.

— Ранен ли си? — попита го той.

— Не.

— Тогава иди да помогнеш на ранените — каза едрият мъж и смушка коня си нататък.

— Някаква следа от снабдителния керван? — извика Банокъл след него. Хектор не обърна внимание на въпроса.

Русият войн почисти сабята и я плъзна в ножницата си. После огледа бойното поле.

Победата им бе пълна, но имаха и сериозни загуби. Помогна заедно с други войници на лечителите да изнесат поне стотина трупа. Нямаше голямо значение, че мъртвите врагове са хиляди. На тяхно място бяха готови да дойдат още хиляди. Свалиха броните и оръжията на умрелите троянци и войниците се събраха, за да сменят счупените си мечове, изкривени шлемове и разбити нагръдници. Самият Банокъл си намери къс меч и богато украсена ножница. Сабята бе добро оръжие, когато удряше от гърба на кон, но попаднеше ли на земята, не бе и наполовина толкова смъртоносна, колкото добрия стар меч.

Вдясно от себе си видя група тракийски затворници, разпитвани от троянските офицери, сред които и Калиадес. Банокъл ги погледа известно време и въпреки че не можеше да чуе какво си говорят, по мрачните лица на пленниците разбра, че не издават много. Хектор не позволяваше измъчването на затворници, което за русия войн беше зверски глупаво. Повечето хора ти казваха всичко, което искаш да чуеш, ако ръцете им бяха наврени в огъня. И как можеше войн като Хектор да е толкова гнуслив? Банокъл го бе виждал да се втурва към врага като разярен лъв. Умовете на генералите и принцовете бяха мистерия за Банокъл.

Продоволственият керван пристигна след мръкване и той се присъедини към останалите войни около огъня. Плешивият Юстинос бе там, както и Скорпиос, чиято дълга руса коса бе вързана на опашка, висяща между тесните му рамене. Трима от мъжете бяха непознати за Банокъл, но последният бе строен ездач с изгърбени рамене на име Урсос. Двамата с Банокъл бяха тренирали заедно в Троя.

— Поредната победа — каза троянецът, когато русият гигант седна до него. — Почнах да им губя бройката.

— Изгубих си коня — измърмори Банокъл. — Старият Гъзолик беше добър жребец.

— Може би него са ни сготвили — смотолеви Урсос. — В кервана няма месо. Само още скапан овес.

Докато говореха, един ездач премина през лагера в галоп. Мъжете се пръснаха пред пътя му. Мъжът спря рязко животното близо до Хектор и офицерите му и скочи на земята.

— Това изглежда важно — каза Урсос, след което стана и отиде да чуе съобщението.

Банокъл остана на мястото си. Нощта бе хладна, огънят — топъл, а миризмата на печено месо го опияняваше.

Урсос се върна след малко и се свлече на земята.

— Е, това обезсмисля изцяло днешната победа.

— Защо? — попита Банокъл.

— Ахил е нахлул с цялата тесалийска армия и е превзел Ксантея. Резос е бил отблъснат до Калирос в планините. И нещо може би още по-лошо — Одисей е превзел Исмарос и вражеските галери сега блокират морето.

— Това не звучи добре — съгласи се Банокъл.

Урсос го изгледа.

— Не знаеш къде са тези места, нали? Нито дали са важни?

Русият войн сви рамене.

— Приятелски или вражески градове. Друго не ми трябва да знам.

Урсос поклати глава.

— Ксантея пазеше река Нестос. Нашите кораби пътуват по тази река до старата столица Калирос. Сега, когато градът е превзет, няма да получаваме провизии. А ако Калирос падне, ще имаме вражески армии от три страни — север, юг и изток.

— Значи ще ги смажем и трите — каза Банокъл.

— Оценявам оптимизма ти. Но започнахме с над осем хиляди мъже. Сега имаме около три хиляди. А врагът става все по-силен с всеки изминал ден. Сега, когато Исмарос е в ръцете на врага, моретата ще са чисти за Одисей. Флотата му може да отплава до Карпеа и да потопи нашите кораби. Тогава няма да има път за връщане.

Банокъл нямаше желание да спори. Вече бе забравил имената на градовете, които Урсос така внимателно му бе описал. Що се отнасяше до него, те бяха спечелили битка, бяха се нахранили добре с месо и ги водеше Хектор — най-великият генерал из Великата зеленина. Щяха да продължат да се бият и да продължат да печелят. Или пък щяха да продължат да се бият и да загубят. И в двата случая Банокъл не можеше да стори нищо повече, така че се надигна на крака и отиде до огъня за още една порция конско месо.

 

 

Разпитът на затворниците не им каза нищо, което Калиадес вече да не знаеше. Мъжете бяха идонои от градовете в далечния запад. Поражението щеше да ги отблъсне за известно време, но по никакъв начин нямаше да приключи въстанието.

Той остави пленниците и се загледа в Родопите. По върховете все още имаше сняг и над тях се спускаха тъмни буреносни облаци.

Колко още битки можеха да спечелят? Четиристотин и единадесет мъже бяха умрели днес, а повече от двеста имаха рани, които щяха да им попречат да се бият известно време. От останалите малцина нямаха някакви наранявания — от драскотини и навяхвания до мозъчни сътресения и дребни счупвания на пръстите.

Западна Тракия и земите на идоноите вече бяха недостъпни за тях и повече нямаше да успеят да си ги върнат. Отвъд Родопите страната вреше и кипеше от въстанието. На юг само широката река Нестос и цитаделата в Калирос пречеше на врага да се изсипе в Източна Тракия и да прекъсне пътя за отстъпление на троянците. А сега Ахил бе превзел Ксантея.

Откъм заснежените върхове започна да духа студен вятър, който развя наметалото на Калиадес. Когато Хектор му подари дрехата преди година, в деня, когато стана офицер, наметалото беше ярко като огрян от слънцето облак. Сега изглеждаше блатистосиво, изцапано с изсъхнала кръв. Един помощник му донесе чиния с месо. Калиадес му благодари и се оттегли, за да седне на едно паднало дърво. Нямаше апетит и се хранеше само по навик. На известно разстояние видя Банокъл, седнал до огън да приказва с изпития Урсос.

На Калиадес му липсваше компанията на великана. Спомни си за Пирия и въздъхна. Бяха минали вече три години, а лицето й все още го преследваше. Тежестта на мъката му от загубата й никога не отслабваше и той знаеше, че не може да понесе друг такъв товар. За това реши, че е по-добре да не обича никого и да избегне другарството.

Мигът на това решение дойде на сватбата на Банокъл. Тогава той стоеше в далечния край на градината, гледаше танците и слушаше подхранвания от виното смях. Банокъл се мотаеше наоколо пиян и щастлив. Голямата Руж го гледаше с обич. Калиадес внезапно се почувства като призрак — отдалечен и безплътен. Радостта от събитието се носеше край него, без да го докосне и за миг. Постоя кротко още известно време, а после се измъкна и излезе сред широките улици на Троя. Една курва се приближи към него — слаба жена с руса коса. Калиадес й позволи да го отведе до малка къща, която вонеше на евтин парфюм. Сякаш като в сън, тя свали дрехите му и легна в леглото, без да съблече своите. Не пожела да махне жълтата си рокля, само я вдигна, за да може да влезе в нея. В един миг той прошепна „Пирия!“.

— Да — отвърна курвата. — За теб съм Пирия.

Ала тя не беше и Калиадес се унизи да избухне в сълзи и да захлипа неконтролируемо. Не бе плакал от малко дете, докато гледаше мъртвата си сестра. Курвата се отдръпна от него и той я чу да налива вино. Помъчи се да спре потока на сълзите, но не знаеше как.

Накрая тя се наведе над него.

— Трябва да си вървиш — каза му.

Липсата на съчувствие в гласа й проби стената на мъката му. Той бръкна в кесията си, извади няколко медника и ги хвърли на леглото. После се облече и излезе в озарения от слънцето град.

Сега, седнал на поваленото дърво, чу, че някой се приближава. Завъртя се и видя Хектор. Принцът носеше две чаши разредено вино и подаде едната на Калиадес, преди да седне до него.

— Студена нощ — каза той. — Понякога си мисля, че лятото няма място сред тези планини. Сякаш скалите държат зимата дълбоко в себе си.

— След битка винаги изглежда, че е по-студено — отвърна Калиадес. — Не зная защо е така.

— Нито пък аз. Понякога обаче ми изглежда подходящо. Предполагам, че затворниците не са казали нищо?

— Не. Нито пък очаквах да го сторят. Веднъж щом осъзнаха, че не ги чака болка, смелостта им се върна.

Хектор се усмихна изморено.

— Ти не си единственият, който изисква мъчения, Калиадес. Много от офицерите ми ме увещават да прилагам по-сурови мерки.

— Прави са. Ако си спомням правилно, миналата година открихме един от нашите съгледвачи с отрязани ръце и извадени очи. Правилата за поведение, на които настояваш, ни струват човешки животи.

— Да, така е — съгласи се Хектор. — Но няма да допусна действията ми да бъдат водени от вражеската злоба. Работа на генералите е да гледат отвъд днешния ден или настоящия сезон. Защо мислиш, че въстанието е събрало такава сила?

— Заради смъртта на цар Ейоней — отвърна Калиадес. — Той падна от коня си по време на сватбените игри.

— Не е вярно — каза Хектор. — Беше повален от камък, запратен от убиец, платен от Агамемнон. Но не смъртта му е причината да се бием тук. Когато Ейоней е нахлул и превзел родните земи на идоноите преди двадесетина години, той изклал и целия царски род — мъже, жени и деца. Изтребвал е населението на цели градове, рязал е десните ръце на мъжете, които са се били срещу него. Други е ослепявал. Изплашил е народа си с прояви на чудовищно дивачество.

— И е спечелил — отбеляза Калиадес. — Земята е била обединена.

— Да, така е. Но и е посял семената на този катаклизъм. Няма семейство сред идоноите, което да няма свой собствен мъченик или роднина, който е страдал ужасно. Децата им са израснали с омразата към киконското племе. Затова Агамемнон разпали въстанието толкова лесно. Един ден — надявам се скоро — Троя ще трябва да сключва договори с идоноите, може би за бъдещ съюз. Ще искаме да станем приятели. Така че няма да следвам пътя, извървян от Ейоней. Никой няма да може да каже, че троянците са изклали децата им и са изнасилили жените и майките им. Никой ослепен мъж няма да разказва на синовете си „Вижте какво ми сториха онези зли хора!“

Калиадес погледна към принца.

— Грешиш, Хектор. Това е война, в която има само два възможни изхода. Или Агамемнон ще триумфира и Троя ще бъде изкормена от пламъците развалина, или ние ще унищожим него и съюзниците му. Ако измъчването на един затворник означава разкриване на вражеските планове, имаме по-голям шанс да ги надвием. Толкова е просто.

— Нищо не е толкова просто — отговори Хектор. — Какво ще означават поражението или победата ни тук след сто години?

Калиадес се обърка.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ние няма да сме тук след сто години.

— Не, няма. Но киконите ще бъдат, както и идоноите, и микенците, а да се надяваме и троянците. Това, което сторим сега ще има значение тогава. Дали всички все още ще се мразим и ще копнеем за отмъщение заради отминали престъпления? Или ще живеем в мир със съседите и приятелите си?

— Не ме интересува какво може да стане след сто години — извика Калиадес. — Ние сме тук сега. Бием се сега. И губим Хектор!

Принцът допи виното си и въздъхна.

— Да, губим я. Мислиш ли, че измъчването на няколко затворника ще промени това? След като Исмарос падна, врагът ще се изсипе по целия бряг и ще ни отреже пътя за отстъпление. Ако не получаваме подкрепления и провизии или нови оръжия, рискуваме да бъдем нарязани на парчета. Като генерал разбирам, че трябва да се оттеглим до брега, да стигнем до Карпеа и корабите и да прекосим проливите до Дардания. Тракия е изгубена и трябва да спасим армията. Но като Хектор, синът на Приам, не мога да последвам собствения си съвет. Баща ми нареди да победя всички врагове и да възстановя Резос като цар на обединена Тракия.

— Сега това е невъзможно — каза Калиадес.

— Да, вероятно е така. Но докато погромът не стане неизбежен, Калиадес, съм длъжен да остана. Ще отидем до Калирос и ще подкрепим младия цар. Ако имаме късмет, ще смажем Ахил и тесалийците му и ще съберем нова сила, за да си върнем Ксантея.

— Знаеш, че това няма да стане — отвърна Калиадес. — В най-добрия случай ще ги удържим няколко месеца.

— За тези няколко месеца може да се случи какво ли не. Тежките есенни дъждове ще забавят провизиите им и ще отворят морето за нас. Свирепата зима ще деморализира обсадилите ни войници. Приам може да сключи мир с Агамемнон.

Калиадес поклати глава.

— Това последното няма да се случи. Прав си, Хектор, ние сме войници и наш дълг е да се подчиняваме. Сега обаче заповедите ни са безсмислени. Бяха ни дадени, когато имаше някаква надежда за успех. Ако ги следваме сляпо, сега ни чака само смърт.

— Да, така е — призна Хектор. — Е, ще яздиш ли с мен, Калиадес?

— Всички ще яздим с теб, Хектор. До победата или поражението.