Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (17)

XV
Детето на орела

Антифон стоеше на плажа с брат си Политес и неколцина придворни. Трябваше да посрещне микенския цар, но скоро осъзна, че Агамемнон няма да напусне кораба си, докато Приам не благоволи да се появи.

Жегата беше силна и той започна да се поти. Огромното тегло изморяваше коленете му и те започнаха да го болят. До него слабият Политес попиваше с парче плат потта по плешивината на темето си. Никой от двамата не проговори и Антифон си пожела да се намира където и да е другаде, само не и тук.

Погледна нагоре към носа на черната галера, където се виждаше слабоват прегърбен мъж с остра черна брада. Нима това беше ужасяващият Агамемнон, унищожителят на градове? Антифон въздъхна. Въпреки че губеше тегло бързо, все още изглеждаше гротескно в собствените си очи — меко и пухкаво създание, което другите мъже гледаха или с презрение, или с жалост.

Нямаше голямо значение, че е станал герой по време на нападението над града миналата есен, защото когато хората говореха за него и как е надвил убийците и е успял да предупреди за атаката на двореца на Приам, споменаваха единствено дебелия герой.

Въпреки че всъщност грешаха, помисли си той мрачно.

Спомняше си деня, в който баща му дойде до леглото му, където се възстановяваше от раните си — рани, които биха убили по-слаб човек. Остриетата бяха надвити от количеството плът защитаващо тялото му.

Приам влезе в стаята и застана до леглото, загледан в сини си с очи, които блестяха със смесица от презрение и загриженост.

— Е, момче, казват ми, че си действал смело. Признавам, че съм изненадан.

— И защо, татко? Не съм ли и аз син на Приам и брат на Хектор?

Царят сви рамене.

— Няма смисъл да спорим, Антифон. Нека просто приемем, че съм те подценил. Хеликаон ми каза, че без твоето предупреждение е нямало да затворим портите навреме. Тогава тракийците щяха да ни ударят, преди да успеем да организираме защита.

— Само това ли ти каза?

— Нима има повече?

— Винаги има повече, татко. — Гневът го прониза и раните му пламнаха. — Искаш ли да чуеш?

— Е, така и така съм тук, защо не? — отвърна царят и седна на леглото. — Ще има ли още изненади?

— Аз заговорничех с Агатон да те убием. Отдръпнах се чак накрая, защото той планираше да убие всичките ми братя и семействата им.

Антифон очакваше ярост, а после войниците да дойдат да го извлекат от леглото и да го убият. Вместо това Приам сами отново сви рамене.

— Знаех това — отвърна царят. — Иначе няма как да научиш за плановете му. Предполагам, че си бил достатъчно глупав, за да му се опълчиш, и оттам се е стигнало до убийците?

— Да. Глупавият дебел Антифон. Мислех, че мога да го вразумя. Убий само стареца, Агатон. Няма нужда да умират и невинни. Само един гнусен старец.

Тогава Приам се засмя и изражението му се смени.

— Агатон щеше да е ужасен цар, Антифон. Ти щеше да си по-добър. Притежаваш здрав разум и усещаш добре тънкостите на търговията и трупането на богатства.

— Наистина ли? Затова ли направи Политес свой съветник? Мъж, който трябва да си свали сандалите, за да преброи до двадесет? Затова ли ме избра за свой Господар на коня — дебелак, който не може да язди? Ти си чудовище и аз те мразя.

— Няма нищо лошо в омразата, момче — отвърна Приам безразлично.

— И сега какво, татко? Прогонване? Смърт?

— Мислех си за смърт, да… ако не беше признал участието си в заговора. Сега обаче съм доста горд с теб. Което, както можеш да предположиш, е рядкост, що се отнася до особата ти. Ще ти дам контрола над отряда на Илиос.

— Защо?

Приам се изправи и го изгледа.

— Аз съм цар, момче. Царете никога нямат нужда да се обясняват. Искаш ли командването?

— Да.

— Добре. Е, почивай си и се възстановявай. Ще поговорим повече, когато напуснеш лечебницата. — Той отиде до вратата, а после се завъртя. — Смятам, че няма да има повече заговори от твоя страна, нали?

И без да дочака отговор, си тръгна.

Няколко седмици по-късно, когато се върна в собствения си дом, Антифон откри, че слугите му са подготвили угощение в негова чест, натоварвайки масите с любимите му лакомства и сладкиши. Той ги изгледа без никакъв копнеж и това го изненада. Малката Касандра също беше там. Дванадесетгодишното момиченце го изгледа сериозно.

— Казах им, Антифон, но те не ме послушаха.

— Какво им каза, мило момиче?

— Че няма да искаш такава храна отново.

— И откъде знаеше?

— Ксидорос ми каза. Каза още, че си прекарал години да ядеш собствената си болка и затова не си можел да се заситиш. Сега болката я няма и вече не си гладен.

Антифон я целуна по челото и спря да я разпитва. Ксидорос беше първият й учител, умрял преди четири години.

Въображаемото привидение обаче се беше оказало право. Вкусът му към лакомства изчезна. Годините злоупотреба с храна обаче не можеха да се преодолеят с няколко месеца. Сега той стоеше на плажа с болни стави, по лицето му се стичаше пот и му се искаше да поседне.

И тогава, слава на боговете, зърна колесницата на баща си.

Чак сега на кораба се забеляза движение и неколцина мъже слязоха на плажа. Първият бе онзи с черната брада, а вторият гладко избръснат човек с червендалесто лице на средна възраст. Третият беше бог!

Антифон зяпна младия войн с бялата, поръбена със злато туника. Тялото му имаше лек загар, мускулите му бяха здрави и добре оформени. Лицето му беше най-красивото, което някога бе виждал, с дълбоки тъмни очи над високи скули, пълни устни и силна брадичка. Антифон не можеше да спре да го съзерцава. Устата му пресъхна, а мислите за болките в ставите му изчезнаха в миг. Още хора — вероятно офицери на Агамемнон — слязоха, за да последват господаря си. Антифон с мъка отклони погледа си от красивия млад мъж и се опита да се концентрира върху срещата на царете.

— Най-накрая се завърна в Троя — каза Приам и обгърна слабоватото рамо на Агамемнон с могъщата си ръка. — Когато те видях за последен път, не беше по-висок от заек и държеше баща си за наметалото. Добре дошъл отново, Агамемнон. Дано посещението ти да е щастливо и в компанията на приятели.

— Винаги е хубаво да си сред приятели — отвърна царят на Микена. — Радвам се, че съм тук и че мога да изкажа лично съжалението си, че именно микенски предатели са последвали сина ти в бунта му. Сигурен съм, че знаеш, че наредих всички да бъдат убити, когато се завърнаха. Предполагам, че затова си ги освободил, за да може моята ръка да въздаде справедливост?

— Освободих ги, защото не си струваха убийството — отвърна Приам с широка усмивка. — Биеха се като деца. Може би най-слабите бойци, които някога съм виждал. В името на Атина, бих се срамувал, ако бяха в моята армия. Нищо чудно, че са били отцепници. Никой цар, който държи на името си, не би приел подобни мъже под свое командване. Но стига сме клюкарствали под слънцето.

Антифон слушаше размяната на реплики и с мъка потисна усмивката си. Микенските нападатели се редяха сред елита на войската на Агамемнон и се бяха сражавали като лъвове.

— Нека ти представя синовете си Антифон и Политес — каза Приам.

Представянията продължиха, докато Антифон не се озова пред богоподобния Ахил.

— Чувал съм невероятни истории за смелостта ти — каза той. — Голяма чест е да си в нашия град.

Ахил му се усмихна, привидно приемайки топлотата на поздрава.

— И аз съм чувал за чудесата на Троя — отвърна той. — Къде е великият ви герой Хектор?

— В морето е, преследва пирати. Би трябвало да се върне в следващите няколко дни. Или поне така се надявам, или ще пропусне празненствата за собствената си сватба.

— Ще участва ли в Игрите?

— Не мисля.

— Ех, срамота — каза Ахил. — Сега победата ми няма да е толкова сладка.

— Но все така ще е прекрасна гледка — отвърна Антифон. — Ще я очаквам с нетърпение.

Младият мъж изглеждаше изненадан и се наведе по-близо.

— Толкова ли си сигурен в победата ми?

— Не мога да повярвам, че някой човек би могъл да те надвие — каза Антифон.

— Дори и Хектор?

— За него не мога да кажа — отговори той искрено. — Хектор не е човек. Той е като теб — млад бог. Обикновените смъртни не могат да отсъждат за подобни неща.

Ахил се засмя.

— Харесваш ми, Антифон. Ела да вечеряш с нас някоя вечер.

После продължи нататък.

Приам взе Агамемнон в колесницата си, а останалите офицери и придворни тръгнаха пеша към великата порта.

Антифон остана на мястото си, изгубен в удивлението от станалото.

— Те се мразят — каза Касандра и посочи от високата стена надолу към колесницата, която носеше баща й Приам и микенския цар. — Погледни цялата тази червена мъгла, която се носи около тях и зад гърбовете им като огромно наметало.

Андромаха се усмихна на странното дете и погали тъмната й коса. Касандра погледна нагоре и й се ухили. В този момент Андромаха си даде сметка, че детството на момиченцето отминава. Беше в тринадесетата си година и под туниката й се виждаха малки гърди. Бедрата й пък вече не бяха чак толкова тънки, както преди.

— Не виждам никаква мъгла — каза тя.

— Разбира се, че не виждаш. Колко съм глупава.

Тя се наведе над парапета, опитвайки се да види златната колесница, докато минаваше през портите под тях.

— Внимавай — каза Андромаха и се пресегна, за да я хване за ръката.

— Няма да падна — отвърна Касандра, а после прекоси стената до другия парапет, за да види как колесницата се придвижва към горния град. — Хеликаон е нещастен — каза тя внезапно.

— Беше болен. Сега се възстановява.

— Елена казва, че е питал за теб, но ти не искаш да го видиш.

— Значи Елена говори твърде много — каза рязко Андромаха.

Слънцето светеше ярко и внезапно й призля. Това ставаше за трети път днес.

— Я виж, на плажа пак се бият — каза Касандра. — Много мъже, които се удрят с юмруци и пръчки. — Тя се засмя. — И ето, войниците пак ги разтървават. Колко весело!

Андромаха се премести под сянката на високата кула на портата и седна, дишайки дълбоко и бавно.

Касандра отиде да седне при нея.

— Изглеждаш много бледа — отбеляза тя.

— Вчера ядох пушена риба. Сигурно е била развалена.

Касандра се приближи и положи глава на рамото й.

— Пазачите ти са много красиви — прошепна тя. — Харесвам Кеон.

Гаденето отмина. Андромаха въздъхна и погледна към високия млад войник, застанал на около десетина крачки с другаря си Текос. Както бе предвидил Антифон, Приам нареди всички от царското семейство да бъдат придружавани от стражи по време на Игрите и сватбените тържества. Кеон и Текос бяха приятна компания, въпреки че Андромаха би предпочела много по-общителния Полидорус. Разговорите с него винаги бяха весели и интересни. Той обаче бе зачислен към Елена.

— Харесваш Кеон, защото ти намигва — каза тя.

Касандра се изкикоти.

— Има красиви ръце — отвърна момичето. — Обожавам начина, по който мускулите му играят под тях.

— Звучиш като влюбена девойка — отбеляза Андромаха.

— О, не, не го обичам — отвърна Касандра много сериозно. — А и не би имало никакъв смисъл. Кеон ще умре много преди мен, а и аз няма да живея особено дълго.

— Не бива да говориш така — порица я Андромаха.

— Защо всички толкова се притесняват от смъртта? — попита Касандра. Момичето стана и изгледа жената в очите. — Всички умират.

— Не всички умират млади, Касандра.

— Лаодика умря млада.

— Тя беше убита от зли хора. Не искам да говорим за това.

— Между другото вината не беше твоя. Тя умираше от мига, в който копието я удари.

Андромаха се надигна на крака.

— Твърде горещо е тук горе. Нека се върнем в двореца. Можем да поседим в градината.

— Ще ми покажеш ли как да използвам лъка ти?

— Да.

Детето се усмихна щастливо, но после изражението й се промени. Килна глава настрани, сякаш слушаше някого. После кимна и въздъхна.

— Няма да успееш — каза тя. — Като стигнем до двореца, един пратеник ще ти каже, че татко иска да те види.

— Кого слушаш?

— Ксидорос.

— А Ксидорос няма ли си друга работа, освен да броди около малки момиченца?

— Предполагам, че би му било много скучно — каза Касандра. — Особено ако бях само аз. Но той си има много други духове, с които си говорят.

Андромаха не зададе повече въпроси. Разговорите с Касандра винаги бяха трудни. Детето бе преживяло мозъчна треска като малко и от тогава чуваше гласове. Понякога изглеждаше почти нормална, както когато говореше за Кеон. През повечето време обаче мислите й бяха неразгадаеми.

Те слязоха заедно по стълбите и се появиха в сенките на Скейската порта. Тълпите прииждаха както обикновено и Андромаха изчака Кеон и Текос да минат пред нея, за да направят път. После бавно тръгнаха през Горния град към двореца на Хектор.

Андромаха остави стражите при главния вход и заведе Касандра в градината. Взе лъка и колчана си, а после повика момичето при себе си.

— Виждаш ли, че няма пратеник от Приам и сега ще те науча да стреляш. — Тя сложи стрела на тетивата, а после подаде оръжието на детето. — Издърпай тетивата колкото можеш, а после насочи лъка към сламения елен.

Касандра дръпна тетивата… която се скъса и стрелата падна на земята. В този момент един слуга дойде в градината.

— Господарке Андромаха, дошъл е пратеник от царя, който те търси.

Тя благодари на мъжа, а после взе счупеното оръжие от ръката на Касандра.

— Добре, оказа се права, малка гадателке. Може би ще ми кажеш и за какво съм му на царя.

— Иска те в леглото си — отвърна Касандра. — Ще се опита да те съблазни.

— Това не е пророчество — отвърна Андромаха. — И мисля, че всички в двореца са отгатнали намерението му. Той не е много дискретен с комплиментите си. Кажи ми нещо, което никой не би могъл да знае.

— Това е глупава игра — каза Касандра. — Ако никой не го знае, значи и ти няма да го знаеш. Тогава няма да има как да го докажем. Както ако ти кажа, че мъртвото врабче на покрива на двореца е било изядено от гарван. Както и да е, защо искаш да ме изпиташ?

Андромаха седна на една каменна пейка.

— Предполагам, че искам да разбера дали гласовете са истински или измислени.

Касандра поклати глава.

— Не, ти искаш да са измислени. Всички мислят, че са такива. Казах на татко, че Хектор не е мъртъв. Той се ядоса и ми се развика. Но Хектор не беше мъртъв. Той си дойде у дома, точно както казах. Татко мисли, че това е съвпадение. Казах ти, че лъкът ще ти е нужен и ти го тикнах в ръката в нощта, в която ни нападнаха тракийците. Никой никога не вярва в дарбата ми, Андромаха. Независимо какво им кажа.

Андромаха придърпа детето до себе си и я целуна по бузата.

— За съжаление мисля, че си права, Касандра. Всички се плашим от пророчества. Така че от днес нататък няма да поставям под съмнение силите ти и няма да те изпитвам. И ще те науча да използваш лъка. Ще го направя, нали?

— Да, ще го направиш — отвърна Касандра и се усмихна срамежливо.

— А сега трябва да отида и да устоявам на очарованието на баща ти. Ти стой тук и флиртувай с Текос. Ще се върна преди залез.

— Вземи малко вода с теб — каза Касандра. — Гаденето ще се върне отново, докато вървиш.

— Ще избягвам солената риба в бъдеще.

— Не е от рибата — отвърна детето.

 

 

Андромаха прекоси площада пред великия храм на Атина с вратите му от мед и кехлибар и се спря за момент в основата на огромната статуя на богинята. Тя беше изкусно изработена и представяше Атина с бойния й шлем, копие в едната ръка и гръмотевичния щит в краката й. Андромаха се загледа в каменния шит. Беше идеално кръгъл и мълнията бе гравирана в центъра му.

— Винаги се спираш тук — каза Кеон. — После се пресягаш и докосваш щита. Защо го правиш?

— Защо винаги си подръпваш ухото, преди да задаваш въпрос? — контрира го тя.

Той се ухили момчешки.

— Не знаех, че го правя. Да не би Атина да е покровителка на родния ти град?

— Не. Честта се пада на Хермес. Баща ми обича богатството, а Хермес е покровител на пътешествениците и търговците. Но майка ми беше последователка на богинята. Знаеше мистериите. В нощта на раждането ми почти умряла, но една жрица на Атина я спасила, а също и мен.

Андромаха продължи по пътя си, замислена за деня преди много години, когато за последно седя на коляното на майка си и чу разказа й за онази ужасна нощ.

— Ти си благословена от богинята, мила моя. Тя прелетя над двореца в образа на орел — каза й тогава Олектра.

— Откъде знаем това?

— Много хора са я видели.

— Видели са орел. Откъде знаят, че това е била богинята, мамо?

Олектра й се стори несигурна, но само за миг. После се усмихна.

— Като пораснеш и помъдрееш, ще разбереш.

— Но ти разбираш нали, мамо?

Царицата се засмя и я прегърна, а после прошепна в ухото й:

— Може би ще разбера някой ден, когато аз порасна и помъдрея.

Андромаха се усмихна при спомена.

От това място в Горния град пред нея се разкриваше цяла Троя — блестящите покриви на богато украсените й дворци, широките улици, високите златни стени и кули, най-висока сред които Великата кула на Илион. Отвъд тях се намираше Долният град, а отвъд него — Заливът на Троя, претъпкан с кораби. На югозапад виждаше летния дворец на Хекуба, Царска Радост, който блестеше в бяло на слънчевата светлина. В далечината едва различаваше черните точки, които трябваше да са галерите, намиращи се все още навън, във Великата зеленина.

Погледна към Кеон. Въпреки че площадът около тях не беше пренаселен, ръката му лежеше на дръжката на меча, а очите му постоянно бдяха за опасност.

Стомахът й се надигна отново и тя остана неподвижна за миг, докато усещането не отмина. После потегли отново, забързана към двореца на Приам.

Мястото беше в пълен хаос, а входът с червените колони гъмжеше от народ. Дворцовата стража — Царските орли в бронята си от бронз и сребро — разпитваше всички, а после ги пускаше един по един. Андромаха се промъкна през редицата войни, усмихвайки се благодарно на бронирания орел, който я разпозна и й направи място, подканяйки я с ръка да мине. Вътре мегаронът беше по-претъпкан, отколкото някога го беше виждала. Търговци и молители чакаха на групички, надзиравани от войници. Роби тичаха по задачи, а писарите щъкаха напред-назад с плетени кошници, пълни с чисти глинени плочки. Имаше придворни, съветници на царя, чуждестранни посетители, облечени в странни дрехи, и стражите бяха навсякъде.

— Да остана ли с теб, господарке? — попита Кеон, загледан намръщено в тълпата.

— Не, всичко ще е наред. Иди да хапнеш нещо. Ще остана тук известно време.

Той сведе глава и тръгна обратно към изхода на мегарона. Тя знаеше, че ще я чака там, когато излезе, независимо кога се случи това.

Андромаха се огледа за някой, когото да познава. Видя царския съветник Политес, който тъкмо слизаше по каменните стъпала, водещи към покоите на царицата, и се опита да си проправи път сред тълпата към него, но един едър търговец я настъпи по крака и тя почти падна. Намръщи се на тромавия дебелак, но тъй като той не я познаваше, погледът му се плъзна през нея.

После се разнесе глас, който я зарадва:

— Сестро, нека те спася от това място.

— Диос! Що за мечешка бърлога е това?!

Полубратът на Хектор й се усмихна с искрена привързаност. Тя си спомни първата им среща, когато той й се беше нахвърлил на царския плаж, обвинявайки я в нескромност. Тогава настояваше тя да го нарича „принц Деифобос“ и стоеше с достойнство пред придворните си. После дойде денят на обсадата. Диос се промени в онази нощ, както и мнозина други. При защитата на стълбите, в която постави тялото и живота си в защита на своя цар, беше израснал в очите на всички. Сега бе по-малко арогантен, а постоянната тълпа от блюдолизци и лицемери, която дотогава се влачеше след него, неусетно се стопи. През дългата зима Диос стана добър приятел на Андромаха.

— Ела в градините — каза той и я хвана за ръката. — Там не е толкова зле. Къде е пазачът ти?

— Отпратих го. Реших, че няма да ми е нужен тук при всичките тези войници наоколо.

Той поклати глава и се засмя.

— Андромаха, защо винаги си търсиш белята? Заобиколена си от маса хора и отпращаш стража си? Наистина, ако някой те нападне тук, около сто орела ще се хвърлят върху него и ще го убият, но тогава може да е късно за теб. За Хеликаон почти се оказа твърде късно, не помниш ли? — Лицето му помрачня. — Как е той?

— По-добре, всъщност много по-добре. Върна се в Дома на каменните коне и скоро ще отпътува към Дарданос.

— Радвам се да го чуя. А сега ми кажи защо си тук?

— Приам иска да ме види.

— Така ли? — През лицето на Диос премина облак и тя почувства тревогата му. Всички ли знаят за намеренията на Приам към мен, зачуди се тя? После принцът каза: — Той стои затворен с Агамемнон вече по-голямата част от деня. Може да почакаш дълго.

— Привилегия на царя е да очаква от поданиците си да го чакат — каза тя, но сърцето й се бунтуваше срещу игрите на Приам. В гърлото й се надигна жлъчка, но я преглътна.

Високите стени защитаваха царските градини от постоянните ветрове над Троя и те миришеха на ароматни цветя и солен морски въздух. В далечния край Андромаха забеляза Креуса — любимата дъщеря на Приам. Тъмнокосата красавица видя Диос и тръгна към него с усмивка, но после очите й се спряха на Андромаха. Тя се намръщи, завъртя се рязко и се върна обратно. Не за пръв път Андромаха се зачуди за поведението на Креуса. Къде се беше крила по време на обсадата? Казваха, че била в дома на приятелка, тръгнала си оттам късно и по пътя я предупредили за нападението над двореца. Приам смяташе това за милост на боговете, но на Андромаха й се струваше много съмнително.

— Никак не ми се иска да те изоставям — каза Диос, — но двамата с Политес трябва да отидем при царя. Мога ли да заповядам да ти донесат нещо за ядене или пиене?

Тя отказа, а после го изпроводи с поглед, докато се прибираше в мегарона.

Следобедът бавно се преля във вечер и в градините запалиха факли. Тълпите най-сетне намаляха. Въздухът захладня и Андромаха се уви със зеления си шал. Луната изгря над дворцовия покрив, но тя все така чакаше, а гневът й се разпалваше все повече и повече. Помисли си дали да не се върне в двореца на Хектор, но знаеше, че тогава Приам просто ще я привика посред нощ. Така че продължи да чака, потискайки гнева в сърцето си и гаденето в стомаха си.

Накрая видя един висок орел, който вървеше към нея под светлината на факлите.

— Царят ще те приеме сега, господарке — каза той. — Той е в покоите на царицата.

Очите му не срещаха нейните. Всеизвестно беше, че Приам използва тези стаи за срещите си с жени, независимо дали бяха робини от двореца, или благороднички.

Тя последва войника обратно в мегарона, нагоре по голямото каменно стълбище. Не беше влизала в покоите на царицата от нощта на обсадата. Спомени за звуците от битката проехтяха в ума й — дрънченето на метал, сумтенето на войните и виковете на ранените. Сега стълбите бяха празни, студени и потънали в тишина. Върху каменния под бе постлан един-единствен избледнял килим, а във въздуха се носеха прашинки, които се вихреха около светлината на факлите.

Орелът я отведе до огромна стая, покрита с големи тежки гоблени. В нея имаше широко легло, няколко покрити с възглавнички дивани и маса, отрупана с лакомства. Беше топло и задушно. Слугите отнасяха храната и носеха нови гарафи с вино. Приам седеше на един от диваните. Изглеждаше изморен и много по-стар, отколкото когато се бяха запознали за пръв път, или поне на нея й се стори така.

— Андромаха. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Той посочи към един диван и тя седна, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли забавлява Агамемнон?

— Говорихме си по мъжки — каза Приам и сви рамене. — Пихме вино заедно и се смяхме. Ако посрещам други царе в мегарона, веднага започват да се чувстват подчинени.

— И кое му е лошото да накараш Агамемнон да се чувства подчинен? Чувам, че е змия.

— О, да, змия е. Но е опасна змия. — Той се усмихна изморено. — Така че го омайвам и му свиря сладка музика. Докато не съм готов да му отрежа главата. Ще пийнеш ли малко вино?

— По-добре вода.

Той стана и сам й сипа чаша с вода. Тя забеляза, че всички слуги са напуснали стаята и сега двамата са сами.

— Вчера си посетила Хекуба — каза царят. — Как е тя?

Андромаха си помисли за развалината, в която се бе превърнала умиращата царица — жълта кожа, опъната като тънък папирус върху чупливи кости, глас като шумолене на мъртви листа по леден извор и трескави черни очи, които пронизваха като копие.

— Решена е да види любимия си син женен — отвърна тя. — Нямам причина да очаквам да не успее.

— Боли ли я?

Андромаха вдигна въпросителен поглед към царя.

— Никой друг ли не си питал досега?

— Не мога да си бъбря за състоянието на царицата с всеки срещнат в двореца. Затова питам теб. — По лицето на Приам се изписа тъга. — Трябва да разбереш, Андромаха, тя е жена, която почитах над всички други.

Тогава, помисли си Андромаха, трябва да й го покажеш, като я посетиш в последните й дни. Но прехапа устни и не каза нищо.

Приам отпи малко вино и се наведе към нея, загледан в очите й.

— Защо мислиш, че те повиках тук тази нощ? — попита той, сменяйки темата.

— За да ме питаш за умиращата си съпруга?

Той се изчерви.

— Мислите ти са като лед, а думите ти са като копие. Това е и причината да те ценя. Една от причините — добави и се усмихна леко. Очите му се насочиха към дългите й силни крака и стройните й бедра. — Ти си красива жена, Андромаха. Повечето мъже харесват златокоси млекарки с превзети усмивки и закръглени бедра. Ти обаче имаш суровата красота на Атина. Тя разпалва кръвта ми. И ти го знаеш.

Андромаха бе твърде изморена, за да играе игрите му.

— Няма да бъда твоя любовница, Приам — каза тя и стана с надеждата, че той ще й позволи да си тръгне.

— Мисля, че ще бъдеш.

— Никога. Ще се омъжа за сина ти Хектор. Аз разбирам природата на дълга. И ще бъда вярна съпруга.

Той се облегна, усмихнат и отпуснат отново.

— Седни, момиче. Няма да те докосна, докато не ме поканиш.

— А това няма да се случи никога!

— Тогава ще се забавлявам, като ти разкажа една история. Може и да ти хареса… все пак е за теб. Преди много години доста преди да се родиш — посетих Тера с красивата ми и прекрасна царица. Пътувахме за Крит, за да видим тогавашния му цар Девкалион, бащата на онзи самохвалко Идоменей. В морето имаше ужасна буря. Казаха ни, че има риск корабът ни да потъне. Хекуба беше бременна и й призля. Не си спомням с кое дете беше. Преживяхме бурята, но трябваше да спрем в Тера за през нощта. Отдадохме почести на главната жрица — жена с остри черти, ако правилно си спомням. След като приключихме с досадните задължения, царицата пожела да се види с млада гадателка, която познавала от дните си като жрица. Двете говориха с часове, всъщност почти цяла нощ. После гадателката — името й беше Мелите — излезе с Хекуба и двете отидоха при огъня на предсказанието. Когато парите я овладяха, Мелите падна на пода и започна да крещи. Много от казаното остана неразбрано, защото жрицата крещеше на езици, които не са били известни на Хекуба. Но точно преди Мелите да изгуби съзнание, гласът й се променил и станал детски. После казала едно красиво стихче. Искаш ли да го чуеш?

Андромаха се умълча за момент. Беше й интересно. И тя познаваше Мелите и си спомняше дори твърде ясно как старата жена предсказа отпътуването й от Тера, седмици преди да дойдат корабът с посланието от Хекуба.

— Да, искам — отвърна тя.

— Мисля, че ще ти е интересно — каза царят. — Под Гръмотевичния щит стои Орловото Дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете. Хекуба много се впечатли от стихчето, но значението й убягна. Години наред се допитваше до мистици и гадатели. Накрая, две години по-късно, в късната зима един хитски гадател най-накрая успя да интерпретира думите така, че да я задоволи. Гръмотевичния щит, каза той, не е предмет, а човек. Жена. Тя ще роди детето на орела. Както знаеш, орелът е символ на царуването. Значи тази жена ще носи сина на цар. Носенето над градските порти означава, че никога няма да го победят в битка, а частта с края на дните означава, че градът ще е вечен.

— Дори и ако предсказанието е вярно, има стотици царе и хиляди млади жени, които служат на Атина — каза Андромаха. — Всички те в един или друг момент са стояли пред статуята й и съответно под Гръмотевичния щит.

— Така е. — Приам се наведе напред. — Но колко от тях са родени с образа на щита на челата си?

Андромаха въздъхна.

— Казаха ми за родилния ми белег, но той е точно това — малко червена кожа с бяла резка върху нея.

Приам поклати глава.

— Моят посланик Хераклитос е бил там в онази нощ. Той видял щита и чул думите на жрицата. Но има и още. Когато Мелите изрече пророчеството си на Тера, тя споменала жена със силата на мъж. Хекуба си спомни това, макар и не достатъчно бързо. Народът на баща ти идва от другия край на морето и мнозина от тях са донесли думи от западния език. Андрос за мъж и махос за сила. Името ти идва от тези две думи. Ти си Гръмотевичния щит, Андромаха, и твоето дете ще е син на цар. Той ще направи моя град още по-велик, вечен и неумиращ.

— Да предположим, че това е истина — каза Андромаха и стана отново. — Въпреки че аз не вярвам. Но все пак ако е, какво те кара да вярваш, че ти ще бъдеш бащата? Ти може и да умреш, Приам, а тогава Хектор ще стане цар и неговият син — Орловото дете. Не ти ли мина и това през ума?

— О, няма твърде много неща, за които да не съм помислил, Андромаха. Сега можеш да си вървиш. Ще говорим отново, когато Хектор се върне.

Той й обърна гръб, напълни си нова чаша вино и я изпи цялата на една глътка.

— Мога ли да попитам нещо, царю?

— Нека е кратко, изморен съм.

— Ако аз съм Гръмотевичния щит, защо тогава поискахте сестра ми Палесте да се омъжи за Хектор?

Приам въздъхна.

— Глупава грешка от страна на Хераклитос. Той ни каза, че Палесте е детето, родено с белега. Тогава беше доста болен и умът му вече не беше остър като преди.

— Не е грешал, господарю. При раждането ми майка ми ме е нарекла Палесте, но баща ми сменил името след завръщането си от войната.

Ала Приам не я слушаше. Той взе каната с вино и чашата, а после влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Андромаха отново усети гаденето, но преглътна жлъчката. По челото й изби пот и тя напусна покоите. Слезе към мегарона, където един слуга й донесе малко вода и тя остана неподвижна, докато стомахът й спре да се бунтува.

Тогава си спомни за срамежливата и нежна Палесте. Колко зле щеше да й повлияе този град. Дали Приам щеше да поиска да я прелъсти? Дали щеше да се впечатли и изплаши от умиращата Хекуба? После внезапно потрепери, когато пълното значение на невнимателните думи на Приам стигна до ума й. Палесте е била „глупава грешка“.

Колко удобно тогава, че невинната, доверчива и мила Палесте се е разболяла и е умряла.

Андромаха стана от стола и излезе в хладния нощен въздух. Кеон я чакаше. Когато я доближи, тя падна на колене и повърна на пътя. Войникът незабавно отиде при нея, за да я подкрепи. Андромаха получи още два спазъма, а после главата й се прочисти и стомахът й спря да се бунтува.

— Трябва ли ти лечител? — попита Кеон с тревога в гласа.

Тя поклати глава.

Двамата бавно прекосиха празните улици и докато стигнат до портите на двореца на Хектор, на Андромаха й беше по-добре. Когато влязоха, тя нареди на една слугиня да й донесе малко хляб и сирене, а после се прибра в покоите си.

Касандра спеше на дивана, но когато Андромаха влезе, се събуди.

— Сънувах делфини — каза момичето с прозявка.

Жената седна до нея.

— По-рано каза нещо за болестта ми. Каза, че не е от рибата.

Касандра се облегна и се усмихна.

— Да, това е Орловото дете — прошепна тя. — Синът на Хеликаон.