Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (8)

VI
Тримата царе

Калиадес седеше, загледан в покритото с мъгла море. В тази трептяща бяла стена имаше нещо зловещо, подобните на пушек нишки, които пълзяха над тъмните полупотопени скали излъчваха заплаха. Той потрепери и придърпа наметалото си по-плътно. В такова време беше лесно да повярваш на легендите за морски чудовища и демони от дълбините. Там можеше да се крие какво ли не… и да наблюдава спящите на плажа мъже. Тези мисли го накараха да си спомни детството, когато седеше до общия огън и слушаше ужасяващите истории на разказвача за нощни създания, които се промъкват в къщите и ядат детски сърца. Помнеше, че едновременно обичаше и мразеше тези истории — обичаше ги, докато седеше заедно с другите деца, а ги мразеше, щом останеше сам по-късно и се ослушваше за меките стъпки на нощните зверове. Много от разказите включваха магическа мъгла, която прикриваше движенията на демоните.

Калиадес внезапно се усмихна.

— Вече не си изплашено дете — каза си той.

Тогава усмивката се стопи.

Беше шестгодишен, когато грабителите нападнаха селото, подпалиха къщите, избиха мъжете и отвлякоха по-младите жени. Четиринадесетгодишната му сестра Агаста го сграбчи и двамата се опитаха да избягат. Тя го скри в лененото поле, а после по-силните мъже я хванаха. Спомни си изражението й — отчаяние, страх и мъка. Тя се опита да се бори с тях, драскаше и хапеше, докато я изнасилваха. Накрая й прерязаха гърлото, обзети от ярост от съпротивата й. Калиадес стоеше скрит и гледаше как кръвта й блика.

Той погледна към мястото, където Пирия стоеше до огъня, в опит да прогони спомена. Като дете се бе оказал безпомощен да спаси сестра си. Като мъж бе предотвратил подобна трагедия. Дали в това можеше да намери поне малка утеха?

Някакъв звук разпръсна мислите му. Той се завъртя обратно към мъглата и отново го чу — странно скърцане. После долови и приглушени викове. Мъглата се разреди за момент и той мерна мачта, извита под странен ъгъл, зърна мимолетно корпуса. Никой моряк не прекарваше нощта в морето по своя воля. Пътешествията из Великата зеленина бяха достатъчно опасни и без рискованото гребане на сляпо в мрака, без да можеш да видиш подводните скали и рифове.

Калиадес извика на мъжете около огъня и Одисей, Биас и останалите от екипажа дойдоха до брега. Люлеещият се кораб обаче вече бе погълнат от мъглата.

— Много от греблата му ги няма — каза черният моряк. — Изглежда потъва.

Никой не помръдна. Стояха в разпокъсана редица и гледаха стената от бели нишки. После поразеният съд отново се появи, този път странично. На лунната светлина всички видяха главата на бик, изрисувана на носа.

Одисей изруга цветисто.

— Този кораб е на Мерионес — каза той. — В името на боговете, не стойте така, глупаци. Това е приятел в беда.

Екипажът веднага се затича към „Пенелопа“. Мъжете я избутаха във водата и чевръсто се качиха на борда. Калиадес и Банокъл също щяха да го сторят, но Одисей, който се бе качил последен, им извика да останат на плажа.

— Запалете сигнални огньове — каза той. — Сигурно ще ни трябва светлина, за да намерим пътя обратно.

Царят на Итака дотича до предната палуба и се покатери на носа. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаше дори задната палуба и застаналия на руля Биас. Звукът на греблата, спускащи се във водата, му се струваше приглушен и далечен. Чу как Биас задава бавен ритъм, гласът му бе изкривен от влагата във въздуха.

Одисей погледна наляво и се взря напрегнато в трептящите бели нишки. Някъде наблизо, макар и в момента невидима, от морето се издигаше обширна каменна стена. Русият гигант Левкон водеше гребците от дясната страна. Одисей му извика:

— Бъди внимателен. Не забравяй скалите.

Не се движеха достатъчно бързо, за да повредят „Пенелопа“ при удар, но греблата бяха в опасност.

Корпусът на кораба скърцаше и стенеше, докато той бавно застърга по няколко подводни камъка.

— Леко, момчета! — извика Одисей. — Лекичко!

Беше изморен, очите му смъдяха, а мускулите го боляха след спасяването на Гани. Пое си дълбоко въздух и отново се взря в мъглата.

— Чуваш ли ме, Мерионес?! — изрева с цяло гърло.

Не последва отговор и той извика още няколко пъти. Един моряк се приближи до него, навил тежко въже около рамото си. Тогава „Пенелопа“ започна да вибрира. Одисей прокле яростно, докато новото земетресение отново развълнува морето. Водата започна да се пени. Корабът се залюля рязко, когато подводното течение го пое, а после внезапно се наклони надясно. Одисей изпусна хватката си и започна да пада. Морякът с въжето го сграбчи и го изтегли обратно на палубата. Една висока вълна повдигна кораба и „Пенелопа“ се наклони наляво. Двама гребци отхвърчаха от пейките си.

Одисей отново се домогна до носа. Биас раздаваше заповеди на мъжете и междувременно корабът се уравновеси, но сега бяха твърде близо до скалата. Тя изплува от мъглата, висока и тъмна. В морето започнаха да падат камъни, които предизвикаха фонтани от пръски. Одисей погледна нагоре. Високо над „Пенелопа“ се издигаше скална тераса, дълга почти колкото корпуса на кораба. В нея имаше широка цепнатина. Вятърът се усили, запращайки вълните право към тях, а те от своя страна ги тласкаха към черната стена.

— Гребете, лентяи такива! — извика той.

Греблата се забиваха мощно в развълнуваната вода, но срещу силата на прииждащите вълни гребците едва успяваха да задържат „Пенелопа“ на едно място, за да не се разбие в скалата.

От терасата над тях се чу отвратително скърцане. От разширяващата се пукнатина върху палубата на кораба като снаряди се посипаха камъчета и прах.

— Скорост за таран! — изрева Одисей. Корабът нямаше таран, но всички моряци знаеха какво има предвид. Натиснаха греблата с цялата си сила, а Биас ускори ритъма.

— Дърпай! Дърпай! Дърпай!

„Пенелопа“ започна да се движи напред. Одисей облиза сухите си устни с език, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— Хайде, момичето ми! — каза меко и погали парапета. — Изведи ни в безопасност.

И тогава над главите им проехтя гръмовен тътен и част от терасата се откъсна. За Одисей ходът на времето сякаш спря. Той гледаше как колосалната скала пада и знаеше, че корабът е обречен. Изненадващо обаче не изпита отчаяние. В съзнанието му се появи лицето на жена му, която държеше в ръцете си бебето Лаерт. Чу смеха на детето и той изпълни сърцето му с радост.

В този момент ново течение сграбчи „Пенелопа“ и я отблъсна от скалата точно преди огромната тераса да се разбие в морето на не повече от едно копие разстояние зад тях. Ударът вдигна малкия кораб високо и го завъртя. После обаче успяха да го стабилизират. Одисей се разсмя, а всякаква умора напусна тялото му.

— Боговете ни обичат, момчета! — извика той. — Все още можем да направим история от това!

— Чумата да ги тръшне твоите истории! — долетя нечий глас. — Хайде вместо това малко помощ, а?

Одисей погледна наляво. Пострадалата бойна галера сега бе съвсем наблизо и мъглата се вихреше около нея. На носа й стоеше мъж с голяма брада и черни дрехи.

— Трябваше да се сетя, че си ти, Мерионес — извика Одисей жизнерадостно. — Не можеш да пуснеш дори клечка в локва, без да потъне.

— И аз се радвам да те видя, дебелако!

Морякът до Одисей завърза въжето си около парапета, а после го хвърли на Мерионес. Бойната галера бе пробита от дясната страна. Повечето мъже от екипажа се бяха струпали отляво и общата им тежест задържаше дупката над водата.

Щом завързаха въжето, Одисей нареди на хората си да обърнат греблата и „Пенелопа“ бавно започна да тегли осакатения кораб към брега.

Сега мъглата бе още по-гъста и царят на Итака отиде до задната палуба. Не виждаше сигнални огньове, но чуваше едва доловимия звук от викове откъм далечния плаж. Използваха звука, за да го насочат, като викаха „Пенелопа“ отново и отново. Корабът последва името си и бавно се върна назад, докато първите отблясъци на огньовете станаха видими. Микенският войн Калиадес бе запалил редица малки огнища по хълма във формата на стрела. Биас се ухили.

— Добра идея — отбеляза той. Одисей кимна.

— Когато излезем на брега, изкарай всички да дърпат въжето. Ще ги извлачим до нас.

— Изглежда са минали през сериозна битка — каза Биас.

Царят на Итака не каза нищо. Битката трябваше да е била с цяла пиратска флота. Никой кораб не би посмял да атакува Мерионес сам. Репутацията му на морски боец нямаше равна, освен може би тази на Хеликаон. Но защо да нападаш критянска бойна галера? Те не носеха богатства.

Кърмата на „Пенелопа“ заора в пясъка. Биас извика на моряците да хванат въжето и заедно задърпаха галерата. Когато и двата съда бяха в безопасност, Одисей скочи на плажа. От корабите заслизаха хора и тръгнаха към брега. Един висок мъж с бойна броня и шлем отиде до Одисей и се спря пред него.

— Моите благодарности, Итака — каза Идоменей, царят на Крит, с грубоват и стържещ глас. Преди Одисей да успее да отвърне, към тях се присъедини чернобрадият Мерионес.

— И какво стана, Мерионес? — изкикоти се Одисей. — Да не се удари в скала?

— Много добре знаеш какво е станало. Таранираха ни.

— Проклети пирати — каза Идоменей. — Човек би очаквал един цар да може да плава из собствените си морета без подобни обиди. Кълна се в Посейдон, че само да се върна от Троя, ще изкарам цяла бойна флотилия в тези води и ще изколя всички боклуци, които открия.

— Колко бяха? — попита Одисей.

— Шест галери. Потопихме две, но и самите ние изгубихме една — каза Мерионес. — За известно време беше много весело — пламтящи стрели, пирати, скачащи между корабите, хвърчащи остриета. Щеше да ти е забавно.

— Щеше да ми е забавно да гледам — отвърна Одисей. — „Пенелопа“ не е боен кораб. Нямаме таран на носа си. Дали и утре ще ви търсят?

— Изобщо не се съмнявам — каза Идоменей. — Знаят кой съм. Знаят също, че всички царе из Великата зеленина сега пътуват към Троя. Това беше набег за откуп. Мислели са да ме отвлекат и да ме продадат обратно на синовете ми. — Той огледа плажа и видя Нестор да върви към тях. — О, това е много благоприятен развой на събитията. Трима царе на един плаж и нито един боен кораб.

Одисей ги поведе към главния огън, а после зачака, докато ранените бяха изнесени от повредената галера. Наистина набег за откуп изглеждаше най-вероятното обяснение за атаката. Той се изкикоти. Не, че някой щеше да плати и медник, за да си върне точно Идоменей.

Разпозна един от ранените и отиде до мястото, където мъжът се бе излегнал на пясъка.

— Очаквах досега да си умрял — каза той. Белокосият моряк имаше дълбока рана на рамото си и втора над хълбока. Прорезът на рамото кървеше зле. Биас дойде с игла и топка тънък конец.

Раненият въздъхна.

— Проклятие, наистина ми писна от шевове, Одисей. Дори раните ми си имат собствени рани.

— Тогава какво търсиш още в морето, стари глупако? Последния път, когато чух за теб, ми казаха, че имаш малка ферма.

— И още имам. Също и нова млада жена и двама млади сина. — Морякът въздъхна. — Твърде съм стар да търпя шума и постоянните им изисквания.

Одисей се ухили.

— И боят с пирати е за предпочитане?

— Кой би очаквал, че пиратите ще са толкова тъпи, че да тръгнат срещу Мерионес? В името на боговете, трябва да сме избили поне седемдесет. Но и ние изгубихме тридесет добри мъже.

— Какво стана? — попита Одисей, докато Биас вдяваше конеца в иглата.

— Плавахме към Киос. Пиратската флота излезе иззад острова. Шест галери. Помислих, че сме загубени. — Той погледна към царете до огъня. — Но имахме Мерионес. Най-добрият боец във Великата зеленина. Той ни даде сила. Не много, обаче. Взеха ни на абордаж. После беше човек срещу човек. — Мъжът се засмя кисело. — И тогава старият Острозъб скочи отгоре им. Човече, трябваше да видиш шока по лицата им.

— Острозъб? — попита Одисей и хвана две парчета кожа, за да може Биас да ги зашие едно за друго с иглата. Старецът примижа от болка.

— Цар Идоменей. Наричаме го Острозъб. Няма нищо против. Честно да ти кажа, мисля, че му харесва. Определено е боец. Зъл като хърбава курва и студенокръвен като змия, но когато опре до битки… Човече, той влезе сред тях като светкавица, крещеше бойни викове и обиди. Невероятна гледка. Доста по-спокойно се спи, когато имаш смел цар.

— Боговете винаги харесват смелите мъже.

— Дано си прав, Грозни. Именно трополящите крака на боговете ни спасиха. Когато морето започна да се тресе, пиратите отстъпиха. Утре обаче ще ни чакат…