Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (21)

XIX
Лък за Одисей

Мнозина говореха за любовта си към Троя и се просълзяваха от красотата й. За Голямата Руж това беше просто каменен град, място, където да припечелиш сребърници и златни дрънкулки. Тя вярваше, че истината зад емоциите на мъжете е просто любов към богатството. Троя беше богата, а онези, които просперираха в пределите й, също забогатяваха. Дори и старият пекар, към чиято къща се бе отправила с изморена походка, носеше златни пръстени и имаше каляска, която да го развежда из града. Хлябовете и сладкишите му се купуваха от благородниците и се сервираха на пирове и събирания. Пекарят имаше шестима роби и ферма близо до града, която го снабдяваше с жито. Беше чудесен клиент. Ерекциите му бяха полумеки и винаги беше лесно да се справиш с тях, а благодарността му нямаше граници. В края на дългия ден Руж не желаеше да прекарва време с по-млади клиенти.

Тя вървеше тромаво из задните улички, а сребърниците, спечелени през деня, бяха надлежно нанизани на връв и скрити сред гънките на дългата й червена роба. Между всяка монета имаше тънко парче дърво, което не им позволяваше да дрънчат, докато се движеше. Улиците в долния град сега гъмжаха с джебчии и крадци, повечето от които работеха за Силфанос. И въпреки че си плащаше месечния налог, заедно с всички курви в района, все пак беше разумно да крие богатството си. В една кесия на кръста си носеше няколко медни монети в случай че някой предприемчив обирджия реши да я нападне.

Денят беше успешен и ако пекарят не си плащаше в натура тя щеше да се прибере у дома и да поседи в малката си градина с кана вино. В кухнята си обаче нямаше храна, а и обичаше медните сладкиши, които той правеше.

Кръстът я болеше, докато ходеше, и беше гладна. Мисълта за сладкишите я накара да ускори крачка.

Мина през една тясна алея и излезе на малък площад. До нея достигна смях и тя извърна глава към група мъже, които седяха встрани и говореха шумно. Единият беше Силфанос. С него бяха трима от хората му, които пиеха заедно с млад и огромен на ръст войн със стар нагръдник. Беше очевидно, че русият мъж е пиян и щастлив. Човек винаги трябва да умира щастлив, помисли си тя. Щом нощта се спуснеше и улиците опустееха, Силфанос и подчинените му щяха да се спуснат върху пияницата и да го ограбят. Нагръдникът вероятно струваше десетина сребърника.

Руж продължи, но войнът я видя и се надигна на крака. После се запрепъва към нея.

— Изчакай! — извика той. — Моля те!

Тя го изгледа злобно, готова да отблъсне тромавите му похождения. Той обаче не се опита да я докосне, а застана зяпнал пред нея.

— В името на боговете — каза той. — Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Всички жени са красиви, когато мъжът се е напоил с вино — отряза го тя.

— И преди съм пил — отвърна той. — Но никога не съм виждал някоя като теб. Ето. — Той извади един сребърник от кесията си и го натика в ръката й.

— Прибери си го — каза Руж. — Нямам нищо за теб.

— Не. Това е заради красотата ти. Дори само да те гледам, е неземна радост. В името на боговете, струваше си да прекося Великата зеленина, само за да те зърна.

Тя погледна над рамото му и видя намръщеното слабо лице на Силфанос и жеста, с който я отпъждаше. Тя му кимна и продължи по пътя си.

— Как се казваш? — извика едрият мъж.

— Наричат ме Руж.

— А аз съм Банокъл. Трябва да се срещнем отново, Руж.

Тя не му обърна повече внимание и продължи по пътя си. Силфанос беше отрепка и убиец. Ако двамата с пияницата се видеха отново, нямаше да е от тази страна на Тъмния път.

Докато достигне дома на пекаря, улиците бяха потъмнели съвсем. Руж откри, че все още държи сребърника, който мъжът й беше дал. Спря се пред вратата и го пусна в кесията си. Глупакът бе платил само за да я погледа. Въпреки цинизма й обаче, това я бе трогнало. После я обзе гняв. Той беше идиот, каза си.

Пекарят бе подготвил тава сладкиши, но въпреки глада си, Руж не им обърна внимание и му каза колко е копняла да го види, погали лицето му и го целуна по бузата. Той я обгърна с ръце и я отведе в спалнята си, после легна, докато тя го милваше и му гукаше.

— Защо не се омъжиш за мен, Руж? — попита я пекарят, както я беше питал много пъти преди.

— Радвай се на това, което имаш — отвърна тя.

— Искам повече, Руж.

— Всички мъже искат повече.

— Не мога да си представя живота без теб.

— А и не ти се налага. Сега съм тук.

И с тези думи тя започна да прилага уменията си, трупани в двадесетгодишната й практика на курва. Той постигна абсолютно щастие само след няколко мига. Руж полежа с него от учтивост, докато мъжът не задряма, а после отиде в кухнята му и изяде няколко сладкиша. Ако пекаря имаше умения на любовник поне наполовина колкото в занаята си, тя щеше да се омъжи за него на мига.

Той й бе приготвил и кошница с хляб. Тя я взе и напусна дома му. Възнамеряваше да се прибере по различен маршрут, тъй като нямаше желание да минава край тялото на русия мъж или дори по-зле — край мястото, където Силфанос и дружките му все още се готвеха за убийството. Но беше изморена и нямаше настроение за отклонения. Реши да се промъкне до площада да надзърне иззад ъгъла и тогава, ако беше нужно, да се притаи в сенките и да се движи тихо.

Когато достигна целта си, не чу нито смях, нито песен, и предположи, че престъплението вече е извършено. Хвърли едно око към площада и с удивление видя, че русият мъж все още седи там, прегърнал чаша вино. На земята около него бяха проснати телата на четирима мъже. Тя ахна неволно. Войнът я чу и вдигна очи.

— Руж! — извика щастливо. — Ти се върна!

Той се изправи, а после залитна.

— Ох — чу го тя, — мисля, че на този площад се разля малко повече вино от нужното.

Руж прекоси пространството между тях, оглеждайки телата. Силфанос не беше сред тях.

— Мъртви ли са? — попита тя.

Той обмисли въпроса сериозно.

— Възможно е, предполагам. — Изрита най-близкия мъж, който изстена. — Най-вероятно обаче не.

— Къде е другият?

— Избяга. В името на боговете, виждал съм хрътки, които не могат да тичат толкова бързо. — Той се изкикоти, а после се оригна. — Денят беше хубав, Руж. Наядох се, чуках… — Вдигна ръка и преброи пръстите си — четири пъти, а накрая се и сбих хубаво. Но най-хубавото от всичко е, че те видях.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя. — Другият ще се върне и ще доведе още крадци със себе си.

— Ще ги размажа като мухи — извика той, размаха ръка и падна от мястото си. Изсумтя, а после се надигна на крака. — Трябва да се изпикая. — Той вдигна туниката си и свърши работата върху най-близкия изпаднал в безсъзнание бандит. — Глупави крадци — измърмори мъжът, щом свърши. — През цялото време, докато имах сребро, стояха и пиха с мен. Тръгнаха да ме обират чак когато свърших парите.

— Искали са нагръдника ти — каза тя. — А сега ела. Време е да тръгваме.

— Нямам сребро, Руж. Нямам какво да ти дам.

— Просто тръгвай с мен, идиот такъв! — извика тя. — Иначе ще умреш тук!

Жената отиде до него, хвана го за ръката и го задърпа през площада. Той се ухили и погледна към кошницата й.

— О, хляб! — възкликна. — Можем ли да спрем да хапнем? Малко съм гладен.

— След малко — отвърна Руж и продължи да го дърпа. — Къде си отседнал?

— В някакъв дворец — каза той. — Някъде си. С Калиадес. Той ми е приятел.

— Не познавам никакъв Калиадес.

Те повървяха още малко през тесните алеи и страничните улички, докато накрая не излязоха на широка улица.

— Сега ми трябва малко сън — каза й Банокъл и се подпря на стената на една сграда.

Руж чу далечен шум, който приличаше на гневни викове.

— Не можеш да спиш тук — каза тя. — Къщата ми е наблизо. Ще успееш ли да стигнеш до нея?

— С теб? До твоята къща? — Той отново се ухили, вдиша дълбоко и се надигна от стената. — Води ме, красавице!

Успяха да стигнат до друга пряка. Мъжът спря там, коленичи и повърна.

— Сега е по-добре.

Иззад ъгъла изскочиха двама мъже. Руж бързо се скри в сенките. Мъжете се затичаха към русия гигант. Единият имаше бухалка. Той ги видя, изрева и се втурна към тях. Руж видя как удари първия нападател и бандитът отхвърча назад. Вторият скочи върху пияния войн. Той обаче го сграбчи, вдигна го и го запрати върху изгубилия съзнание негов другар. После русият мъж залитна крачка назад и се втурна отново към нападателя, който се опитваше да стане. Един огромен юмрук се заби в брадичката на бандита и той също падна възнак.

Русият гигант взе бухалката и се запрепъва обратно към улицата. Руж се затича след него.

— Не натам, глупако! — изсъска тя.

— О, здрасти, Руж. Мислех, че си ме оставила.

— Следвай ме — нареди тя. Той се подчини, но задържа бухалката на рамото си. Тя го отведе до портата от задната страна на дома си, а после спусна резето зад гърба си.

Щом влязоха в къщата, жената запали фенер, а гостът й се свлече на един стол. Главата му се отпусна и дишането му стана по-дълбоко. Руж застана пред него и го изгледа на светлината на фенера.

— Тяло на вол, мозък на врабче — отбеляза тя.

Остави го на стола и отиде до спалнята си в задната част на къщата. Свали роклята си, положи я върху един стол, а после скри сребърните монети зад един отвор в стената и си легна. Точно започваше да заспива, когато чу, че едрият мъж се движи из къщата. Извика я по име.

— Тук съм — отвърна тя раздразнена.

Той се появи на прага й чисто гол. Влезе вътре, препъна се в стола, а после тупна в леглото й. Вдигна завивките и се промъкна до нея.

— Не приемам клиенти в леглото си — каза му Руж.

— О, не се безпокой — отвърна той сънливо. — Точно в момента не бих могъл да чукам.

И само след миг, опрял топлото си тяло в нейното, гигантът заспа непробудно.

 

 

Одисей излезе на сборното поле, хванал в ръка своя лък Акилина и със заметнат на рамо колчан дълги стрели. Той гледаше право напред и вървеше, сякаш нямаше грижа на този свят, но сърцето му биеше учестено и беше ужасно нервен. От всички удоволствия в широкия свят само две можеха да се мерят с радостта от състезаването в Игрите — това да прегръща жена си до себе си в студена зимна нощ и да гледа как първите пролетни ветрове издуват платното на кораба му.

Дори огромното удоволствие от разказите бледнееше пред Изключителния момент на истинското съревнование, когато поставяше стрела на тетивата на красивата Акилина и я запращаше към мишената. Одисей не го беше грижа дали целите му се движат на каруци, или са сламени макети на зверове и хора. Ако имаше един талант, за който бе убеден, че притежава, той беше способността му да стреля с лък по-добре от всеки жив човек.

В другия край на полето се беше събрала голяма тълпа и мнозина състезатели вече чакаха. Одисей забеляза Мерионес — който веднъж го бе надвил в пет съревнования — и неопитните синове на Нестор, които щяха да имат късмет изобщо да стигнат до по-късните кръгове.

Денят беше чудесен, слънцето светеше ярко и сред полето шумолеше нежен бриз. Одисей облиза пръст и го подложи на вятъра. Не беше достатъчно силен, за да отклони стрела, запратена от Акилина.

Въпреки възбудата му, напрежението от вчера още го държеше. Да изтегли „Пенелопа“ на брега, толкова далеч от градските порти, го бе разярило и унизило. Да понася подобна обида беше достатъчно лошо, но тя да се случи в компанията на Нестор и Идоменей го правеше нетърпимо. Никой от другите двама царе не направи коментар, което само влошаваше нещата. Ако бяха пуснали някоя шегичка, Одисей щеше да има възможност да обърне всичко на майтап.

Днес обаче светът започваше да изглежда по-светъл. Веднага, щом достигна града, царят на Итака разпита за Хеликаон и научи, че той се възстановява от раните, нанесени му от убиеца. Радостната новина повдигна духа му, но дори при това положение обидата от вчера продължи да пулсира в ума му. Уредникът не би посмял да вземе такова решение, ако някой по-висшестоящ не го бе наредил. Този някой можеше да бъде само Приам. Това обаче нямаше никакъв смисъл за Одисей, защото, макар и да не беше приятел на царя на Троя, той бе неутрален. В тези буреносни времена, когато светът беше на прага на война, за Приам би било лудост да го превръща в свой враг. Може би, реши той, не ставаше изобщо дума за него. Може би се очакваше това да е обида към Идоменей и Нестор. Дори и така обаче, решението беше глупаво, защото Приам имаше нужда и от двамата царе в своя лагер, ако искаше да спре Агамемнон.

Одисей отблъсна тези мисли настрана и излезе на полето на стрелците. Усещаше очите на всички върху себе си, докато се приближаваше към чакащите да се присъединят към съревнованието хора. Погледна към мястото за стрелба и видя, че целите са сламени и на разстояние не повече от петдесет крачки.

— В името на Хермес, Мерионес, човек може да метне стрелата на такова жалко разстояние — оплака се той.

— Така е, приятелю — отвърна чернобрадият капитан. — Така почти никой няма да бъде елиминиран.

Двамата с Мерионес пристъпиха напред и пуснаха няколко стрели към най-отдалечените цели за забавление на тълпата. Мъжете нададоха възгласи и затропаха с крака. Накрая двамата стари приятели изпразниха колчаните си и излязоха на полето да съберат стрелите.

— Това вчера беше странно — каза Мерионес.

— И определено преднамерена обида — отвърна Одисей. — Може би не е била насочена към мен. Приам никак не обича Идоменей.

Мерионес кимна.

— Така си е, но дали би рискувал да го засегне при сегашната ситуация? Ами ти направил ли си нещо, което да го разгневи.

— Не и съзнателно.

Докато се връщаха към другите стрелци, един троянски войник, носещ жълтия колан на съдия, дойде при тях и извика онези, чиито символи имаха номера от едно до двадесет.

Одисей, който беше номер единадесет, пристъпи напред, заедно с Мерионес.

Съдията беше красив млад мъж с огненочервена коса и остри сини очи. Той погледна към лъковете на стрелците.

— Бъдете така добри да оставите оръжията си при приятели — каза войникът. — Всички стрелци ще получат стандартни лъкове от оръжейната на града.

— Какво? — изрева Одисей и гневът му се отприщи. Подобни яростни викове прозвучаха и откъм останалите мъже.

Съдията вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— По заповед на царя това състезание трябва да отсъди честно уменията на всеки стрелец. Мнозина от вас носят красиво изработени лъкове, някои от кост, други от дърво и кожа. Ти, царю Одисей, имаш легендарната Акилина. Добре известно е, че тя може да запрати стрела по-далеч от всеки друг лък на този свят. Може ли тогава състезанието да бъде честно? Тук има мъже, които не разполагат с богатство и които са си изработили лъковете сами от стари дървета. Трябва ли те да бъдат в неблагоприятна позиция само защото ти имаш Акилина?

Одисей не каза нищо, но Мерионес отговори вместо него:

— Добре казано — съгласи се той. — Донесете лъковете си. Нека поне потренираме малко с тях.

Появиха се няколко войника, понесли по-малки оръжия в египетски стил, всяко от които изработено от един къс дърво, без добавени елементи за сила или еластичност. Един по-млад войник се приближи към Мерионес. Той носеше два лъка и когато подаде първия на чернобрадия стрелец, сякаш се поколеба за миг. После го дръпна обратно и погледна към съдията.

— Продължавай — нареди му той.

Младежът протегна дясната си ръка и предложи лъка на Мерионес, който го пое и опъна тетивата няколко пъти. Вторият лък беше за Одисей.

— В името на боговете — каза на висок глас Грозния цар, докато го изпробваше. — Мога да изработя по-добро оръжие от изсушени кравешки лайна. Можеш да простреляш заек с това нещо и той ще се почеше по задника, зачуден коя ли бълха го е ухапала.

Сред тълпата избухна смях.

Други войници донесоха кофи със стрели и ги разположиха пред мъжете. После съдията заговори отново:

— Всеки стрелец има пет изстрела. Първите десет ще продължат до втория кръг.

— Това са слаби оръжия — оплака се Мерионес. — Не са достатъчни, за да надвият вятъра. — Той се обърна към съдията. — Поне позволено ли ни е да се упражним малко с тях.

Войникът поклати глава и извика стрелците, за да започнат състезанието.

Всеки мъж опъна тетива по реда на номерата. Последва внезапен пукот. Лъкът на Одисей се строши и стрелата му падна на земята.

— Донесете ми друг лък! — извика той.

Един войник му донесе второ оръжие. Той се успокои, прицели се внимателно и пусна стрелата си. Вятърът обаче я улови и тя подмина чучелото на косъм. Сега, след като имаше по-добър усет за лъка, Одисей запрати следващите три стрели в сламените гърди на мишената. После извика за петата си стрела.

— Вече направи пет опита, Одисей — каза му съдията.

— Ти да не си слабоумен? Лъкът ми се счупи при първата.

— Такава е била волята на боговете. Успя да уцелиш три от пет пъти. Съжалявам, цар Одисей, но си елиминиран от състезанието.

Над тълпата се спусна пълна тишина. Одисей, най-великият сред стрелците, известен в цялата Велика зеленина, не бе успял да мине през първия кръг. Той захвърли лъка на земята, сграбчи Акилина и изстреля дълга стрела към най-далечната мишена. Тя уцели стълба, който държеше чучелото на място, с такава сила, че въжетата се разкъсаха и мишената падна на тревата.

Одисей се завъртя към съдията.

— Малоумен кравар! Да не мислиш, че тези хора са дошли да гледат как големи мъже си играят с пръчки и конци? Не, дошли са да видят най-добрите стрели и най-великите лъкове. Дошли са да видят Акилина и черния лък на Мерионес. Дошли са да видят величие, а не някаква срамна проява на посредственост.

И с тези думи той напусна полето, пламнал от срам.

Мерионес го догони.

— Почакай, приятелю! — извика той. — Хайде, нека намерим нещо разхлаждащо за пиене.

— Не съм в настроение за компания, Мерионес.

— Зная. И аз нямаше да съм на твое място. Чуй ме, Одисей. Съдията беше прекалено старателен. Трябваше да ти позволи още една стрела.

Грозния цар се спря.

— Не обичам да губя, Мерионес. Всички го знаят. Но надушвам нещо във въздуха и миризмата не ми харесва. Забеляза ли младия войник, когато ти подаваше лъка? Предложи ти го с лявата си ръка, а после я отдръпна и ти даде дясното оръжие.

— Да, забелязах. И какво? Мислиш, че са те измамили?

— Не зная, Мерионес. Знам обаче, че ме посрамиха вече два пъти само за един ден.

Съдиите извикаха стрелците да се върнат по местата си. Мерионес се приближи до Одисей.

— Съжалявам, приятелю. Но каквото и да стане тук, всички знаят, че ти си най-великият стрелец на света.

— Върви! Иди и спечели проклетото съревнование!

Мерионес притича обратно през полето. Одисей се заразхожда наоколо, наблюдавайки другите състезания. Биас се беше справил и с двата ранни кръга на мятането на копия, а Левкон беше надвил двама противника при борбата. Дори големият бабаит Банокъл си беше пробил път до следващите кръгове. На Одисей му стана горещо и скучно, и тъй като церемонията по откриването щеше да започне чак късния следобед, реши да се върне на „Пенелопа“.

Пирия седеше тихо под навеса на задната палуба.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — каза тя. Коментарът й не подобри настроението му. Тя му подаде чаша вода. — Видя ли Андромаха?

Одисей пресуши чашата и поклати глава.

— Тя е напуснала двореца и се е пренесла във фермата на Хектор.

— Тогава и аз ще ида там.

— Да, трябва да отидеш. Но не още. Градът гъмжи от чужденци. Баща ти е тук, както и брат ти, заедно с доста сериозна охрана, или поне така чувам. Има твърде голяма опасност да те разпознаят. След пет дни всички царе ще си тръгнат.

— Склонна съм да рискувам още сега — каза тя.

Гневът му, притаен под повърхността през целия ден, най-накрая избухна като вулкан:

— Глупаво момиче! — изрева Одисей. — Естествено, че ти си склонна да рискуваш. И ако те хванат, докато безмозъчно тичаш към изгубената си любов, всеки мъж от този екипаж може да бъде убит. Последният човек, който помогна на бегълка от Тера беше изгорен жив заедно със семейството си. Мислиш ли, че ще позволя животът на хората ми да бъде изложен на риск заради някакви си пет дена? В името на боговете, момиче, ако се опиташ да ми се противиш за това, самият аз ще те предам!

Тя стоеше неподвижно, с широко отворени от страх очи. Одисей почувства как гневът му изчезва. Какво правиш, запита се той? Това момиче е страдало жестоко, при това не само през тези последни няколко дни. И сега ти я тормозиш?

— Прости ми изблика — каза той накрая. — Денят беше много грозен, а аз по природа не съм спокоен мъж. При мен си в безопасност, Пирия. Но моля те, дай ми тези пет дни и аз ще се погрижа да стигнеш до Андромаха.

— И аз съжалявам, Одисей — отвърна тя. — Говорех, без да мисля. Не бих искала никой от екипажа ти да страда заради мен. Разбира се, че ще изчакам. Коя ще трябва да съм, когато стигнем двореца на Хектор?

Тогава той почервеня.

— Помислих доста по въпроса. Не мога да те представя за слугиня или робиня, защото тогава ще те разположат сред онези, които служат на Хектор. Ще ти дадат задачи, за които не си обучена. Не мога да те представя и за роднина, защото всички знаят, че нямам друго семейство, освен Пенелопа. Така че — и недей да се цупиш, докато не свърша — ще кажа, че си ми конкубинка. Ще ти дадат покои и аз ще ти пратя дрехи, които да сменят тази разпокъсана рокля. Не бива да се страхуваш. Няма да искам да играеш сериозно тази роля.

За негова изненада тя се усмихна.

— Благодаря ти, Одисей.

— Ами добре тогава. Значи всичко е решено. А сега мисля да се разхладя с малко плуване и да си сложа царската роба за откриването.

Той отиде до носа и слезе на плажа. После свали туниката и сандалите си и се гмурна във водата. Студът на морето го освежи, но съмненията продължиха да гризат мислите му.

Просто обикновен счупен лък, каза си той. Ни повече, ни по-малко.