Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. — Добавяне

XIII
Лечебните червеи

Малката лампа припламна за последно и изгасна, но Андромаха изобщо не забеляза. Тя седеше на ръба на леглото и държеше ръката на Хеликаон, загледана в призрачно бледото му лице, докато лунната светлина проблясваше през прозореца.

Тази нощ нямаше трескави сънища или викове към изгубени любими хора.

Андромаха усещаше, че краят наближава. В нея бушуваше гняв без цел и посока. Презираше се заради това чувство на пълна безпомощност. През целия си живот беше вярвала в силата на действието, бе вярвала, че само тя ще определя съдбата си и съдбата на онези, които обича. Когато Аргуриос бе нападнат от убийци и не можеше да възстанови силата си, тя го убеди да плува с нея в морето, защото вярваше, че това ще му помогне. И то наистина му помогна. Навремето в Тива, когато малкият Салос се разболя и лежа в безсъзнание много дни, тя стоя до леглото му, говореше му и го викаше нежно при себе си. Той се събуди и й се усмихна. В миналото тя винаги бе намирала начини да накара събитията да й се подчиняват.

Но после дойде смъртта на Лаодика. Това отвори пукнатина в крепостта на нейната увереност. Сега стените бяха пробити и тя видя, че онова, което лежи зад тях, не е увереност, а суета.

Нощта беше хладна, но по красивото лице на Хеликаон бе избила пот. Такова невероятно лице, помисли си тя и се пресегна да погали горящата му буза.

Бяха споделили само една целувка в онази нощ, когато светът се окъпа в кръв и врагът бе толкова близо. Една целувка. Едно изразяване на любовта им. Една надежда, че ако оцелеят ще бъдат заедно. Нощ на пълна победа и ужасяващ погром.

Хектор, за когото мислеха, че е мъртъв, се върна, облян в слава. Хектор! Как й се искаше да може да го мрази заради мъката, която й беше донесъл. Но не можеше. Защото не Хектор й бе наредил да изостави остров Тера, не Хектор я беше поискал за жена вместо сестра й Палесте.

Баща й се бе спогодил с цар Приам в замяна на договори и злато, беше продал Андромаха като крава за разплод в троянското царско семейство.

През прозореца зашептя лек бриз и Хеликаон изстена тихо. Очите му се отвориха. Яркосиният им цвят изглеждаше сребристосив на лунната светлина.

— Андромаха — прошепна той. Тя стисна ръката му.

— Тук съм.

— Значи… не е… сън.

— Не, не е сън.

Тя напълни чаша с вода и я поднесе към устните му, а той отпи малко. После отново затвори очи.

— Хеликаон — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

Не последва отговор. Той отново спеше, отдалечавайки се от нея, приближавайки се към Тъмния път. Тя почувства как мускулите на стомаха й се стягат.

— Спомняш ли си плажа на Залива на сините сови? — попита го тя. — Където се срещнахме за първи път. Тогава те видях под лунната светлина и нещо в мен веднага разбра, че ще станеш част от живота ми. Одисей ме отведе до един гадател. Името му беше Аклид. Той ми каза… каза ми… — започна да плаче и гласът й се разтрепери. — Че ще позная любов, силна и бурна като Великата зеленина. Подиграх му се и го попитах за кого да се оглеждам. Той каза: „за мъж с един сандал“. После двамата с Одисей излязохме от палатката и малко встрани видях един прост войник. Сандалът му се скъса и той го изрита. Тогава се засмях и попитах Одисей дали не трябва да повикам войника, любовта на живота ми. Иска ми се да го бях сторила, Хеликаон, защото това си бил ти, преобразен, за да измамиш убийците. Ако тогава те бях повикала… ако се беше обърнал към мен…

Тя сведе глава и замлъкна.

След малко чу звуци в коридора отвън и бързо избърса очи с ръкава на зелената си рокля.

Вратата се отвори и Гершом влезе вътре, а после направи път и в стаята се появи непознат. Мъжът беше едър и висок, и носеше дълга свободна роба. Андромаха стана от леглото и погледна новодошлия. Имаше свирепи очи, скрити под гъсти вежди.

— Това е лечител — каза Гершом. — Помолих го да дойде.

— Повече приличаш на войн — отбеляза Андромаха.

— Аз съм и такъв — отговори й мъжът с дълбок глас. После я подмина и се наведе над Хеликаон. Свали чаршафа от гърдите му, за да погледне откритата рана, и нареди:

— Донеси светлина.

Гершом излезе от стаята и се върна с две лампи, които постави до леглото. Брадатият лечител коленичи и повдигна ръката на Хеликаон, за да разкрие по-добре раната. После я подуши.

— Много е зле — каза веднага и положи ръка на челото на поваления мъж. — По-зле е, отколкото се опасявах.

Извади от чантата си малко глинено гърне, покрито с марля, а после и тънка дървена лъжица. На мъждукащата светлина Андромаха видя как внимателно намаза раната с нещо, което приличаше на бяла помада. Примигна и се взря по-внимателно. Помадата се движеше!

— Какво правиш? — изкрещя тя и се хвърли към мъжа. Гершом я сграбчи и я изтласка назад.

— Трябва да му се довериш! — каза той.

— Но това са личинки!

— Да, личинки са — каза старецът до леглото. — И са единственият му шанс да оцелее. Макар че може и да е твърде късно.

— Да не би и двамата да сте се побъркали? — извика Андромаха, докато се бореше с хватката на Гершом. — Това са мръсни твари.

— Ти си Андромаха — каза лечителят без следа от емоция в гласа. — Дъщеря на Ектион, царя на Тива в полите на Плакос. Чувал съм за теб, момиче. Жрица на Минотавъра, обещана на Хектор. В Троя се носят истории за смелостта ти. Спасила си живота на царя от убиец. Взела си лък и си се била срещу микенците, когато нападнали двореца на Приам. Помогнала си на война Аргуриос да се излекува. — Докато говореше, продължаваше да маже малките бели червеи върху раната. После я покри с марля. — Ти си свирепа и горда. Но също така си млада и не знаеш всичко, което има да се знае.

— А ти знаеш? — извика Андромаха.

— Слушай! — каза остро лечителят. — Личинките ще изядат разлагащата се плът и заедно с нея ще погълнат болестта. Права си, те са мръсни твари. Хранят се с мръсотия — с мръсотията, която го убива. Пусни я, Гершом.

Андромаха почувства нежеланието у едрия мъж, но хватката му се отпусна и тя се изтръгна от него.

— Защо трябва да ти вярвам? — попита тя.

— Не ме интересува дали ще ми вярваш — отвърна той спокойно. — Живял съм дълго на този свят и съм виждал слава и чест. Ставал съм свидетел на доброта у зли хора и на мрака, скрит в сърцата на добрите. Не съм тук да те убеждавам, жено. Единственото, което има значение за теб, е че за мен оцеляването на Хеликаон не е важно. Неговият свят не се докосва до моя. Поради тази причина обаче нямам интерес и от смъртта му. Тук съм, защото Гершом дойде при мен. Когато си тръгна, можеш или да се довериш на мъдростта ми, или да почистиш личинките от раната. Не ме е грижа.

В последвалата тишина тя се загледа в широкото свирепо лице на лечителя, а след това се обърна към умиращия на леглото.

— И той ще се оправи, ако оставя червеите?

— Не мога да съм сигурен. Много е слаб. Личинките трябваше да се поставят още когато плътта е започнала да загнива. Гершом обаче ми казва, че той е смел мъж, решителен и твърд. Подобен човек не умира лесно.

— Колко дълго трябва да… се хранят от него?

— Три дни. Тогава личинките ще надебелеят, може би ще станат десетократно по-големи от сега. Ще ги махна и може би ще добавя още. Междувременно някой трябва да стои с него през цялото време. Винаги, щом се събуди, трябва да пие вода, смесена с мед. Колкото е в състояние да поеме. — Той метна чантата на рамото си, стана и погледна Гершом. — Ще се върна.

После, без да пророни и дума, напусна стаята и Андромаха остана смълчана, докато стъпките му не заглъхнаха в мрака. Гершом отиде до леглото и положи нежно ръка на рамото на Хеликаон.

— Бори се, приятелю — каза той меко.

Хеликаон въздъхна накъсано и очите му се отвориха. Андромаха незабавно отиде до него.

— Имаше ли… някой… тук?

— Да, лечител — отвърна Гершом. — Сега си почивай. Пази силите си.

— Толкова… много сънища.

Андромаха напълни една сребърна чаша с вода. Египтянинът вдигна главата на Хеликаон и той отпи малко. После отново заспа. През останалата част от нощта Андромаха подремна малко. Събуди се, когато пристигна Елена с кана в ръце.

— Гершом каза да смеся мед с водата — каза тя и я постави до леглото.

Андромаха стана и се протегна, а после отиде до широкия балкон над Улицата на блестящите танцьори. Елена се присъедини към нея.

— Казват, че с всеки изминал ден идват все повече посетители — каза тя. — Царе и принцове, които ще празнуват сватбата ти. Заливът е пълен с кораби. Парис твърди, че много от благородниците не са доволни, че са били накарани да напуснат дворците си, за да направят място на чужденците.

— Те не са тук да празнуват каквото и да било — каза Андромаха. — Дошли са заради златните дарове на Приам или за да спечелят богатство на Игрите. Сватбата ми изобщо не ги интересува. Много от тях са просто бандити, които са заграбили земи и са се нарекли царе.

— Точно като Агамемнон — каза Елена тъжно. — Той открадна Спарта и обяви брат си за цар.

Андромаха обгърна рамото на младата жена.

— Съжалявам, Елена, не мислех какво говоря.

— О, не се извинявай, Андромаха. Моят дядо е заграбил Спарта с щурм и е поробил всички там. Баща ми просто се би и умря, за да задържи откраднатото от неговия баща. Глупаво. Мислеше си, че може да се разбере с Агамемнон и микенците. Но агнето не се разбира с лъва. Баща ми даде сестра ми на царя на Микена и го обяви за свой син. После ме предложи на брат му Менелай. И всичко това за нищо. Агамемнон взима всичко, което иска. Той искаше Спарта. — Елена сви рамене и се усмихна тъжно. — Така че сега Менелай седи на трона, а костите на баща ми гният в някое поле.

— Може би Менелай също ще бъде свален — отбеляза Андромаха.

— Съмнявам се. Татко нямаше синове или наследници. Ще се разразят няколко бунта, но въпреки че спартанците са горд народ, просто не са достатъчно, за да надвият Микена.

Андромаха вдигна глава към небето и се наслади на топлината на слънцето по лицето си.

— Поне баща ти е бил достатъчно мъдър да те изпрати в Троя — каза тя. — Тук си в безопасност.

— Така казват Парис, Антифон и Хектор. Но Андромаха, аз съм виждала армията на Микена в поход. Никое място не е в безопасност от амбицията на Агамемнон. Парис казва, че Агамемнон се е опитал да създаде коалиция на западните царе, за да поведе нападение над Троя.

— И се е провалил. Царете знаят, че подобна експедиция ще е катастрофална за тях.

Елена не изглеждаше убедена.

— Баща ми каза същото. Микенците нямало да тръгнат срещу Спарта.

— Троя не е Спарта — отбеляза Андромаха. — Ние сме на другия край на морето, имаме могъщи кули и стени. Имаме Хектор и Троянския кон. Всички около нас са ни съюзници, а отвъд тях се простира Хитската империя. Тя няма да допусне Троя да падне.

— Не си виждала Агамемнон — каза Елена. — Отидох в Залата на лъва, когато той се ожени за сестра ми Клитемнестра. Бях близо до него. Чух го как говори. А в един момент се обърна към мен и ме погледна в очите. Не каза нищо, но очите му ме ужасиха. В тях няма нищо, Андромаха. Нито радост, нито омраза. Нищо. Всички съкровища на света не биха могли да запълнят празнотата, която видях там.

 

 

На третия ден лечителят дойде отново. Андромаха и Гершом го заведоха в стаята на болния. Цветът на Хеликаон се бе подобрил, въпреки че още го тресеше. Андромаха гледаше как пустинникът сваля марлята. Доповръща й се, когато видя как маха дебелите гърчещи се личинки и ги пуска в празно гърне. Бяха издути и меки. Раната обаче, макар и все така отворена, изглеждаше по-чиста и не толкова възпалена.

— Трябва ли да добавиш още? — попита тя.

Пророкът се наведе напред и подуши тялото.

— Все още има развала — каза той. — Още три дни.

И с тези думи извади второ гърне и отново постави малки личинки в раната, покривайки ги с нова марля.

Дните минаваха бавно. Съзнанието на Хеликаон се проясняваше по-често, а веднъж дори успя да изяде паница месен бульон и малко хляб. Нощите си останаха тежки. Той плачеше в трескавите си сънища и викаше приятеля си Вола или убития си брат Диомед.

По времето, когато лечителят се върна за втори път, Андромаха бе много изтощена. Сега раната почти се беше затворила и той я почисти и обяви, че е готова за зашиване.

— Всички червеи ли извади? — попита го тя. — Ами ако вътре има още?

— Ще умрат.

— Няма ли да станат на мухи и да започнат да се хранят от него?

— Не. Мухите са живи създания и трябва да дишат. Когато раната се затвори, личинките, останали вътре, ще се задушат.

Той взе извита игла и тъмна нишка и започна да зашива раната. Докато работеше, я попита за будните мигове на Хеликаон и какво е говорил през тях. Слушаше я напрегнато и не изглеждаше щастлив от отговорите й.

— От какво се боиш? — попита го тя накрая.

Той погледна към спящия.

— Сега е малко по-силен и тялото му се бори. Но умът му ме притеснява. Той не се бори. Сякаш духът му е решил, че не иска да живее. Предал се е. Разкажи ми за нападението.

— Не зная много за него — каза Андромаха и се обърна към Гершом. — Ти там ли беше?

— Да, бях. Той идваше откъм скалната пътека с царица Халисия. Тя блестеше от радост и го държеше за ръката. Когато се приближиха към тълпата, Атал пристъпи напред, за да ги посрещне. Хеликаон го посрещна с усмивка и тогава — преди някой от нас да успее да реагира — той извади кинжала си и ги наръга. Докато Хеликаон падаше, аз и още неколцина съборихме Атал на земята. Някой го прониза в гърдите. Скоро след това той умря. Няма повече.

— Не — каза Пророка. — Има още нещо.

— Аз зная само това — отвърна Гершом.

— Атал бързо ли умря или все пак успяхте да разберете защо е пронизал приятеля си?

— Хеликаон отиде до него. Коленичи над Атал. Убиецът почти бе умрял. Хеликаон го попита нещо, а после се наведе още по-ниско. Атал му отговори, но не чух какво.

— Хеликаон как прие чутото?

— Трудно ми е да кажа. Беше ранен, макар и тогава да не мислехме, че е толкова сериозно. Лицето му побеля и той се отдръпна от умиращия. После се изправи и поклати главя, сякаш не можеше да повярва. След това се препъна и всички видяхме колко много кръв губи. Чак тогава извикахме лечителя.

— И не е говорил за онова, което е научил?

— Не и с мен. Значи мислиш, че е важно?

— Така изглежда — отговори Пророка.

— Какво можем да сторим? — попита Андромаха.

— Бдете над него, както досега. Нека чува смях, песни и музика. Когато укрепне, доведете жена до леглото му или млад мъж, ако предпочита. Нека някой полежи гол до него. Да гали кожата му. Всичко, което би му напомнило радостите на живота.

Той приключи с шиенето на раната и се изправи.

— Утре потеглям на юг. Не мога да направя нищо повече за него. — Той се обърна към Гершом. — Помни обещанието си. Аз няма да го забравя.

— Ще дойда, когато ме извикаш. Държа на думата си. Андромаха се загледа в двамата мъже и почувства, че този момент крие значение, което не разбира. Тогава осъзна, че те са много подобни на външен вид — с едра конструкция, дълбоки очи и сурови черти. Можеха да са баща и син.

Пророкът я погледна.

— В пустинята животът е суров и опасен. Мъжете копнеят за силни жени, които да вървят редом с тях, горди и безстрашни. Ти би се справила добре там.

С тези думи той излезе от стаята.

— Мисля, че те хареса — отбеляза Гершом.

— Какво имаше предвид с това обещание?

— Нищо специално — отговори той.

По-късно същия ден лечителят Макаон дойде в двореца. Той беше прегърбен млад мъж с оредяваща тъмна коса и постоянно тревожно излъчване. Андромаха го поздрави топло и го поведе към стаята на болния.

— Още ли се е вкопчил в живота? — попита той.

— Нещо повече — отговори тя. — Раната е чиста и затворена.

Макаон я изгледа със съмнение, но я последва до стаята, където да се убеди с очите си. Андромаха видя удивлението му.

— Това е невъзможно — каза той. — Раната беше загнила и не можеше да се излекува.

Тя му разказа за Пророка и личинките. Той я зяпаше с неверие, докато му описваше процеса.

— Има късмет, че такава гнусна небивалица не го е убила — каза накрая. — Трябва да има друга причина. Ял ли е нещо? Давали ли сте му отвари, за които не съм разбрал?

Андромаха го изгледа изпитателно.

— Нищо, което да не е поемал и преди. Не те разбирам, Макаон. Твоите собствени очи виждат ефективността на лечението. Защо тогава се съмняваш в него?

Лечителят я изгледа съжалително.

— Личинките са създания на мръсотията. Разбирам как някакъв варварин от пустинята може да вярва в тях, но ти си интелигентна жена. Предполагам, че умората е помътнила сетивата ти.

Андромаха почувства надигащия се студен гняв.

— О, Макаон, не очаквах ти да подсилиш вярата ми в глупостта на мъжете. Мислех те за различен… по-мъдър. Сега имам въпрос към теб. Има много лекарства за болести. Колко от тях си открил ти? Кой цяр си създал ти през своя живот като лечител?

— Изучавал съм всички велики трудове… — започна той, но тя го прекъсна.

— Не чуждите дела, Макаон. Кажи ми лекарствата, които ти си създал. — Младият лечител замълча, а изражението му стана напрегнато. — И това си струва да се обмисли — добави тя с унищожителен тон. — Нямаше отвари, Макаон, нито тайни еликсири. Просто човек, който дойде и обясни, че личинките се хранят с изгнила плът. Не му повярвах, но открих, че е истина. Той имаше лечение, което не е записано в древните ти свитъци.

Лицето на Макаон потъмня и той се изправи на крака.

— Хеликаон е галеник на боговете — каза накрая. — Това е чудо. Ще благодаря на Асклепий и на богинята Атина. Донесох отвари, които ще оставя тук.

Гершом се отдръпна от прага, за да го пусне да излезе. После погледна Андромаха и се усмихна.

— Беше твърде сурова. Той е добър човек и работи неуморно за болните.

— Зная. Но е арогантен. Колцина ранени хора ще умрат в ръцете му заради това?

— Трябва да си починеш малко — каза той. — Аз ще остана с него. Иди да поспиш. Ще се почувстваш по-добре.

Андромаха знаеше, че е прав. Почти се олюляваше от изтощение. Когато достигна покоите си, младата слугиня я попита дали иска гореща вода за баня. Тя поклати глава.

— Трябва ми сън — каза и освободи момичето. После влезе в спалнята си, хвърли дрехите и се просна на широкото легло. От прозореца повя студен вятър и тя придърпа завивките върху тялото си.

Но сънят не идваше. В ума й се въртяха образи: Хеликаон на плажа на Залива на сините сови, млад и красив; Калиопа, която се смееше и танцуваше под лунната светлина. През целия й живот хората бяха говорили за чудото на любовта, за радостта и силата, които дава, за музиката и страстта. Тогава тя смяташе, че любовта е абсолютна — непроменима и солидна като мраморна статуя. Ала това не бе така. Андромаха беше обичала Калиопа и се радваше на компанията й, на топлотата на кожата й, на мекотата на целувките й. Обичаше и Хеликаон, копнееше да е с него, сърцето й биеше по-бързо дори докато седеше до леглото и държеше дланта му. Това я объркваше.

Певците пееха за единствената велика любов, събирането на две души в невероятно и уникално цяло. Гадателят на плажа на Залива на сините сови й каза за три такива чувства — едно буреносно като Великата зеленина, едно стабилно и неотменимо като дъб и едно ярко като луната. Хеликаон беше първата й любов, защото беше мъжът с един сандал. Когато го попита за другите, гадателят й каза, че дъбът ще израсте за нея от мръсотията на прасетата, а луната ще изгрее в кръв и болка.

Нито едно от тях не бе Калиопа.

Но аз наистина я обичам, помисли Андромаха. Зная, че е така.

Мислите й се понесоха към остров Тера и великия Храм на Коня и тя се озова там. Беше почти обяд и жриците подготвяха виното за Минотавъра. Дванадесет жени щяха да идат до треперещата скала. Щяха да пеят и да мълвят обредни слова, а после да излеят виното в съскащата пукнатина, докато се опитват да не вдишват вонящите изпарения, които се издигаха изпод земята.

Горещият дъх на Минотавъра.

Калиопа може би беше с тях. Последния път, когато Андромаха участваше в ритуала, приятелката й й намигна и Върховната жрица я сгълча.

Сега, сама в леглото си, Андромаха затвори очи.

— Иска ми се да си тук — прошепна тя, мислейки за Калиопа. После обаче лицето на любимата й се разми и в ума й отново изникнаха ярките сини очи на Хеликаон.

За Хеликаон светът, който познаваше, вече не съществуваше. Той се носеше като привидение през хаотичната плетеница на сънищата. Понякога лежеше на широко легло до магически прозорец, който примигваше между слънцето и луната за миг. Друг път стоеше на палубата на „Ксантос“, докато корабът плаваше по Великата зеленина, или на скалите в Дарданос, наблюдавайки флотилия горящи галери, от които се носеха писъците на моряци, които звучаха като виковете на демонични чайки. Образите се сменяха и трептяха. Само болката беше постоянна, макар и да не можеше да се сравнява с агонията от виденията.

Малкият му брат Диомед, който си играе щастливо под слънцето. Хеликаон чу щастливия смях на момчето… а после видя, че туниката му се е подпалила. Извика, за да го предупреди, но детето продължи да си играе, докато пламъците го поглъщаха. Хеликаон се опита да го достигне, но крайниците му бяха като оловни и всяка стъпка напред само уголемяваше разстоянието помежду им. Кожата на Диомед започна да почернява и той чак тогава се обърна към брат си.

— Помогни ми! — извика момчето. Но Хеликаон не можеше да стори нищо, освен да гледа.

После отново беше на „Ксантос“ и стоеше до стария си другар Вола. Слънцето светеше ярко и духаше свеж бриз. Вола се обърна към него и той видя струйка кръв, която обрамчваше врата му като тънка огърлица. Хеликаон се пресегна да докосне раната… и главата остана в ръцете му.

Отвори очи и отново се озова в широкото легло, а луната грееше през прозореца. Чу движение и видя лицето на Андромаха над себе си. Ръката й бе хладна върху лицето му.

— Върни се при нас, Хеликаон — прошепна тя.

Молбата го обърка. Откъде трябваше да се върне и къде? Вече беше навсякъде. Плаваше из Великата зеленина, вървеше из Седемте хълма с Одисей и Биас, а едрият мъж се оплакваше от комарите, които се носеха над блатата. Стоеше на стената на Троя и гледаше към озареното от залеза море, яздеше с Хектор срещу аморитите. Всички събития от живота му се разиграваха отново и отново, от детските му страхове и самоубийството на майка му до трагедиите от зрелия му живот и смъртта на онези, които обичаше.

Сега слънцето отново светеше и той слизаше със златокосата Халисия към двореца. Тя щеше да стане негова жена и той знаеше, че е щастлива. Предната година микенците бяха убили детето й и я бяха изнасилили, а после я оставиха, мислейки я за мъртва. Оттогава животът й бе изпълнен с тъга и страх. Сега той щеше да я пази… въпреки че не можеше да я обича. Почувства топлината на дланта й в своята. Хватката й беше здрава, сякаш се боеше, че може да се отдръпне от нея. Когато се приближиха към тълпата, той видя, че Атал тръгва напред. Мъжът се затича с нож в ръката. Хеликаон инстинктивно се опита да парира удара, но Халисия, в изненадата си от внезапното му движение, го стисна още по-здраво. Ножът се заби в гърдите му. Той се отскубна от хватката на царицата и вдигна ръка. Острието се заби под мишницата му. После около него се струпаха мъже, които събориха Атал на земята. Хеликаон видя, че един от стражите забива ножа си в корема на нападателя и пробива дробовете. Той се надигна, проби си път през плетеницата от тела и падна на колене до убиеца.

— Защо? — попита.

— Аз съм… Карпофорус — отвърна Атал. — Това е… мой свещен… дълг.

— Ти уби баща ми!

— Да.

— Кой те нае за това?

И когато убиецът прошепна името, Хеликаон извика и сцената потъмня. Нечия ръка галеше лицето му и той отново отвори очи. Луната обливаше тъмната рамка на прозореца в светлина и той видя облаци в нощното небе.

— Трябва да живееш, Хеликаон — каза му видението, което приличаше на Андромаха.

— Защо? — попита той изморено.

После отново се биеше на стълбите редом с Аргуриос. Беше толкова изморен, а микенците не спираха да идват срещу тях. Нечия ръка го докосна и един глас каза:

— Ела с мен, Златни.

— Трябва да се бия — извика той, докато забиваше меча си във врата на един войник.

— Битката вече е спечелена — каза гласът на Аргуриос. — Ела с мен.

Светът се завъртя и Хеликаон се озова до великия войн, който гледаше надолу. Той също се завъртя и видя самия себе си, покрит в кръв. После гнусният Коланос опъна лъка си. И Хеликаон разбра, че стрелата с насочена към Аргуриос, разбра, че ще го прониже през разбития нагръдник.

— Не! — извика той. — Аргуриос, внимавай!

— Аз съм тук — каза Аргуриос до него. — Стрелата вече е минало. Виждаш ли? — Хеликаон го погледна и видя дръжката, забита в гърдите му. — Не можеш да промениш станалото. Времето ми беше дошло. Ела с мен.

Озоваха се насред красотата на есенен залез. Намираха се в градина, откъдето виждаха как последната светлина на умиращото слънце избледнява на запад. Аргуриос бе облечен в проста бяла туника, а лицето му бе загоряло. Нямаха ги следите от прекарания в битки живот, нито дълбоките бръчки и кръговете под очите.

— Върни се в света, Хеликаон. Живей — каза той.

— Не зная как — отвърна Хеликаон.

— Нито пък аз… освен в последните дни на живота си. Ние сме малки пламъчета, приятелю, и блещукаме сами в огромния мрак за по-малко от миг. Когато се борим за богатство, слава и чест, това е безсмислено. Народите, за които се бием, един ден ще изчезнат. Дори планините, които сега гледаме, ще станат на прах. За да живеем истински, трябва да копнеем за онова, което не умира.

— Всичко умира — отвърна Хеликаон с тъга.

— Не всичко — каза Аргуриос.

Един слънчев лъч озари бялата каменна пейка в края на градината. Хеликаон видя, че на нея седи жена, която също гледа залеза. Тя се извърна към него и се усмихна. Беше Лаодика. Аргуриос го остави, отиде при нея и я целуна. После двамата седнаха заедно на пейката, вплели ръце, докато светлината изчезваше. Хеликаон се чувстваше изгубен и сам. Микенецът отново се обърна към него.

— Върни се — каза той. — Тя те чака!

Картината изчезна и той отвори очи. Сега лежеше и виждаше омагьосания прозорец отдясно, през който блестяха нощните звезди.

— Върни се при нас, обич моя — прошепна видението на Андромаха.

Хеликаон почувства топлотата на нечие голо тяло до себе си, ръката й върху гърдите му и крака й, допрян в неговия.

— Андромаха? — прошепна немощно. Нямаше значение, че е само привидение. Луната светеше ярко и той виждаше лицето й и красивите й зелени очи, взрени в неговите.

— Да, аз съм — каза тя.

Устните й докоснаха неговите и сърцето му ускори ход. Ръката й се спусна надолу по корема му и той изстена, а възбудата скова слабините му. Устните й се разтвориха и целувката стана по-страстна. Болката в раната му избледня. Това беше нов сън! Част от съзнанието му очакваше тя да избухне в пламъци или сцената да добие ужасяващ оттенък по някакъв друг начин. Но това не стана. Топлината в него нарасна, а сърцето му биеше лудешки. Здравата му ръка я прегърна и я вдигна върху себе си. Бедрата й обгърнаха хълбоците му и тя се изправи над него.

Кошмарните видения вече нямаха власт. Усети меката й влажна топлина и се надигна да я посрещне. Тя извика, когато той влезе в нея, а после се притисна към него, обви лицето му с дланите си и притисна устни в неговите.

Нещо се събуди дълбоко в него и започна да се разраства. Копнеж за живот, за радост. Привидението над него започна да трепери и стене, а после извика. Звукът го изпълни целия. После зад очите му избухна бяла светлина и той изгуби съзнание.

Събуди се от птича песен и ярката дневна светлина, влизаща през прозореца.

Хеликаон пое дълбоко дъх и вкуси солта във въздуха. Над него се бе навела обикновена на вид жена. Той се помъчи да си спомни името й и накрая успя. Това беше спартанската принцеса Елена. Беше я видял заедно с Парис в двореца на Хекуба.

— Как се чувстваш?

— Гладен — отговори той. Опита се да се надигне в леглото и тя му помогна, като повдигна възглавниците под него.

— Имам малко вода с мед — каза Елена. — Но ще накарам да донесат и храна.

— Благодаря, Елена.

Тя се усмихна срамежливо.

— Хубаво е, че се оправи. Всички много се тревожехме.

Той отпи малко подсладена вода и принцесата излезе от стаята да му донесе закуска. Докато се навеждаше да остави празната чаша на масата до леглото, той примижа от болка. Раната под мишницата му още не бе заздравяла. Погледна към гърдите и ръцете си. Толкова са тънки, помисли, докато докосваше щръкналата си ключица и проследяваше линиите на ребрата.

Вратата се отвори и влезе Андромаха, понесла паница с плодове. Носеше дълга яркочервена рокля, а сребърна лента, украсена с изумруди, придържаше огнената й коса над челото. Изглеждаше замислена и разтревожена, докато поставяше храната до леглото му. Не седна до него, а остана да го гледа.

— Радвам се да те видя — каза той. — В името на боговете, имам чувството, че съм бил изваден от гроба.

— Беше много болен — каза тя меко с очи, впити в неговите.

— Не бива да се боиш за мен — каза той. — Силата ми се възвръща. Миналата нощ нямах сънища. Е, освен един за теб.

— Сънувал си ме?

— Да, и беше чудесен сън… сън за живот. Мисля, че той ме излекува.

Тогава тя сякаш се отпусна и седна до леглото. Когато заговори отново, гласът й бе равен, а тонът — дистанциран:

— Всички мислеха, че умираш, но Гершом намери лечител. Той почисти раната ти. Когато се затвори напълно, ще трябва да плуваш и да правиш дълги разходки, за да си възстановиш силата.

— Какво не е наред, Андромаха? — попита той.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Просто… просто се радвам, че си здрав.

— Говориш като непозната. Не сме ли приятели?

— Не сме приятели — извика тя. — Ние… аз… аз ще се омъжа за Хектор, а ти ще се ожениш за Халисия.

— И това значи, че не можем да бъдем приятели?

— Не те възприемам като приятел, Хеликаон. Не мога.

Тя отмести поглед и се загледа през прозореца.

— Знаеш, че те обичам — каза той нежно, — както никога не съм обичал друга жена. Това никога няма да се промени.

— Зная — отвърна Андромаха с горчив глас. После се завъртя към него. — И аз изпитвам същото. Точно затова не можем да бъдем приятели. Не мога да стоя с теб и да си бъбря спокойно, да се смея на глупави шеги. Ти изпълваш ума ми, Хеликаон. През цялото време. Дори в сънищата ми.

— Казах ти, че те сънувах снощи — повтори той.

— Не искам да чувам за това — отвърна Андромаха и се изправи. — Гершом чака да те види. Антифон също. И Ксандер дойде вчера. Каза, че ще се върне пак.

— Къде е Хектор?

— Отплава с „Ксантос“, за да лови пирати. Очаква се да се върне скоро.

Хеликаон задържа очите си върху лицето й.

— Благодаря ти, че ме спаси, Андромаха — каза той накрая.

— Не бях аз. Казах ти. Гершом намери лечител.

— Не — отвърна той с тъга. — Ти ме спаси.