Труди Канаван
Избраница (4)

Глава 3
Клюки

Когато Тания, прислужницата на Ротан, донесе подноса със закуската, Сония с въздишка се стовари в стола. Ротан вдигна поглед и когато видя нещастното и примирено изражение на лицето й, му се прииска да се беше прибрал след занятията предишната вечер, вместо цели часове да обсъжда уроците с лорд Пикин.

— Как мина вчерашният ден? — попита той.

Сония се поколеба, преди да отговори.

— Другите ученици още не могат да използват магията. Все още се учат на Контрол. Лорд Елбен ми даде книга, която да чета.

— Учениците не могат да използват магия, когато се присъединят към нас. Не развиваме способностите им, преди да произнесат клетвата. Мислех, че това ти е ясно — усмихна се той. — Има си някои преимущества в това силата ти да се развие по естествен път.

— Но така ще изминат седмици, преди да започнат уроците им! Всичко, което правих днес, беше да чета една книга — а тя е за неща, които вече знам! — Тя погледна нагоре, в очите й припламна надежда. — Защо да не остана тук, докато не ме настигнат?

Ротан положи усилия да не се засмее.

— Ние никога не задържаме развитието на учениците, които изпреварват останалите. Трябва да използваш всички възможности. Помоли учителя за друга книга или провери дали е склонен да направи някои упражнения с теб.

Сония се намръщи.

— Не мисля, че това ще се хареса на съучениците ми.

Ротан стисна устни. Тя беше права, разбира се, но той знаеше, че ако попита Джерик дали може да я освободи от занятия, докато останалите я настигнат, Директорът ще му откаже.

— Учениците винаги се съревновават помежду си — каза той. — Твоите съученици винаги ще се стремят да те изпреварят. И няма никакво значение дали се опитваш да се придържаш към тяхното ниво. Всъщност ще изгубиш уважението им, като пожертваш напредъка си заради страха да не ги подразниш.

Сония кимна и се вторачи в масата пред себе си. Той почувства болезнена привързаност към нея. Каквито и съвети да й дадеше, тя щеше да бъде смутена и разочарована, когато попадне в малкия, дребнав свят на учениците.

— Наистина, това не е блестящо начало — каза той. — Но на мен ми отне седмици да те обуча на Контрол, защото трябваше да те науча да ми вярваш. Най-способните ученици ще са готови до края на седмицата, на останалите ще им отнеме още една. Ще те догонят по-бързо, отколкото очакваш, Сония.

Тя кимна. Загреба си лъжица прашец от буркана, заля я с гореща вода от каната. Острият аромат на рака удари Ротан в носа. Докато девойката надигаше чашата, той се намръщи, чудейки й се как може да пие такова нещо. Беше я увещавал да опита суми, напитка, много популярна в Домовете, но тя не бе харесала вкуса.

Сония забарабани с ноктите си по чашата.

— Исле каза нещо странно. Че учители-мъже не трябва да преподават на ученички.

— Исле онова момиче от Елийн ли е?

— Да.

— Ох, тези елийнци — въздъхна Ротан. — Те са по-строги от киралийците по въпроса за взаимоотношенията между момчетата и момичетата. Настояват момичетата им да бъдат обучавани от жени и толкова биха се шокирали, ако видят мъж да обучава момиче от друга раса, че се наложи да въведем това „правило“ за всички ученички. Иронично е, че те са много разкрепостени, когато става въпрос за поведението на възрастните.

— Да — кимна Сония — точно шокирана ми изглеждаше.

Ротан се намръщи.

— Сигурно щеше да е по-умно да я накараме да мисли, че съм ти намерил учителка. Елийнците се държат много осъдително по този въпрос.

— Иска ми се да ме беше предупредил по-рано за това. Отначало тя беше приятелски настроена, но после… — Сония поклати глава.

— Тя ще забрави за това — увери я Ротан. — Имай търпение, Сония. След няколко седмици ще имаш неколцина приятели и ще се чудиш защо си се притеснявала толкова.

Сония погледна надолу към чашата си с рака.

— Ще съм доволна и на един.

В големия, слабо осветен кабинет на Разпоредителя на Гилдията, се носеше насам-натам кълбо от магическа светлина, карайки сенките да маршируват по стените. Когато дочете писмото, Лорлън спря да крачи из стаята и тихо изруга.

— Двайсет златни за бутилка!

Той се върна при креслото си, седна, отвори кутията на бюрото си и извади от нея дебел лист хартия. Докато пишеше, стаята се изпълни с решителното скърцане на писалката му. От време на време Лорлън правеше паузи и присвиваше очи, обмисляйки думите си. Най-накрая подписа писмото със замах, облегна се назад и разгледа какво е свършил.

После въздъхна и пусна листа в кошчето под писалището си.

Доставчиците на Гилдията не пропускаха случай да се облагодетелстват от кралската хазна. Когато купувачът беше Гилдията, всяка стока поскъпваше двойно или тройно. Това беше една от причините Гилдията сама да отглежда лечебните си растения.

Лорлън облегна лактите си на масата, подпря брадичка върху дланта си и отново разгледа ценовия списък в писмото на винаря. Можеше просто да спре да поръчва от тези вина. Разбира се, щеше да има политически последствия, но нещата можеха да се успокоят, ако започне да поръчва други стоки от същия Дом.

Обаче това беше любимото вино на Акарин. Направено от най-дребния сорт вейр^[1], то беше сладко и особено ароматно. Върховният повелител винаги държеше бутилка от него в гостната си и никак нямаше да е доволен, ако доставките се прекратят.

Лорлън се намръщи и се пресегна за нов лист хартия. Но се отказа. Не биваше да поощрява прищевките на Акарин. Никога не го беше правил в миналото. Акарин можеше да забележи промяната и да се запита защо Разпоредителят действа толкова несвойствено.

Но Акарин сигурно вече беше забелязал, че Лорлън напоследък рядко се отбива да си побъбри с него вечер. Разпоредителят се намръщи, осъзнавайки от колко отдавна не можеше да събере кураж, за да посети Върховния повелител. Прекалено отдавна.

Той въздъхна, затвори очи и покри лицето си с длани. „Ох, Сония. Защо трябваше да ми разкриваш тази тайна?“. Споменът отново се върна в съзнанието му. Това не беше негов собствен спомен, а на Сония, но детайлите все още бяха ярки…

— Готово е — каза Акарин и свали плаща от раменете си, разкривайки окървавените си дрехи. Той ги погледна с отвращение. — Дали си се сетил да ми донесеш мантията?

Слугата промърмори нещо, а Акарин съблече просешката риза, разкривайки кожения колан, пристегнат около кръста му. На него висеше голяма кама. Магьосникът се изми, изгуби се от полезрението и после се върна, облечен с черната си мантия.

Той взе ножницата, извади блестящото острие и го избърса с кърпата. Погледна към слугата си.

— Борбата ме изтощи — каза той. — Имам нужда от силата ти.

Слугата се приближи, отпусна се на едно коляно и протегна ръка. Акарин я хвана за китката, обърна я с дланта нагоре и леко прокара острието на ножа по кожата. Бликна кръв и магьосникът притисна ръката си към раната…

Лорлън потрепери. Отвори очи, въздъхна дълбоко и тръсна глава.

Искаше му се да може да приеме спомените на Сония като погрешна интерпретация на нещо невинно, видяно от човек, вярващ, че магьосниците са лоши и жестоки. Но толкова ясен спомен не можеше да е лъжлив — а и как би могла да си го измисли, след като дори не беше разбрала какво е видяла? Не се сдържа и се усмихна, спомняйки си, че тя беше взела магьосника с черна мантия за убиец, изпълняващ тайни поръчки на Гилдията. Истината беше много по-лоша и Лорлън не можеше да я пренебрегне, колкото и да му се искаше да го направи.

Акарин, най-близкият му приятел и Върховен повелител на Гилдията, се занимаваше с черна магия.

Лорлън винаги се беше гордял, че принадлежи към най-големия съюз между магьосници, който е съществувал някога. Част от него беше възмутена, че Върховният повелител, който би трябвало да въплъщава всичко най-добро и достойно за уважение в Гилдията, се занимаваше със забранена, зла магия. Тази част от него искаше да даде гласност на престъплението, да свали този потенциално опасен мъж от неговата позиция на власт и влияние.

Но друга негова част усещаше опасността от това да се изправи срещу Върховния повелител. Трябваше да бъде внимателен. Лорлън потрепна, спомняйки си онзи ден преди много години, когато пиха проведени изпитанията, чрез които трябваше да се избере новият Върховен повелител. В изпитанието за сила Акарин не само че беше надделял над всеки от най-могъщите магьосници в Гилдията, но в упражнението за определяне на границите на силата му с лекота бе устоял на общата сила на повече от двайсет от най-мощните магьосници.

Акарин не беше притежавал винаги такава сила. Лорлън знаеше това най-добре от всички магьосници. Двамата бяха приятели от първия им ден в Университета. През годините на обучението им те многократно се бяха сражавали на Арената и тогава силите им бяха приблизително равни. Но силата на Акарин беше продължила да расте и когато се бе върнал от своите пътешествия, вече имаше голямо превъзходство над останалите магьосници.

Сега Лорлън се чудеше дали силата на Върховния повелител не се е увеличила по естествен път. Пътешествието на Акарин бе с цел търсене на магически знания от древни времена. Той беше прекарал пет години в странстване из Обединените земи, но когато се бе върнал, отслабнал и унил, той беше обявил, че в края на пътуването си е изгубил събраните сведения. Ами ако беше открил нещо? Ако беше открил черната магия?

Съществуваше още и Такан, мъжът, когото Сония беше видяла да помага на Върховния повелител в неговото подземие. Акарин беше взел Такан на служба по време на пътешествията си и го беше оставил със себе си след завръщането си. Каква беше ролята на Такан в тази история? Жертва на Акарин ли беше той или негов съучастник? Мисълта, че слугата може да е невинна жертва беше тревожна, но Лорлън не можеше да разпита мъжа, без да се издаде пред Акарин. Рискът беше твърде голям.

Разпоредителят потърка слепоочията си. От месеци не можеше да реши какво да предприеме. Възможно беше Акарин да се занимава любителски с черна магия, просто от любопитство. За нея се знаеше малко и явно имаше начини тя да се практикува, без да се стига до убийства. Такан все още беше жив и изпълняваше задълженията си. Ако Акарин само експериментираше, щеше да е ужасно предателство от страна на Лорлън да разкрие престъплението му и по този начин да предизвика прогонването му или дори екзекутира нето му.

Но в такъв случай защо когато Сония е видяла Акарин, дрехите му са били изцапани с кръв?

Лорлън се намръщи. Нещо ужасно се беше случило онази нощ. „Готово е“ — беше казал Акарин. Нещо бе станало. Но какво и защо?

Може би имаше разумно обяснение. Лорлън въздъхна. „А може би просто ми се иска да има такова“. Дали се колебаеше, защото не желаеше да открие, че мъжът, когото уважаваше и на когото се доверяваше от толкова много години, се е превърнал в кръвожадно чудовище?

Във всеки случай не можеше просто да попита Акарин. Трябваше да намери друг начин.

През последните няколко месеца си беше съставил мислен списък на информацията, от която се нуждаеше. Защо Акарин се занимаваше с черна магия? От колко време го правеше? Какво можеше да върши с помощта на черната магия? Колко силен беше станал и по какъв начин можеше да бъде победен? Въпреки че Лорлън сам би нарушил закона чрез търсенето на информация за черната магия, Гилдията трябваше да знае отговорите на тези въпроси, ако се наложеше да се изправи срещу Акарин.

Разпоредителят не беше постигнал голям успех при издирването на информация в Библиотеката на Гилдията, но това можеше да се очаква. Висшите магове знаеха за черната магия само онова, което беше необходимо, за да могат да я разпознават. Останалите магьосници знаеха за нея само, че е забранена. Намирането на допълнителна информация не би трябвало да е лесно.

Щеше да му се наложи да търси сведения извън страната. Лорлън веднага си помисли за Голямата библиотека в Елийн, по-голямо хранилище на знания дори от Библиотеката на Гилдията. После си спомни, че Голямата библиотека беше първата спирка в пътешествието на Акарин и се зачуди дали няма да намери някои от отговорите, като тръгне по стъпките на приятеля си.

Но Лорлън не можеше да напусне Гилдията. Задълженията му на Разпоредител изискваха непрекъснатото му присъствие, а и подобно пътешествие несъмнено щеше да привлече любопитството на Акарин. Което означаваше, че някой друг трябваше да тръгне на път.

Лорлън обмисли внимателно възможните кандидатури. Избраникът му трябваше да е достатъчно разумен, за да скрие истината, ако е необходимо, но в същото време трябваше да е някой, който е умел в разкриването на тайни.

Оказа се, че изборът му е изненадващо лесен.

Лорд Денил.

 

 

Сония влезе в столовата подир учениците. Регин, Генил и Шерн не се бяха върнали в клас в края на сутрешния урок, така че тя последвала останалите. Залата беше обширна, с няколко реда маси и столове. Прислужниците непрекъснато излизаха от намиращата се в съседство кухня, носейки табли с храна, от които учениците да избират обяда си.

Когато тя дръзна да се присъедини към останалите ученици, никой не възрази. Някои я изгледаха с подозрителност, докато тя взимаше приборите си, но повечето просто не й обърнаха внимание.

Както и предишния ден, отначало разговорите между учениците бяха неловки. Мнозина бяха плахи и недоверчиви към останалите. После Аленд каза на Кано, че е живял една година във Вин и останалите започнаха да го разпитват за страната. Скоро разговорът премина към домовете и семействата на други ученици и Аленд погледна към Сония.

— А ти, значи си израснала в копторите?

Всички лица се обърнаха към Сония. Усетила внезапното им внимание, девойката спря да дъвче и преглътна.

— Живях там около десет години — каза тя. — С леля и чичо. След това получихме стая в Северния квартал.

— А родителите ти?

— Майка ми умря, когато бях дете. А баща ми… — Тя потрепери. — Баща ми си тръгна.

— И те е оставил сама в копторите? Това е ужасно! — възкликна Бина.

— Леля и чичо се грижеха за мен. — Сония успя да се усмихне. — И имах много приятели.

— А сега виждаш ли се с тях? — попита Исле.

— Почти не — поклати глава Сония.

— А твоя приятел-крадец, когото лорд Фергън беше заключил в подземие под Университета? Той не те ли посети няколко пъти?

— Да — кимна Сония.

— Той е от Крадците, нали? — попита Исле.

Сония се поколеба. Можеше да отрече, но щяха ли да й повярват?

— Не знам със сигурност. За шест месеца може да се променят много неща.

— А ти също ли беше крадла?

— Аз? — Сония тихо се изсмя. — Не всички, които живеят в копторите, работят за Крадците.

Учениците леко се поотпуснаха. Няколко дори кимнаха. Исле ги изгледа, после се намръщи.

— Но ти си крала разни неща, нали? — попита тя. — Била си една от онези джебчии на Пазара.

Сония почувства, че се изчервява и разбра, че се е издала. Ако сега отречеше, щяха да си помислят, че ги е лъгала. Може би с истината щеше да спечели симпатиите им…

— Да, крала съм храна и пари, когато бях дете — призна си тя, оставяйки се да вдигне глава и да погледне предизвикателно Исле. — Но само когато съм гладувала или когато е наближавала зимата и съм се нуждаела от обувки и топли дрехи.

Очите на Исле проблеснаха триумфално.

— Значи си крадла.

— Но тя е била дете, Исле — възрази меко Аленд. — И ти щеше да крадеш, ако нямаше какво да ядеш.

Останалите погледнаха неодобрително Исле, но тя само тръсна презрително глава, обърна се към Сония и я изгледа студено.

— Кажи ми честно — каза тя предизвикателно, — някога убивала ли си някой?

Сония издържа погледа на Исле и усети как в нея се надига гняв. Може би ако кажеше истината, Исле щеше да си помисли, преди отново да я обиди.

— Не знам.

Всички отново се вторачиха в Сония.

— Как така? — подигра се Исле. — Или си убивала, или — не.

Сония наведе очи към масата, после погледна момичето с присвити очи.

— Е добре, щом толкова държиш да знаеш. Една нощ преди две години един мъж ме сграбчи и ме замъкна в една пресечка. Той беше… е, можеш да си сигурна, че не искаше да ме пита за посоката. Когато успях да освободя ръката си, забих ножа си в него и избягах. Не останах да проверя дали е жив.

Известно време никой не се обади.

— Можела си да се развикаш — предположи Исле.

— Мислиш ли, че някой от минувачите би рискувал живота си, за да спаси някакво си момиче? — попита Сония студено. — Този човек можеше просто да ми пререже гърлото или да ме накара да млъкна, или пък биха ме чули и други разбойници.

Бина потрепери:

— Това е ужасно!

Сония почувства искрица надежда заради симпатията на момичето, но тази надежда се изпари при следващия въпрос.

— Носиш ли със себе си нож?

Разпознала лонмарския акцент, Сония се обърна, за да срещне погледа на зелените очи на Елеак.

— Всички имат ножове. За отваряне на пакети, рязане на плодове…

— Прерязване на ремъците на кесиите — вметна Исле.

Сония я изгледа внимателно. Исле й отвърна със студен поглед. „Явно съм си губила времето, като съм се опитвала да помогна на тази“ — помисли си Сония.

— Сония — разнесе се внезапно нечий глас, — виж какво съм ти донесъл.

Учениците се обърнаха — към масата се приближаваше позната фигура с чиния в ръка. Регин се ухили и тикна чинията пред Сония. Девойката кипна, когато видя, че вътре има кори от хляб и огризки от плодове.

— Ти си толкова щедро, добре възпитано момче, Регин. — Тя отблъсна чинията. — Благодаря ти, но вече се наядох.

— Не, сигурно още си гладна — каза той подигравателно. — Виж се. Толкова малка и мършава си. Наистина изглеждаш така, сякаш още един или два обяда ще са ти от полза. Родителите ти не са ли те хранили редовно? — Той отново бутна чинията пред нея.

Сония отново я отблъсна.

— Всъщност наистина не са ме хранили.

— Родителите й са починали — вметна някой.

— Тогава защо не вземеш яденето с теб, в случай че огладнееш по-късно?

С бързо движение Регин обърна чинията през ръба на масата, право върху коленете й. Няколко от учениците прихнаха, когато разкашканата храна се разсипа върху мантията й и на пода, покривайки ги с дебел слой кафява каша. Забравяйки инструкциите на Ротан, Сония изруга ожесточено и Исле изсумтя с отвращение.

Сония вдигна поглед и понечи да заговори, но в този момент се разнесе звънтенето на гонга на Университета.

— О, скъпа! — възкликна Регин. — Време е за час. Съжалявам, че не можем да останем да те погледаме как ядеш, Сония. — Той се обърна към останалите. — Хайде, всички. Не трябва да закъсняваме, нали?

Регин се отдалечи с наперена походка, останалите го последваха. Скоро Сония остана сама в столовата. Тя се изправи с въздишка, придържайки дрехата пред себе си и грижливо изтръска остатъците от храна върху масата. Девойката погледна към мантията си, покрита с лепкава кафява течност и отново изруга, този път по-спокойно.

Зачуди се какво да направи. Не можеше да влезе в час, омазана с храна. Учителят щеше да я изпрати да се преоблече, което щеше да даде на Регин още един повод да злорадства. Не, по-добре беше да изтича до покоите на Ротан, да смени мантията си, а после да измисли някое правдоподобно извинение за закъснението си.

Надявайки се, че няма да срещне твърде много хора по пътя си, тя тръгна към жилищните помещения на магьосниците.

 

 

Денил чу, че моряците са се събрали в каюткомпанията в края на коридора и сподави стона си. Предстоеше му още една дълга нощ. Както и предишния път, Джано дойде да вземе Денил и екипажът го посрещна с радостен възглас. Отнякъде се появи бутилка и тръгна да обикаля в кръг, като всеки отпиваше по глътка от силната и миризлива виндска напитка сайо. Когато бутилката достигна до Денил, той я предаде на Джано, без да отпие, което предизвика присмех и разочарование сред моряците.

След като всеки отпи от шишето, моряците започнаха да спорят добродушно на родния си език. Когато най-накрая стигнаха до съгласие, запяха, приканвайки с жестове Денил да се присъедини към тях. Предишния път той го беше направил, но сега изгледа строго Джано.

— Ти обеща да превеждаш!

Мъжът се усмихна.

— Не харесаш песен.

— Нека аз да преценя.

Джано се заслуша в песента и се поколеба.

— Моя любима в Капия има червени, червени коси… и гърди като торби с тен^[2]. Моя любима в Тол-Ган има силни, силни крака… и прегръща с тях. Моя любима в Кико има… ъъъ… — Джано сви рамене.

— Не знам как на ваш език.

— Мога да се досетя — отвърна Данил, тъжно клатейки глава. — Толкова е достатъчно. Май предпочитам да не знам какво пея.

Джано се засмя.

— А сега казваш защо не пиеш сайо, а?

— Сайо удря в главата. Силно е.

— Сайо е силно — каза Джано с гордост.

— Не е добра идея един магьосник да се напие — рече Денил.

— Защо не?

Денил сви устни, чудейки се как да обясни така, че на човека да му стане ясно.

— Когато си пиян — много пиян — говориш и правиш лоши или безсмислени неща.

Джано сви рамене и потупа Денил по рамото.

— Не тревожи. Не кажем на никого.

Денил се усмихна и поклати глава.

— Не е хубаво да правиш магии лошо или без смисъл. Може да е опасно.

Джано се намръщи, но после очите му светнаха.

— Тогава ти дадем само малко сайо.

Денил се засмя.

— Добре.

Джано размаха ръце, правейки знак на моряците да му дадат бутилката. Избърса грижливо гърлото й с ръкава си и я подаде на Денил.

Усещайки внимателните погледи на останалите, Денил поднесе бутилката към устните си и отпи. Устата му се изпълни с приятен орехов вкус, после, когато преглътна, течността обгори гърлото му. Той трескаво си пое дъх, после бавно издиша, усещайки как топлината се разнася из тялото му. Усмихна се и кимна одобрително, а моряците нададоха радостни възгласи.

Джано върна бутилката на останалите и потупа Денил по рамото.

— Радвам се, че не съм магьосник. Да обичаш да пиеш, но да не можеш! — Той поклати глава. — Много тъжно.

Денил сви рамене.

— Е, на мен магията ми харесва.

Моряците започнаха нова песен и Джано запревежда, без Денил да го е помолил. Магьосникът установи, че недодяланата непристойност на текста вече го забавлява.

— Какво е това айома?

— Морска пиявица — отвърна Джано. — Лошо, лошо нещо. Разкажа ти история.

Останалите веднага утихнаха и загледаха Джано и Денил с искрящи погледи.

— Морска пиявица е дълга от дланта до сгъвката на ръката. — Джано вдигна ръка и посочи лакътя си. — Плува най-често на малки групи, но когато се размножава, много морски пиявици се събират накуп и е много, много опасно. Катерят се на кораба — мислят, че е скала и моряците трябва да убиват, убиват, или айомата се забива в тях и им изпива кръвта.

Денил погледна към останалите моряци и те закимаха енергично. У него веднага се зароди подозрението, че този разказ може да е измислица или поне преувеличение — страшна история, която моряците разказват на пътешествениците. Магьосникът погледна с присвити очи Джано, но мъжът беше твърде увлечен от разказа, за да забележи това.

— Морска пиявица смуче кръв на всички големи риби в морето.

Когато някой кораб потъне, хора плуват към брега, но ако намери тях морска пиявица, бързо отслабват и умират. Ако някой падне във вода по време на размножителния им период, той потъне под тежестта на морските пиявици. — Джано погледна към Денил с широко отворени очи. — Противен начин умреш.

Въпреки скептицизма си Денил почувства, че от описанието на мъжа го побиват тръпки. Джано отново го потупа по рамото.

— Не тревожи. Морска пиявица живее в топла вода. На север. Пийни сайо, забрави история.

Денил взе бутилката и отпи сдържано. Един от моряците започна да си тананика, скоро останалите подзеха песента. Денил се склони да запее с тях, но млъкна, когато вратата се отвори и капитанът влезе в каюткомпанията. Екипажът поуспокои пеенето си, но не млъкна съвсем. Нумо кимна на Денил.

— Имам нещо за вас, милорд.

Той направи жест на Денил да го последва и тръгна по коридора към каютата си. Денил се изправи и закрачи подир него, придържайки се с ръка за стената заради люлеенето на палубата. Когато влязоха в капитанската каюта, магьосникът забеляза, че въпреки уверенията на Джино, стаята е поне четири пъти по-голяма от неговата.

Масата насред стаята беше покрита с морски карти. Нумо извади от едно шкафче сандъче, измъкна от ризата си ключ, отвори капака и взе отвътре навит лист хартия.

— Помолиха ме да ви го предам, преди да стигнем в Капия.

Нумо подаде писмото на Денил и с жест го покани да седне.

Денил се настани в креслото и проучи печата. Беше със символа на Гилдията, а хартията бе луксозна.

Той счупи печата, разви хартията и разпозна почерка на Разпоредителя Лорлън.

До Втория посланик на Гилдията в Елийн, Денил, от семейство Норин, Дом Телен.

Моля Ви да ми простите, че получавате това писмо, след като сте тръгнали на път. Имам за Вас задача, която да свършите за мен в допълнение към задълженията ви на посланик. Тази задача трябва да остане в тайна, поне засега и заради това избрах този начин да ви предам писмото.

Както знаете, Върховният повелител лорд Акарин напусна Киралия преди повече от десет години, за да събира сведения за древната магия — издирвания, които останаха недовършени. Задачата Ви е да минете по неговия маршрут, да посетите местата, където той е бил, откриете кой му е помагал, както и да съберете информация за проучванията му.

Моля, съобщавайте ми какво сте научили чрез куриер. Не се свързвайте пряко с мен. Очаквам с нетърпение вести от вас.

С благодарност, Разпоредител Лорлън.

Денил прочете няколко пъти писмото, после отново го нави. Какво замисляше Лорлън? Да проследи пътуването на Акарин? Да се свързват само чрез куриер?

Той отвори писмото още веднъж и бързо го прегледа. Може би Лорлън молеше за потайност, защото щеше да използва положението на Денил като посланик, а ставаше въпрос за молба от личен характер.

Обаче тази лична молба касаеше пътешествието на Акарин. А знаеше ли Върховният повелител, че Лорлън възобновява търсенето му на древни знания?

Денил обмисли възможните отговори на този въпрос. Ако Акарин знаеше, можеше да се предположи, че го одобрява. А ако не знаеше? Денил се усмихна лукаво. Може би в разказите на Акарин е имало нещо, подобно на историята за морската пиявица и Лорлън е решил да разбере дали това нещо е истина?

А може би Лорлън просто искаше да успее там, където приятелят му не е сполучил. Двамата се съревноваваха още от ученическите си години. Очевидно Лорлън не можеше да извърши сам такова пътешествие, така че беше вербувал друг магьосник за целта. Денил се усмихна самодоволно. „И е избрал мен“.

Нави писмото отново, изправи се и се подпря с ръка на стената, за да се пребори с клатушкането. Несъмнено някой ден Лорлън щеше да обясни причините за тази секретност. А дотогава Денил щеше с удоволствие да се възползва от разрешението да се порови в миналото на загадъчна личност като Върховния повелител.

Магьосникът кимна на Нумо, излезе от каютата, прибра писмото в багажа си и се върна при Джано и пеещия екипаж.