Труди Канаван
Избраница (10)

Глава 9
Мисли за бъдещето

— Не можеш ли да ми дадеш нещо по-семпло? — попита Сония, хванала сребърната четка за коса в ръка.

— Ох, и това ли? — въздъхна Тания. — Нищо хубаво ли няма да вземете със себе си?

— Не. Нищо ценно и нищо, което ми харесва.

— Но вие оставяте толкова много неща — какво ще кажете за тази красива ваза? От време на време ще ви нося цветя. С тях стаята става много по-уютна.

— Свикнала съм да живея и в много по-лоши условия, Тания. Когато се науча да крия и да пазя нещата си, може да взема някои книги. — Сония огледа съдържанието на кутия, която лежеше на леглото й. — Това е всичко.

Тания въздъхна. После взе кутията и я изнесе от стаята. Сония последва и откри Ротан, който крачеше напред-назад из гостната. Щом я видя, той бързо се приближи до нея и я хвана за ръцете.

— Ужасно съжалявам, Сония — започна той. — Аз…

— Не се извинявай, Ротан — прекъсна го тя. — Прекрасно знам, че си направил всичко по силите си. Може би е по-добре да отида.

— Глупости! Бих могъл…

— Не. — Тя срещна спокойно погледа му. — Аз трябва да се преместя. Ако остана, Регин ще се постарае да им осигури някакви улики. А ако целта му е да ти отнемат наставничеството, така или иначе може да опита. Тогава учителите няма да ми обръщат никакво внимание и аз няма да мога да направя нищо.

Ротан се намръщи отново.

— Не съм се замислял за това — изръмжа той. — Не е редно някакъв новак да създава толкова проблеми.

Сония се усмихна.

— Не, но той няма да ми попречи да го надмина, нали? Двамата ще продължим да работим заедно.

Ротан кимна.

— Разбира се.

— Значи ще се срещнем пред Магьосническата библиотека след час?

— Да.

Тя стисна ръцете му и ги пусна, след което кимна на Тания. Прислужничката вдигна кутията и я отнесе до вратата. Когато Сония излезе в коридора, тя се обърна и се усмихна на Ротан.

— Всичко ще бъде наред.

Той с усилие успя да й се усмихне. Сония се обърна и тръгна бързо по коридора, следвана от Тания.

В жилищата на магьосниците имаше много хора, доста повече, отколкото беше обичайно за волник сутрин. Сония избягваше погледите на магьосниците, които срещаше, защото знаеше, че няма успее да скрие гнева си. Докато слизаха по стълбите, тя чу Тания да мърмори нещо за справедливост, но не я накара да повтори. През последните няколко дни се беше наслушала на достатъчно такива изказвания.

Докато се сбогуваше с Ротан, тя се беше показала като доста смела, отколкото бе в действителност. Озовеше ли се в жилищата на учениците, повече нямаше отърване от Регин. Можеше да заключи вратата на стаята си с магия — Ротан й беше показал как да го направи — но тя беше сигурна, че Регин щеше да намери начин да се добере до нея. А тя не можеше да стои заключена през цялото време.

Това бе отмъщение за оскърбяването на Дома му. Тогава трябваше просто да го събори на земята и да си тръгне. Но тя си беше отворила устата и го беше обидила и сега той нямаше да остави нещата просто така. Край с надеждите, че ако не му обръща внимание, той ще се отегчи и ще я остави на мира.

Сега не само учениците шепнеха името й по коридорите. Тя беше подслушала достатъчно разговори между магьосници, за да знае какво мислят за нея. Всъщност никой не се интересуваше откъде се беше появил този слух. „Подобни слухове не би трябвало изобщо да се появяват“ — беше казал един от учителите. Съжителството с Ротан изглеждаше подозрително, особено като се имаше предвид миналото й. Като че ли всяка жена от копторите беше уличница!

Освен това беше чувала много хора да питат защо за нея трябва да се правят изключения. Всички ученици живеят заедно, значи и тя трябва да е при тях.

Сония стигна до изхода на сградата и тръгна през двора. Задушната лятна горещина отдавна бе преминала и денят бе приятно топъл. Тя почувства как от каменните плочи лъха топъл въздух.

Досега никога не беше посещавала жилищата на учениците само веднъж, когато двамата със Сери се бяха промъкнали в Гилдията, тя беше надникнала през прозорците и беше видяла стаите, малки, семпли и без никаква украса.

До входа стояха няколко групи ученици. Щом я зърнаха, разговорите им секнаха, неколцина приближиха глави и зашепнаха нещо. Докато ги подминаваше, тя им хвърли бърз поглед и влезе вътре.

Коридорът беше пълен с народ. Сония устоя на изкушението да потърси познати лица. Тания сви вдясно и почука на една врата.

Докато чакаха, Сония наблюдаваше учениците в коридора с крайчеца на окото си. Тя се зачуди къде ли е Регин. Не можеше да не се наслади на поредната си победа.

Вратата се отвори и един сух, и слаб воин погледна към Сония. Тя се поклони и си спомни за всичките оплаквания и мърморения, които беше чула за директора на ученическото общежитие. Никой не харесваше Аринд.

— Така. Ето те и теб — рече студено той. — Последвай ме.

Той тръгна по коридора, който бързо опустя и се спря пред една близка врата. Бравата й изщрака и пред очите й се разкри една стая, също толкова обикновена и малка като онази, която си спомняше.

— Никакви промени в стаята — каза Аринд. — Гостите не трябва да остават след вечерния гонг. Ако смяташ да отсъстваш през нощта, бъди така любезна да ме предупредиш поне два дни предварително. Стаята трябва да бъде поддържана чиста и спретната. Ако трябва, викай прислужничка. Ясен ли съм?

Сония кимна:

— Да, милорд.

Той се обърна и се отдалечи. Сония се спогледа с Тания, влезе в стаята и се огледа.

Помещението беше малко по-голямо от досегашната й стая, имаше легло, шкаф за дрехите й, бюро и няколко рафта. През прозореца се разкриваше гледка към Арената и градините. Тания остави кутията на леглото й и започна да я разопакова.

— Не видях онова момче — отбеляза тя.

— И аз. Но това не означава, че той или някой от групичката му не ни наблюдават отнякъде.

— Добре, че сте близо до входа.

Сония кимна, взе тетрадките, писалките и листовете хартия от кутията и започна да ги подрежда по чекмеджетата на бюрото.

— Аринд сигурно иска да ме наглежда. Да се убеди, че не оказвам лошо влияние.

Тания изсумтя грубо.

— Прислужниците не го обичат много. На ваше място не бих му се навирала в очите. А къде ще се храните?

Сония повдигна рамене.

— Ще вечерям с Ротан. А иначе… в столовата, най-вероятно. Може да успявам да се шмугвам вътре, да грабвам нещо и да се измитам преди Регин да се появи.

— Ако искате аз ще ви нося храна.

— Няма нужда — въздъхна Сония. — Само ще станеш обект на заяжданията на Регин.

— Ще идвам с някой от другите прислужници или пък ще пращам човек с храна. Няма да позволя да гладувате заради това момче.

— Не се притеснявай, Тания — увери я Сония. — Така, всичко е разопаковано. — Тя притисна дланта си към вратата на шкафа, след това към чекмеджето на бюрото. — Всичко е заключено. Да вървим при Ротан в Библиотеката.

Усмихвайки се, Сония избута прислужничката през вратата, заключи я и тръгна към Университета.

 

 

— Какво е това в джоба ми? — Тайенд измъкна лист хартия и го погледна. — Ах, да, записките ми от архива на пристана. — Той ги прегледа и се намръщи. — Акарин е отсъствал шест години, нали?

— Да — отвърна Денил.

— Това означава, че пет от тях е прекарал тук, след като се е върнал от островите Вин.

— Освен ако не се е отправил на пътешествие по суша — отбеляза Денил.

— Да, но къде? — намръщи се Тайенд. — Ще ми се да можехме да попитаме семейството, при което беше отседнал, но те сигурно ще му съобщят, че някой се е интересувал от миналото му, а според мен вие искате да избегнете това. — Той забарабани с пръсти по релинга на кораба.

Денил се усмихна и подложи лицето си на вятъра. За времето на съвместната им работа в Библиотеката той бе започнал да харесва младия учен. Тайенд се отличаваше не само с прекрасна памет, но и с жив ум. Той беше отличен помощник и приятен събеседник, затова когато предложи на Денил да го придружава по време на пътуването му до Лонмар, Денил се изненада и зарадва. Попита го дали Иранд ще му разреши да пътува.

— О, аз работя само защото ми е приятно — отвърна Тайенд, очевидно развеселен. — Всъщност това дори не трябва да се нарича работа. Предоставен ми е свободен достъп до Библиотеката, а аз на свой ред се старая да бъда полезен на гостите и учените.

Когато заяви пред посланика желанието си да посети Лонмар и Вин, Денил беше убеден, че той няма да одобри плановете му. Но Еренд изпадна във възторг. Оказа се, че Лорлън го беше помолил да посети тези държави по някакви политически въпроси, а Броил мразеше да пътува по море. Той веднага реши, че Денил ще свърши работата вместо него.

Нещата се нареждаха подозрително добре.

— А той как се върна в Гилдията?

Потънал в мислите си, Денил трепна и погледна Тайенд.

— Кой?

— Акарин.

— Не знам. Казват, че един ден той просто влязъл през портата на Гилдията, целият в прах, облечен с обикновени дрехи и в първия момент никой не го познал.

Тайенд се ококори.

— Наистина ли? Казал ли е защо?

Денил сви рамене.

— Сигурно. Трябва да призная, че по онова време не му обърнах особено внимание.

— Ще ми се да можехме да го попитаме.

— Ако търсим следи от древна магия, едва ли причината Акарин да се върне толкова одрипавял от пътуването си ще ни подскаже нещо. Единственото, което Лорлън ми каза бе, че търсенето му не е завършено.

— И въпреки това ми се иска да разбера — настоя Тайенд.

Излизайки от залива, корабът се разлюля. Денил погледна назад и въздъхна възхитено пред гледката на сияйния град. Определено беше извадил голям късмет да бъде изпратен като посланик на такова място. Тайенд прибра листа хартия обратно в джоба си.

— Сбогом, Капия — рече тъжно той. — Чувствам се така, сякаш напускам обятията на любимия човек, когото съм приемал за даденост. Едва при раздялата разбираме какво сме притежавали.

— Казват, че Блестящият храм е величествена сграда.

Тайенд огледа палубата на кораба.

— Да, и сега ние сами ще можем да се убедим в това! Само си помислете какви приключения ни очакват! Какви прекрасни гледки и незабравими впечатления — и колко романтично е да потеглиш на път по море!

— Може би първо трябва да видите каютата си, преди да продължите с грандиозните епитети за пътуването ни — макар че спането в нея определено ще остави у вас незабравими впечатления.

Клатенето се засили и Тайенд се хвана по-здраво за релинга.

— Но това скоро ще свърши, нали? Когато навлезе по-навътре в морето?

— Кое ще спре? — попита закачливо Денил.

Ученият се втренчи в него с ужасен поглед, после се наведе през парапета и повърна. Денил веднага съжали за подигравателната си забележка.

— Позволете ми — каза той, хвана Тайенд за ръката и положи длан върху китката му. После затвори очи и проникна със съзнанието си в тялото на учения. Но контактът изведнъж прекъсна, защото ученият рязко отдръпна ръката си.

— Не. Недейте. — Тайенд се изчерви. — Всичко ще се оправи. Това е морска болест, нали? Ще свикна.

— Няма нужда да се мъчите — рече Денил, изненадан от реакцията на учения.

— Напротив. — Тайенд отново се наведе над парапета. После избърса устата си с носна кърпичка. — Разбирате ли, това е част от приключението. Ако не мога да го почувствам, няма да мога да разказвам добри истории.

Денил сви рамене.

— Добре, но ако размислите…

Тайенд се прокашля.

— Веднага ще ви уведомя.

 

 

Последните лъчи на слънцето огряваха върховете на дърветата. Лорлън излезе от Университета и бавно пое към резиденцията на Върховния повелител.

Отново трябваше да крие всичко, което знаеше в най-потайното кътче на паметта си. Отново трябваше да води дружески разговори, да се шегува и да пие най-хубавото вино в Обединените земи.

Някога без колебание би поверил живота си на Акарин. В ученическите си години двамата бяха най-добри приятели, защитаваха се един друг и споделяха най-съкровените си мисли. Акарин често нарушаваше правилата на Гилдията и вършеше бели. Лорлън се намръщи. Дали точно това беше довело до интереса му към черната магия? Нима и досега му доставяше удоволствие да върши онова, което е забранено?

Той въздъхна. Не му харесваше да се страхува от Акарин. В тайни моменти му беше по-лесно да си мисли, че Акарин има добра причина да използва черна магия. Но съмненията не го напускаха.

Борбата ме изтощи. Имам нужда от силата ти.

Каква борба? С кого се беше бил Акарин? Припомняйки си залятия с кръв магьосник, когото беше видял в спомените на Сония, Лорлън можеше да достигне единствено до извода, че противникът е зле ранен. Или убит.

Лорлън поклати глава. Разказите на Дерил и Баран бяха странни и смущаващи. И в двата случая жертвите бяха мъртви, макар и раните им да бяха леки. Но така или иначе нямаше никакви доказателства, че това е дело на черен магьосник. Лорлън неволно си помисли, че ако не бяха съмненията в Акарин, той отдавна щеше да е разказал на Винира за убийствата в града. Може би Лечителката знаеше как да определи дали човек е убит с помощта на черна магия.

Но ако Гилдията започнеше да търси черен магьосник, това нямаше ли да доведе до преждевременен сблъсък с Акарин?

Лорлън се спря пред входа на резиденцията на Върховния повелител и въздъхна. За известно време трябваше да забрави тревогите си. Мнозина в Гилдията предполагаха, че Върховният повелител може да чете мисли от разстояние. Макар Лорлън да се съмняваше в това, той знаеше, че Акарин наистина притежава поразителната способност да разкрива тайните преди всички останали.

Както винаги, вратата се отвори веднага, щом почука. Влизайки вътре, Лорлън видя, че Акарин го посреща с чаша вино в ръка. Разпоредителят се усмихна и прие чашата.

— Благодаря ти.

Акарин взе друга чаша от близката маса. Поднасяйки я към устните си, той погледна към Лорлън над ръба й.

— Изглеждаш ми изморен.

Лорлън кимна.

— Не съм изненадан. — Той поклати глава, обърна му гръб и се запъти към близкото кресло.

— Такан каза, че вечерята ще бъде готова след десет минути — каза Акарин. — Да се качим горе.

Акарин отвори вратата към лявото стълбище и с жест покани приятеля си да мине пръв. Ставайки от стола, Лорлън усети прилив на необяснима тревога и изведнъж остро усети присъствието на облечения в черна мантия магьосник зад гърба си. Той прогони усещането и излезе в дългия коридор, до който го отведе стълбището.

Някъде по средата зееше отворена двойна врата и Лорлън влезе в трапезарията, където вече стоеше Такан. Прислужникът се поклони почтително. Лорлън устоя на желанието да го огледа отблизо, макар отдавна да му се искаше да го проучи.

Такан се приближи до близкия стол и го дръпна назад. Докато се настаняваше в него, Лорлън наблюдаваше как мъжът прави същото и за Върховния повелител, и после се отдалечава.

— Какво те притеснява, Лорлън?

Лорлън погледна изненадано Акарин.

— Да ме притеснява?

Акарин се усмихна.

— Изглеждаш ми разсеян. Какво те мъчи?

Лорлън потърка носа си и въздъхна.

— Тази седмица трябваше да взема едно неприятно решение.

— Да не би лорд Девин отново да се опитва да измъкне повече пари за закупуването на метеорологическо оборудване?

— Това също, но… Наложи се да наредя на Сония да се премести в жилищните помещения на учениците. Това ми се струва твърд жестоко, след като тя очевидно не се разбира особено с тях.

Акарин сви рамене.

— И без това й провървя, че живя толкова дълго у Ротан. Така или иначе някой щеше да изрази възмущение. Изненадан съм, че никой не повдигна въпроса досега.

Лорлън кимна и махна с ръка.

— Каквото станало, станало. Остава ми само да наблюдавам как се развива ситуацията със съучениците й и да убедя лорд Гарел да обуздае малко Регин.

— Това няма да го спре. Дори Гарел да изпълни молбата ти, което се съмнявам, Сония трябва да се научи да се защитава сама. Само така ще спечели уважението на съучениците си.

Такан се появи с поднос в ръце и сервира на магьосниците малки купички със супа. Акарин хвана купата отгоре с дългите си пръсти, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. После се усмихна.

— Когато идваш тук, винаги говориш за Сония — отбеляза той. — И не помня досега да си бил заинтересуван толкова от някой ученик.

Лорлън внимателно преглътна солената супа.

— Интересно ми е доколко миналото й ще попречи на напредъка й. В края на краищата в наш интерес е тя да се адаптира към нашата среда, да реализира потенциала си, затова от време на време проверявам как стоят нещата.

— Обмисляш приемането и на други ученици от нисшите съсловия?

Лорлън се намръщи.

— Не. А ти?

Акарин отмести поглед и леко повдигна рамене.

— Понякога. Може би не трябва да пренебрегваме толкова голяма част от населението. Пропускаме огромния им магически потенциал. Сония е живото доказателство за това.

Лорлън се засмя.

— Дори ти няма да успееш да убедиш Гилдията да опита.

Такан се завърна с голям поднос и го постави на масата между Лорлън и Акарин. После взе празните купички и ги замени с чинии. Когато прислужникът отново излезе, Акарин започна да си взима от разнообразните ястия, подредени върху подноса.

Лорлън последва примера му. След като се поуспокои малко, той въздъхна доволно. Наистина беше приятно да седне на маса и да похапне както трябва. Набързо приготвената храна, която похапваше в кабинета си, не можеше да се сравни с готвените ястия.

— А ти имаш ли някакви интересни новини? — попита той. Акарин започна да му разказва последните новини от кралския двор, без да спира да похапва от вкуснотиите.

— Похвалиха ми новия ни посланик в Елийн — каза той. — Казват, че елийнските момичета не свалят очи от него. Майките се надпреварвали да му представят дъщерите си, но той само разговаря учтиво с тях, без да показва особен интерес.

Лорлън се усмихна.

— Убеден съм, че си прекарва добре времето. — Изведнъж усети, че е настъпил подходящият момент да разпита Акарин за пътешествията му. — Завиждам му. За разлика от теб аз така и не можах да попътувам, а сега не знам дали изобщо ще намеря време за това. Дали случайно не си си водил дневник по време на пътешествията ти? Помня, че докато бяхме ученици, си водеше.

Акарин го погледна замислено.

— А аз помня, че един определен ученик използваше всяка възможност, за да прочете какво пише в дневника ми.

Лорлън се засмя и наведе поглед към чинията си.

— Това беше преди много време. Сега просто ми се иска да прочета преди сън някоя история.

— Не мога да ти помогна — каза Акарин, въздъхна и поклати глава. — Дневникът ми и всичките ми записки бяха унищожени в края на пътуването ми. И досега ме е яд, че не направих копие. Понякога ми се иска да повторя пътуването си и отново да събера всички данни, но за съжаление задълженията ми ме задържат в Киралия. Може би като остарея, пак ще замина нанякъде.

Лорлън кимна.

— Значи трябва да търся другаде приключенски истории.

Такан се върна да отнесе подноса, а Акарин започна да му предлага различни книги. Лорлън кимаше и се опитваше да изглежда заинтересован, но мислите му препускаха в съвсем различна посока. Доколкото познаваше Акарин, той със сигурност си беше водил дневник. Дали в него се споменаваше черната магия? Наистина ли беше унищожен или Акарин лъжеше? Възможно бе да е скрит някъде в резиденцията. Дали би могъл да се промъкне вътре някой ден и да го потърси?

Когато Такан донесе десерта, плодове пиоре, сварени във вино, Лорлън вече беше осъзнал безумието на своята идея. Ако Акарин забележеше, че някой е ровил във вещите му, щеше да заподозре, че е възможно някой да знае тайната му. Не, по-добре беше да изчака с надеждата, че Денил ще успее да открие нещо.