Труди Канаван
Избраница (12)

Глава 11
Нечакани гости

Сония захапа пачито и устата й се напълни със сладък сос. Задържайки плода в устата си, тя започна да разлиства книгата на Порил, докато най-накрая не намери нужната диаграма.

— Ето я — каза тя, след като извади плода от устата си. — Кръвоносната система. Лейди Кинла каза, че трябва да научим наизуст отделните части.

Порил погледна към страницата и изпъшка.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Все ще намерим начин как да ти помогнем да запомниш всичко. Ротан ми показа някои наистина полезни упражнения за запомняне.

На лицето на Порил се изписаха съмнения и Сония потисна една въздишка. Тя бързо успя да разбере защо момчето има проблеми с уроците. Той не беше нито умен, нито силен и изпитите пораждаха в него панически страх. А най-лошото беше, че неуспехите го деморализирали до такава степен, че той просто се беше отказал от всякакви опити да промени нещо.

Но освен това той жадуваше за компания. Макар останалите ученици да не се държаха умишлено зле с момчето, те очевидно не го харесваха. Той беше от Дома Херил, който беше изпаднал в немилост пред кралския двор поради причини, които все още не беше успяла да научи. Но според нея те го избягваха по съвсем различни причини. Той имаше няколко дразнещи навика, като най-ужасният беше безумният му писклив смях, който направо я подлудяваше.

Останалите от класа не обръщаха внимание и на нея. Тя обаче бързо осъзна, че не я избягват умишлено и че не изпитват към нея такава антипатия, каквато изпитваха към Порил. Просто всеки един от тях си беше намерил близък приятел сред съучениците си и нямаше желание да включва трети в групата.

Трасия и Нарон очевидно бяха нещо повече от приятели.

Няколко пъти Сония ги беше виждала да се държат за ръце и забеляза, че лорд Аринд внимателно наблюдава двойката. Нарон вече беше решил, че ще става лечител и резултатите му по този предмет бяха най-добри в класа. Трасия също се интересуваше от лечителството, но по един инертен начин, който подсказваше, че интереса й е свързан единствено с ентусиазма на Нарон — или с разпространеното мнение, че жените са най-подходящи за лечителки.

Единственият елийнец в класа, Яленд, прекарваше свободното си време с един словоохотлив виндо, на име Сено. Хал, невъзмутимият лан и киралийският му приятел Бенон формираха другата двойка. Макар и по-тихи от децата в класа на Регин, тези четиримата не спираха да разговарят за конни състезания, да си разказват безкрайни истории за момичетата в двора, а през междучасията щуряха така, сякаш още не бяха излезли от детската възраст.

Сония постепенно осъзна, че те всъщност наистина все още не бяха излезли от нея. Познатите й деца от копторите порастваха на бързо, просто защото се налагаше. Тези ученици бяха живели живот в разкош и нямаха никаква причина да съзряват по-рано от братята и сестрите си извън Гилдията.

Докато не се дипломираха, те бяха освободени от всякакви семейни задължения. Не бяха длъжни да се явяват в двора, не мислеха за брак и не взимаха участие в управлението на доходоносните „интереси“ на техните семейства в земеделието или производство. Влизането в Гилдията просто удължаваше детството им с още 11 години.

Макар Порил да беше с година по-голям, понякога се държеше най-детински от всички ученици. Момчето като че ли наистина се радваше на приятелството си със Сония, но тя подозираше, че той е много доволен от това, че в класа вече има човек с по-нисш произход от неговия.

За нейна голяма изненада и облекчение Регин спря да й обръща внимание, откакто тя напусна класа му. Всеки ден го срещаше в столовата и понякога го виждаше заобиколен от бандата си в коридора. Но те престанаха да я тормозят. Дори клюките секнаха. Учителите спряха да я гледат подозрително и когато вървеше по коридорите, тя рядко чуваше името на Ротан.

— Само ако знаехме за коя част от тялото ще ни пита — въздъхна Пирил. — Сигурно ще е някоя от големите и две по-малки.

Сония сви рамене.

— Не си губи времето в догадки. Много по-лесно ще ти бъде да научиш всичките.

Прозвуча гонгът. Насядалите по пейките в градината ученици неохотно започнаха да събират нещата си и забързаха към Университета. Сония и Порил също прекарваха междучасието навън, наслаждавайки се на топлината на слънчевия есенен ден. Тя стана и се протегна.

— Хайде след училище да отидем в библиотеката да учим.

Порил кимна.

— Щом искаш.

Сония и Порил тръгнаха забързано през градината към Университета. Двамата влязоха последни в стаята. Щом седнаха по местата си, вратата се отвори и лорд Скоран се появи.

Той остави книгите си на масата, прокашля се и се обърна към учениците. В този момент вниманието му беше привлечено от някакво движение до вратата. В стаята влязоха двама учители и един ученик. Разпознавайки Регин, Сония потръпна от лошо предчувствие.

Директорът Джерик огледа насядалите ученици. Когато срещна погледа й, той се намръщи и се извърна към момчето, което стоеше до него.

— Регин успешно взе изпитите на полугодието. — Обикновено суровият глас на Джерик прозвуча така, сякаш му беше неприятно да съобщи това. — Премествам го във вашия клас.

Сония усети как вътрешностите й се преобръщат. Магьосниците продължаваха да говорят, но тя не можеше да се фокусира върху думите им. Гърдите я стегнаха, сякаш нечия невидима ръка я беше обгърнала и стиснала здраво. Ударите на сърцето й отекваха в ушите й.

Тогава се сети, че трябва да диша.

Замаяна, Сония затвори очи. Когато отново ги отвори, Регин се усмихваше с най-очарователната си усмивка. Той бавно огледа класа и спря погледа си на Сония. Устните му останаха разтеглени в усмивка и нито едно мускулче на лицето му не помръдна, но изражението му някак си се промени.

Тя отмести поглед от него. Това не беше възможно. Как беше успял да навакса? Сигурно е мамил на изпита.

Но тя веднага разбра, че това нямаше как да стане. Дори Регин не би могъл да излъже учителите и да вземе изпитите. Оставаше само една възможност. Той беше започнал да взима допълнителни уроци малко след нея — сигурно веднага, след като бе разбрал за намеренията й. И го беше вършил тайно, най-вероятно с помощта на наставника си.

Но защо? Всичките му приятели бяха в другия клас. Може би и тук възнамеряваше да си събере нова групичка от почитатели. Сония почувства прилив на надежда. Едва ли Регин щеше да успее да раздели образувалите се двойки. Освен ако…

Познавайки Регин, тя би могла да предположи, че той се и сприятелил предварително с бъдещите си съученици. Сигурно вече бе успял да си осигури подкрепата им. Сония се огледа и забеляза, че Нарон го гледа намръщено. Момчето изглеждаше недоволно. Тогава тя си спомни как още в началото й беше казал, че те нямат време за глупави шеги.

Възможно бе Регин да не се е сприятелил с новите си съученици. Но въпреки това беше положил усилия да мине в следващото ниво. Може би просто не можеше да понесе, че момичето от копторите се справя по-добре от него. Фергън беше поел огромен риск, за да я прогони от Гилдията, тъй като не искаше в нея да бъдат приемани хора от нисшите съсловия. Ако някога магьосниците разгледаха възможността да приемат в университета и други ученици с низш произход, те със сигурност щяха да вземат под внимание успехите или провалите на Сония. Възможно ли беше Регин да се опита да попречи на обучението й, за да е сигурен в провала й и така да попречи приемането на други кандидати от нисшите съсловия?

Тогава ще трябва да направя всичко възможно, за да му попреча.

Веднъж вече беше успяла да се измъкне от него, щеше да го направи отново, като учи по-здраво и премине в по-горен клас.

Но в мига, когато тази мисъл й мина през ума, тя знаеше, че това е невъзможно. За да вземе изпитите си три месеца по-рано, тя трябваше да учи всяка вечер и всеки волник и освен това трябваше да навакса материала, който класът й беше взел в месеците преди прехвърлянето й в него. Нямаше да й остане никакво време да се занимава и с програмата на второкурсниците.

Може би щеше да е по-добре да го остави да си мисли, че е спечелил. Може би щеше да я остави на мира, ако сметнеше, че не се справя по-добре от него. Нямаше нужда да е най-добрата в класа, за да докаже, че от кандидатите извън Домовете стават добри магьосници.

Ако тя изостанеше и се върнеше в предишния си клас, гордостта нямаше да позволи на Регин да я последва. Сония отхвърли тази мисъл още по-бързо от предишната. Летният клас все още се намираше под влиянието на Регин. Настоящите й съученици поне не бяха настроени срещу нея…

Тя примигна, осъзнавайки, че от известно време в стаята се чува само тихият, почти нерешителен глас на лорд Скоран.

— … и продължавайки нашата оценка на Сачаканската война, бих искал да съберете колкото се може повече информация за петимата Висши магове, които се включили във втория етап на битката. Всички те са били чуждоземци. Един млад магьосник на име Гефнел успял да ги убеди да се притекат на помощ. Изберете един от тези петима магове и напишете съчинение от четири хиляди думи, в което опишете живота му отпреди войната.

Сония взе писалката си и започна да пише. Регин беше преминал в зимния клас, но той също трябваше да наваксва изпуснатото. В следващите няколко седмици щеше да е твърде зает, за да я тормози, а междувременно тя щеше да разбере дали го поддържат новите й съученици. Без тяхната подкрепа въобще нямаше да му е лесно да я направи отново обект на номерата си.

 

 

— Джебем, халай!

Денил вдигна нетърпеливо глава.

— Какво има? — попита Тайенд.

Магьосникът се намръщи и остави чинията си настрани. Макар пастата от сушени марини да се считаше за деликатес, нищо не можеше да го накара да хареса сухия корабен хляб.

— Джебем се е появил на хоризонта — каза той, надигайки се от стола. После се изгърби леко, за да не удари главата си в тавана и тръгна към вратата. Когато излезе навън, светлината го заслепи. Слънцето се беше спуснало ниско над морето и вълните блещукаха като огледало. От нагретите дъски на палубата лъхаше топлина.

Денил погледна на север и дъхът му секна. Той бързо се върна до вратата и махна с ръка на Тайнед, приканвайки го да се качи ни палубата. После отиде до носа, заслони очите си с ръка и се взри и далечния град.

Крайбрежието беше застроено с ниски къщи от обикновен сив камък. Между тях към небето се издигаха хиляди обелиски.

Тайенд застана до него.

— Голям е, нали? — ахна ученият.

Денил кимна. В малките крайбрежни селища, покрай които минаваха през последните няколко дни, имаше само обикновени къщи и обелиски. Джебем беше не само по-великолепен, а и размерите му бяха впечатляващи. Обелиските се издигаха като гора от игли към небето и слязлото ниско над вълните слънце ги оцветяваше в ярък червено-оранжев цвят.

Те наблюдаваха мълчаливо, докато корабът бавно продължи да се движи покрай брега. Появиха се поредица оголени скали, които продължаваха паралелно с града, като стражи, защитаващи го от морето. Корабът влезе в тесния канал между тях. От двете му страни стояха тъмнокожи хора, които започнаха да хвърлят въжета на моряците. Те ги привързаха към борда. Другите им краища вече бяха завързани за хомотите на горани. Огромните животни бавно повлякоха кораба по канала.

През следващия час лонмарците внимателно направляваха кораба напред, докато не стигнаха до едно вътрешно пристанище. Върху водата се поклащаха няколко други кораба, някои от които бяха почти два пъти по-големи от техния. Докато моряците завързваха кораба, Денил и Тайенд слязоха в каютата и си събраха багажа.

След като се простиха бързо и официално с капитана, те слязоха на брега. Моряците свалиха сандъците им. От малката група, които се бяха събрали на пристана, се отдели един човек и се отправи към тях.

— Поздрави, посланик Денил, млади Тремелин. Аз съм Лорик, вашият преводач. Ще ви заведа до Дома на Гилдията. Моля, последвайте ме.

С рязък жест той нареди на стоящите наблизо носачи и тръгна към града. Денил и Тейенд тръгнаха след него. След като минаха покрай няколко пристана те се озоваха на една широка улица.

Прашният въздух убиваше яркостта на цветовете. Морският бриз беше заменен от задушлива жега и смесица от парфюми, подправки и прах. Улиците бяха пълни с мъже, облечени в семпли лонмарски облекла. Около тях се лееше човешка реч, но бълбукащите думи бяха напълно неразбираеми. Преминаващите край тях мъже зяпнаха откровено Денил и Тайнед, но погледите им не показваха нито приветливост, нито неодобрение. От време на време някой изглеждаше Тайенд с присвити очи, защото ученият беше облякъл най-разкошния си придворен костюм и изглеждаше съвсем не на място.

Младият мъж беше необичайно мълчалив. Когато погледна към спътника си, Денил веднага разбра, че ученият се чувства неловко: между веждите му се беше образувала лека бръчка и той изоставаше една крачка зад него. Когато Тайенд срещна погледна му, Денил му се усмихна успокояващо.

— Не се притеснявай. Когато се озовеш в непознат град, в начало винаги е смущаващо.

Бръчката изчезна, ученият се изравни с него и двамата тръгнаха рамо до рамо по тясната улица. Преводачът ги изведе на широк площад. Денил рязко спря и се огледа слисано.

Целият площад беше зает с дървени подиуми. На най-близкия стоеше жена с вързани ръце. До нея — облечен в бяло мъж с бръсната глава, покрит с татуировки и с камшик в лявата ръка. През тълпа и около подиума си проправяше път друг мъж, който четеше на висок глас от някакъв свитък.

Денил ускори крачка, за да настигне преводача.

— Какво казва той?

Лорик се заслуша.

— Тази жена е опозорила съпруга и семейството си, като е поканила чужд мъж в спалнята си. — Той махна с ръка. — Това е Съдният площад.

Разнесоха се викове, които заглушиха останалата част от прокламацията. Тълпа се беше събрала около няколко други подиума. Докато се отдалечаваха от жената, Денил забеляза един млад мъж, който стоеше наблизо и я гледаше. В тъмните му очи проблеснаха сълзи, но лицето му запази каменното си изражение.

„Съпруг или любовник?“ — зачуди се Денил.

В центъра на площада не беше толкова претъпкано. Носачите го прекосиха и се мушнаха между два други подиума. Върху тях стояха облечени в бяло мъже с мечове в ръце. Денил заби поглед в гърба на преводача, но в този миг се разнесе гласът на глашатая и мъжът забави крачка.

— А! — възкликна той. — Този мъж е посрамил семейството си със своите противоестествени… каква е вашата дума? Наклонности! Присъдено му е най-страшното наказание за това, че е развращавал душите и телата на мъже. Както когато слънцето залязва, тъмнината прочиства света от греховете му; така смъртта на този човек ще прочисти душите, които е покварил.

Въпреки жегата Денил усети как се облива в студена пот. Като че ли примирен със съдбата си, осъденият на смърт застана до стълба в центъра на подиума. Тълпата започна да крещи, лицата на мъжете бяха изкривени от омраза. Денил отмести поглед и се опита да потисне ужаса и гнева си. Мъжът щеше да бъде екзекутиран за престъпление, което в Киралия щеше да му донесе само безчестие и позор, а в Елийн, ако се вярва на думите на Тайенд, въобще не беше престъпление.

Той не можа да не се сети за скандала и слуховете, които му бяха създали толкова проблеми като ученик. Бяха го обвинили в същото „престъпление“ като този човек. Доказателствата нямаха никакво значение; щом слухът се разпространи, ученици и учители започнаха да се отнасят с него като с парий. Тълпата отново се развика яростно и той потрепери. „Ако имах нещастието да се родя в Лонмар, животът ми също щеше да приключи тук“.

Лорик зави по друга улица и виковете утихнаха зад гърбовете им. Денил погледна към Тайенд. Лицето на учения беше пребледняло.

— Едно е да чуеш и да прочетеш за строгите закони в другите държави, съвсем друго е да станеш свидетел на прилагането им — промърмори Тайенд. — Кълна се, че никога повече няма да роптая срещу крайностите в съдебната система на Елийн.

Преводачът ги поведе по друга улица и малко след това спря, а носачите влязоха в една ниска сграда.

— Домът на Гилдията в Джебем — обяви мъжът, когато се изправни през портата. — Ще ви оставя тук.

Преводачът се поклони и се отдалечи. Оглеждайки сградата, Дрина забеляза вградената в стената табела, на която беше гравиран символът на Гилдията. Това бе единственото нещо, което я отличаваше от останалите. Той влезе през отворената врата и се озова в стая с нисък таван. Наблизо стоеше един елийнски магьосник.

— Поздрави — каза той. — Аз съм Ваулен, Първи посланик на Гилдията в Лонмар.

Мъжът беше слаб, с прошарена коса. Денил леко му кимна с глава.

— Денил, Втори посланик на Гилдията в Елийн. — После посочи Тайенд, който се поклони грациозно. — Тайенд от Тремелин, учен от Голямата библиотека и мой помощник.

Ваулен кимна учтиво на Тайенд. Погледът му се спря на виолетовата му риза.

— Добре дошли в Джебем. Мисля, че трябва да ви предупредя, Тайенд от Тремелин, че лонмарците ценят смирението и простотата и не одобряват ярките облекла, независимо колко модерни са те. Мога да ви препоръчам добър шивач, който ще ви осигури качествени дрехи за времето, което ще прекарате тук.

Денил очакваше да забележи бунтовен проблясък в очите на младия учен, но Тайенд просто кимна.

— Благодаря ви за предупреждението, милорд. Още утре ще посетя този шивач.

— Подготвил съм ви стаите — продължи Ваулен. — Сигурно искате да си починете след дългото пътуване. Разполагаме с отделни бани — прислугата ще ви ги покаже. А след това ще се радвам, ако се присъедините към мен за вечеря.

Двамата последваха прислужника по късия коридор. Мъжът им посочи две отворени врати, поклони се и си тръгна. Тайенд влезе в едната стая, спря се и се огледа с разсеян поглед.

Денил се поколеба и влезе при него.

— Добре ли сте?

Тайенд потрепери.

— Те ще го екзекутират, нали? Дори може би вече са го направили.

Осъзнавайки, че Тайенд говори за осъдения мъж, Денил кимна.

— Сигурно.

— И ние не можем да направим нищо. Различна държава, различни закони.

— За съжаление е така.

Тайенд въздъхна и седна на стола.

— Не искам да ви развалям приключението, Денил, но вече ненавиждам Лонмар.

Денил кимна.

— Съдният площад не беше най-доброто начало за запознанство със страната — съгласи се той. — Но аз не бих бързал да си правя изводи. Ако вашето запознанство с Киралия започнеше с копторите на Имардин, тя също нямаше да ви допадне. Надявам се, че днес сме видели най-лошото и от сега нататък ни чакат само хубави неща.

Тайенд въздъхна, отиде до големия си сандък и го отвори.

— Сигурно сте прав. Ще се опитам да си намеря по-семпли дрехи.

Денил се усмихна уморено.

— Понякога униформата ни си има своите предимства — рече той, изчетквайки ръкава на мантията си. — Все едни и същи пурпурни мантии всеки ден, но поне мога да ги нося навсякъде в Обединените земи. — Той стана и отиде до вратата. — Ако не се срещнем в баните, ще се видим на вечеря.

Без да вдига поглед, Тайенд му махна с ръка. Денил остави ученият да рови из сандъка си с дрехи и отиде в другата стая.

Когато се сети какво го очаква в следващия месец, той почувства прилив на безпокойство. След като изпълни посланическите си задължения в града, те щяха да посетят Блестящия храм като част от своето проучване. Говореше се, че той поразява с красотата и величественото си спокойствие, но храмът беше център на строгата религия Махга, която беше определила суровите наказания, с които се бяха сблъскали днес. Изведнъж изгуби всякакво желание да го посещава.

Но там сигурно щяха да намерят информация за древната магия. След прекарания в тясната каюта месец, той с нетърпение очакваше да попътува по суша. Оставаше му само да се надява, че останалата част от Лонмар ще се окаже по-гостоприемна от Съдния площад.

 

 

Лорлън се прибра в кабинета си късно вечерта. Извади от тайната кутия последния доклад от Денил. След като го прочете отново, той се облегна назад и въздъхна.

Вече седмица мислите му непрекъснато се връщаха към дневника на Акарин. Ако той наистина съществуваше, би трябвало да се намира някъде из седалището на Върховния повелител. Като се има предвид какво се съдържаше в него, Лорлън се съмняваше, че Акарин ще го държи в библиотеката си, редом с останалите книги. Най-вероятно го беше скрил в мазето под сградата и го държеше под ключ.

Студен вятър докосна кожата му. Той потрепери и изруга под носа си. Кабинетът му беше твърде проветрив — нещо, от което се беше оплаквал и предишният Разпоредител. Той стана и за пореден път се опита да намери откъде духа, но както винаги вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил.

Лорлън поклати глава и закрачи напред-назад из стаята. Денил и неговият спътник щяха да пристигнат скоро в Лонмар и щяха да посетят Блестящия храм. Той се надяваше да не открият нищо — самата мисъл, че в подобно място се крие информация за черната магия, беше наистина непоносима.

На вратата се почука и той се спря. Отиде до нея и я отвори очаквайки да чуе поредната приятелска лекция от лорд Оусън за нуждата от достатъчно сън. Вместо това пред него изникна тъмна фигура.

— Добър вечер, Лорлън — каза Акарин и се усмихна.

Лорлън погледна изненадано Върховния повелител.

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

— Разбира се! — Лорлън тръсна глава и отстъпи назад. Акарин влезе в кабинета, огледа се и седна в едно от големите меки кресла. Погледът на Върховния повелител се плъзна по бюрото.

Лорлън проследи погледа му и изтръпна. Там лежеше разпечатано писмо на Денил. Той едва успя да сдържи желанието си да се хвърли към него и да го скрие. Вместо това Лорлън бавно прекоси стаята, обърна стола си и седна с въздишка в него.

— Стаята ми както винаги е потънала в безпорядък — промърмори той. Взе небрежно писмото и го прибра в плика му. След като подреди още няколко предмета, той прибра плика в кутията. — Какво те води тук в този късен час?

Акарин сви рамене.

— Нищо особено. Обикновено ти ме посещаваш, затова си намислих, че този път е мой ред. И тъй като те познавам много добре реших първо да проверя в кабинета ти, макар вече наистина да е доста късно.

Лорлън кимна:

— Тъкмо си преглеждах пощата и после смятах да си лягам.

— Нещо интересно? Как е лорд Денил?

Сърцето на Лорлън подскочи. Беше ли видял Акарин подписа на Денил или просто беше разпознал почерка? Той се намръщи, опитвайки се да си спомни какво беше написано на горната страница.

— Той пътува към Лонмар, за да разреши спора за Великия клан Койхмар. Помолих Еренд да се погрижи за това, тъй като вече има Втори посланик, който може да остане в Елийн. Но Еренд предпочете да изпрати там Денил.

Акарин се усмихна:

— Лонмар! Страна, която или ще възбуди апетита към пътешествия или ще го убие завинаги.

Лорлън се наведе напред.

— На теб как ти подейства?

— Хмм. — Акарин внимателно обмисли отговора си. — Лонмар определено породи желание да видя повече свят и същевременно ме закали като пътешественик. Лонмарците може да са най-цивилизованите хора в Обединените земи, но същевременно са сурови и жестоки. Човек може да се научи да уважава чувството им за справедливост, може би дори да го разбере, но така укрепва и своите собствени идеали. Всъщност същото може да се каже и за лекомислието на елийнците и страстта на виндите към търговията. Животът не се върти единствено около модата и парите.

Акарин замълча за миг, вперил разсеян поглед в стената, след което се настани по-удобно в стола си.

— Освен това човек открива, че не всеки елийнец е лекомислен, не всеки винд е алчен и не всеки лонмарец е непреклонен аскет. Повечето са мили и любезни хора, които предпочитат сами да решават споровете си. Наистина научих много за тях и макар цялото ми пътуване да се оказа загуба на време, що се отнася до изследователската ми работа, натрупаният опит се оказа от изключителна важност за ролята ми тук.

Лорлън затвори очи и ги разтърка. Загуба на време? Нима Денил също напразно губи времето си?

— Ти си изморен, приятелю. — Гласът на Акарин омекна. — Само ти преча да си починеш с моите приказки.

Лорлън примигна и погледна Върховния повелител.

— Не, не ми обръщай внимание. Моля те, продължавай.

— Не. — Акарин се изправи и черната му мантия прошумоля. Ти вече си готов да заспиш. Ще поговорим пак друг път.

Със смесено чувство на разочарование и облекчение Лорлън изпрати Акарин до вратата. Когато излезе в коридора, Върховния повелител се обърна, погледна го и се усмихна криво.

— Лека нощ, Лорлън. Нали ще си починеш добре? Изглеждаш ми изтощен.

— Да. Лека нощ, Акарин.

Лорлън затвори вратата и въздъхна. Току-що беше научил нещо полезно — или пък не? Може би Акарин просто се опитваше да го отклони от следата. Странно, че изведнъж беше започнал да говори за пътуването си, след като години наред избягваше темата.

Лорлън потрепери, усещайки студения полъх по врата си. Изведнъж почувства, че е ужасно изморен. Прозина се, отиде до бюрото си и скри тайната кутия на мястото й в шкафа. С облекчени, напусна кабинета и се отправи към покоите си.

Трябваше да бъде търпелив. Рано или късно Денил щеше да разбере дали пътуването му до Лонмар е било загуба на време.