Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Novice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Избраница

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издание: първо (не е указано)

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-03-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6003

История

  1. — Добавяне

Глава 14
Лоши новини

Един по един учениците минаваха покрай масата на лорд Елбен и всеки си взимаше по един стъклен буркан. Сония знаеше, че ще я посрещнат враждебни погледи, затова изчака. За нейна огромна изненада Регин се приближи последен до масата. Погледна я, поколеба се, после пристъпи напред и взе последните два буркан. Докато ги разглеждаше, лорд Елбен се намръщи, но малко преди да отвори уста, Регин хвърли единия на Сония.

— Дръж.

Тя протегна ръка да го хване, но миг преди пръстите й да стигнат буркана, той се изплъзна, падна на земята и се пръсна на парчета.

— Ох, съжалявам! — възкликна Регин и отстъпи назад от парчетата стъкло. — Колко съм непохватен.

Лорд Елбен погледна над дългия си нос първо към Регин, а след това и Сония.

— Регин, намери някой прислужник да почисти. Сония, този път ще трябва само да наблюдаваш.

Сония се върна на мястото си. Тя вече не се изненадваше от нищо. „Кражбата“ на писалката на Нарон беше променила не сами отношението на учениците към нея. Преди „кражбата“ лорд Елбен щеше да каже на Регин да й даде последния буркан или да го изпрати да донесе друг.

„Кражбата“ само потвърди онова, което подозираха всички ученици и учители. Официалното й наказание беше да прекарва всяка вечер по един час в библиотеката на учениците и да подрежда книгите по рафтовете — което й доставяше огромно удоволствие, с изключение на моментите, когато Регин се мотаеше наоколо и й създаваше трудности. Наказанието беше приключило, но учениците и учителите продължаваха да се отнасят към нея с подозрение и мъмрене.

През повечето време никой не й обръщаше внимание. Но когато се приближеше до някой ученик или се осмелеше да го заговори, тя получаваше само студен презрителен поглед. Повече не се опита да ходи с тях в столовата. Вместо това се върна към старите си навици да пропуска обяда или да се храни с Ротан.

Но не всичко отиваше на зле. След заниманията на Арената тя разбра, че е доста по-силна от останалите. Това й вдъхна увереност. Вече не й беше нужно да си пази силите за занятията, както обикновено съветваха учителите. Тя непрекъснато се защитаваше с магическата си бариера и вече не се страхуваше от блъсканията или другите номера, на които обикновено беше подлагана. Това означаваше, че може спокойно да си проправи път покрай Регин и приятелчетата му, ако я заобиколяха в коридора.

Вратата на стаята й беше защитена от друг щит, също както прозореца и кутията й. Тя използваше магията си денонощно и въпреки това нито се изморяваше, нито силата й се изчерпваше. Дори и след особено напрегнатите занятия в часовете по Воински умения.

Но Сония се чувстваше самотна. Тя въздъхна, поглеждайки към празния стол пред нея. Предишната седмица Порил се беше наранил, изгаряйки ръцете си, докато си бе подготвял уроците. Липсваше й. На него като че ли въобще не му пукаше, че са я уличили в „кражба“.

— Лорд Елбен?

Сония вдигна глава. На вратата стоеше жена със зелена мантия. Тя отстъпи встрани и леко побутна в стаята един дребен ученик. Сония потрепна от радост.

— Мисля, че Порил се е оправил достатъчно, за да започне отново да посещава занятия. Все още не може да прави нищо с ръцете си, но може поне да гледа.

Порил не сваляше очи от Регин. После се поклони на лорд Елбен и като на сън отиде до мястото си. Лечителката кимна с глава и си тръгна.

Докато Елбен даваше инструкции на класа, Сония от време на време поглеждаше към гърба на приятеля си. Порил като че ли не обръщаше никакво внимание на урока. Той седеше вцепенен и поглеждаше от време на време към ръцете си, по които червенееха пресни белези. Когато час по-късно удари гонгът за почивка, той изчака учениците да излязат от стаята, бързо се изправи и забърза към вратата.

— Порил — повика го тя. Поклони се бързо на Елбен и с няколко крачки настигна момчето. — Най-накрая се върна — усмихна му се тя. — Искаш ли да ти помогна да наваксаш пропуснатото?

— Не — намръщи се той и ускори крачка.

— Порил! — Тя го настигна и го хвана за ръката. — Какво има?

Той я погледна, след което хвърли бърз поглед към останалите от класа, които се отдалечаваха по коридора. Регин се мотаеш, най-отзад и от време на време хвърляше по някой поглед през рамо усмихвайки се така, че Сония усети как я полазват тръпки.

Порил потрепери.

— Не мога да говоря с теб. Не мога. — Той отблъсна ръката й.

— Но…

— Не, остави ме на мира. — Той се обърна, но тя отново го хвана здраво за ръката.

— Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво стана — процеди тя през стиснати зъби.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Заради Регин.

Сония погледна пребледнялото му лице и усети как стомаха й се свива. Той не сваляше очи от останалите ученици и тя знаеше, че повече нищо няма да й каже. Момчето просто искаше да се махне от нея.

— Какво ти каза той? — притисна го тя.

Порил преглътна.

— Каза ми да не разговарям повече с теб. Съжалявам…

— И ти просто ще направиш каквото ти казва? — Тя знаеше, че не е честно, но не можеше да се удържи. Цялата трепереше от гняв. — Не ти ли мина през ума да му кажеш да върви да се удави в Тарали?

Той повдигна покритите си с белези ръце.

— Казах му.

Гневът на Сония изведнъж се изпари. Тя погледна приятеля си.

— Той ли ти причини това?

Порил кимна едва забележимо. Тя погледна надолу по коридора, но класът им беше стигнал до стълбите и се изгуби от погледа им.

— Това е… Защо не каза на никого?

— Не мога да го докажа.

Четенето на истината щеше да го докаже. Дали Порил имаше никаква тайна, която искаше да скрие също като нея? Или просто беше толкова уплашен от възможността някой магьосник да чете мислите му, че бе готов на всичко, за да го избегне?

— Не може да му се размине, че е изгорил ръцете ти само защото си ми приятел — изръмжа тя. — Ако те заплаши отново, кажи ми. Аз ще… Аз ще…

— Какво? Нищо не можеш да направиш, Сония. — Лицето му почервеня. — Извинявай, но не мога. Просто не мога! — Той се обърна и побягна по коридора.

Сония го последва, клатейки глава. Стигна до стълбището и бавно заслиза надолу. Когато стигна до приземния етаж, тя чу нисък боботещ звук. Поглеждайки по коридора към Голямата зала, тя примигна изненадано.

Залата беше пълна с магьосници. Те стояха по двойки или на големи групи и разговаряха. Сония се спря, чудейки се какво ги е събрало там. Днес не беше денят за Съвет, значи имаше друга причина.

— На твое място не бих привличал вниманието към себе си — разнесе се глас зад нея.

Тя отскочи и се обърна към Регин.

— Може да решат, че са те пропуснали — каза той и очите му злорадо проблеснаха.

Тя се отдръпна от него озадачена, но сигурна, че не иска да разбира за какво говори. Регин се досети, че тя не знае какво става и на лицето му се изписа задоволство. Той отново се приближи до нея.

— О, ти не знаеш, нали? — ухили се грозно той. — Нима си забравила? Днес е най-големият празник в годината за копторни боклуци като теб. Денят на Прочистването.

Думите му й подействаха като удар. Прочистването. Първото Прочистване беше преди повече от трийсет години. Оттогава всяка година кралят изпращаше стражниците и Гилдията да прочистят улиците на града от „скитници и злодеи“. Твърдеше се, че така градът ще се избави от Крадците. Всъщност Прочистването не причиняваше никакви неудобства на Крадците; те познаваха отлично всички входове и изходи от града. Само бездомните бедняци бяха подкарани като стадо към копторите. От Прочистването страдаха и такива хора, които като роднините на Сония бяха наели стаи в „претъпканите и несигурни“ работнически бараки. Точно в деня на Прочистването две години по-рано Сония се беше присъединила към банда момчета, които хвърляха камъни по магьосниците и тогава за пръв път се прояви магическата й сила.

Регин се засмя доволно. Усещайки зараждащия се в гърдите й гняв, тя се обърна, за да се отдалечи. Регин се изпъчи пред нея, блокирайки пътя й. Лицето му бе изкривено в изражение на триумф и тя се зарадва, че на учениците не им позволяват да участват в прочистването. Но после си помисли за бъдещето и потрепери. Регин очевидно очакваше с нетърпение деня, в който ще може да използва силата си, за да прогони безпомощните просяци и бедните семейства от града.

— Не си отивай — каза той и кимна към залата. — Не искаш ли да попиташ наставника си колко му е било забавно?

Ротан? Той не би могъл… Убедена, че Регин само я дразни, тя се обърна. Огледа събралите се магьосници и в една близка група и забеляза познато лице. Ротан.

Тя усети как изстива. Как можеше да се включи в това, след като знаеше какво е отношението й към Прочистването? Но така или иначе той нямаше как да се възпротиви на заповедите на краля.

Напротив! Не всички магьосници участваха в Прочистването. Той можеше да се откаже и на негово място да изпратят друг!

Ротан сякаш усети погледа й и вдигна глава, и забеляза Сония. После погледът му се прехвърли върху Регин и той се намръщи. Регин се засмя. Изведнъж тя изпита непреодолимо желание да се махне оттук. Обърна се рязко и изтича покрай момчето към изхода на Университета. Регин я последва, като през целия път до жилищата на магьосниците не спря дай се подиграва. Остави я на мира чак когато стигнаха до входа на сградата. Тя отиде право в покоите на Ротан и отдъхна с облекчение, когато установи, че вътре няма никой. Не искаше точно сега да се вижда с Тания, защото можеше да не се сдържи и да й се сопне.

Когато малко по-късно вратата се отвори, тя крачеше нервно напред-назад.

— Сония.

Ротан я гледаше извинително. Тя не му отвърна нищо, просто замря до прозореца и погледна навън.

— Съжалявам — каза той. — Знам, че го приемаш като предателство. Искаше ми се да ти кажа, че ще ходя. Все го отлагах, докато рано тази сутрин не ни призоваха.

— Не е било нужно да ходиш — каза тя и не позна собствения си глас, натежал от гняв.

— Напротив — рече той.

— Не, не си длъжен. Някой друг можеше да отиде.

— Така е — съгласи се той. — Но не затова трябваше да отида. — Той се приближи до нея и продължи с нежен глас. — Сония, трябваше да отида там, за да се погрижа да не се правят повече грешки. Ако не бях отишъл и нещо се беше случило… — Той въздъхна. — Този път всички бяхме напрегнати. Може и да ти се стори невероятно, но увереността на Гилдията бе сериозно разклатена след случилото се миналия път. Няма значение дали е от страх, че ще сбъркат нещо или — той се засмя, — че ще попаднат на друг владеещ магията обитател. Гилдията има нужда от някой, който да я надзирава.

Сония наведе поглед. Думите му й прозвучаха смислено. Тя усети как гневът й постепенно се изпарява. Въздъхна, погледна го и успя да кимне. Той се усмихна обнадеждено.

— Прощаваш ли ми?

— Така мисля — рече неохотно тя. После погледна към масата и забеляза, че Тания беше оставила пикантни хлебчета и други студени ястия. Очевидно не очакваше, че някой ще се върне за обяд.

— Хайде да похапнем — каза Ротан.

Приемайки поканата, тя отиде до масата и се настани на стола.

 

 

Каретата спря пред обикновена двуетажна сграда. Лорлън слезе, без да обръща внимание на любопитните и озадачени погледи на хората, които вървяха по улицата. Той закрачи бързо към Дома на Първата градска стража и когато прислужникът му отвори врата той влезе в тясна приемна.

Стаята беше обзаведена с вкус, но без излишен разкош. На групи из нея бяха подредени удобни кресла. Те напомняха на Лорлън за Вечерната зала на Гилдията. От приемната излизаше коридор, който водеше до останала част на сградата.

— Разпоредителю.

Лорлън се обърна и видя сина на Дерил да се надига от едно кресло.

— Капитан Баран. Поздравления за новия ви пост.

Младият мъж се усмихна.

— Благодаря ви, Разпоредителю. — Той махна с ръка към коридора. — Моля, заповядайте в кабинета ми. Ще ви разкажа всички последни новини.

Баран отведе Лорлън до една врата в края на коридора. Зад нея се разкри малка, но удобна стая. Едната й стена беше закрита от нар тотечни чекмеджета, а в средата на стаята се намираше бюрото му Баран посочи на Лорлън единия от двата стола, а сам се настани на другия.

— Баща ви ми каза, че сте променили мнението си за жената, за която говорихме — рече настоятелно Лорлън. — Сега смятате, че вече става въпрос за убийство.

— Да — отвърна Баран. — Напоследък се сблъскахме с още няколко подобни самоубийства. Във всички случаи оръжието на убийството липсва и има следи от насилствено нахлуване. Върху всяка жертва са открити отпечатъци от длани и пръсти около раната. Това е твърде необичайно, за да е съвпадение. — Той замълча. — Самоубийствата започнаха около месец след като спряха ритуалните убийства, сякаш убиецът е осъзнал, че привлича нежелано внимание и е решил да промени методите си, с надеждата, че хората ще започнат да ги приемат за самоубийства.

Лорлън кимна.

— Или може би се е появил нов убиец.

— Може би. — Баран се поколеба. — Има още нещо, което може да няма връзка. Попитах предшественика си дали някога е попадал на нещо толкова странно. Той ми каза, че през последните четири-пет години е имало серия убийства, които периодично зачестявали. Той се засмя. — Каза още, че това е цената, която трябва да платим за това, че живеем в градове.

Ледени тръпки пробягаха по гърба на Лорлън. Акарин се беше върнал от пътуването си преди малко повече от пет години.

— А преди това е нямало нищо подобно?

— Мисля, че не. В противен случай щеше да ми каже.

— Значи става въпрос за един и същ убиец?

— Само ако известно време е следвал един модел, а след това го променил. Предшественикът ми подозира, че първоначално някой от Крадците е започнал да действа срещу съперническа група. Може да е маркирал по определен начин жертвите си, за да може съперниците му да разберат кой е извършил убийствата. Но жертвите като че ли нямат никаква връзка един с друг или с Крадците.

След това предположил, че става въпрос за наемен убиец, който се опитва да си изгради репутация. Само че малцина от убитите са имали големи дългове. Предшественикът ми не успял да свърже убийствата, също както и аз не успявам да намеря връзка.

— Нито дори най-обикновен обир?

Баран поклати глава.

— Някои от жертвите са били ограбени, но не всичките.

— Свидетели?

— От време на време. Описанията им се различават. Но въпреки всичко има един общ детайл. — Очите на Баран грейнаха. — Убиецът е носил пръстен с голям червен камък.

— Наистина ли? — намръщи се Лорлън. Беше ли виждал някога пръстен на ръцете на Акарин? Не. Акарин не носеше никакви бижута. Това не означаваше, разбира се, че не може да си слага някои пръстен, когато никой не го гледа. Но защо му е да го прави?

Лорлън въздъхна и поклати глава.

— Има ли някакви следи, че при убийствата може да е използвана на магия?

Баран се усмихна.

— На татко това много би му харесало, но не. Има някои странни неща в някои от убийствата, но няма следи от изгаряния или нещо друго, за което да няма обикновено обяснение.

Разбира се; черната магия нямаше да остави следи, които Баран би разпознал. Лорлън не беше сигурен дали дори някой магьосник щеше да ги разпознае. Но за всеки случай реши да събере колкото се може повече информация.

— Какво друго можете да ми кажете?

— Искате ли подробности от всяко убийство?

— Да.

Баран махна към чекмеджетата.

— Тук съм събрал досиетата на всички необичайни серийни убийства. Оказаха се доста…

Лорлън погледна слисано картотеката. Толкова много…

— Може би ще прегледам само последните.

Баран кимна. Отиде до стената и измъкна една голяма папка.

— Хубаво е, че Гилдията проявява интерес към подобни въпроси — каза той.

Лорлън се усмихна.

— Интересът ми е предимно личен, но ако Гилдията може да помогне с нещо, трябва само да ми кажете. Ала аз съм сигурен, че разследването е в надеждни ръце.

Баран се усмихна сухо.

— И аз се надявам същото, Разпоредителю. И аз се надявам същото.

 

 

Тъмносивите облаци бавно се носеха над Арената към Северния квартал. Вятърът огъваше дърветата в градината. С приближаването на зимата клоните им потъмняха, но на тях все още се държаха последните яркочервени и жълти листа.

Въздухът в Арената бе абсолютно неподвижен. Бариерата я защитаваше от вятъра, но не и от студа. Сония устоя на желанието си да се обгърне с ръце и да притисне вълнената блуза, която носеше под мантията, по-плътно към тялото си. Лорд Ворел им беше наредил да свалят всичките си щитове, включително онзи, който ги защитаваше от студа.

— Запомнете законите на магията — извика той. — Първи: удържането на щита при атака отнема повече енергия, отколкото самата атака. Втори: кривият или заобиколен удар отнема повече енергия от правия. Трети: светлината и топлината се разпространяват по-бързо и равномерно от силата, затова за силовия удар са нужни повече усилия, отколкото за огнения.

Лорд Ворел застана пред класа с разкрачени крака и ръце на пръста. После погледна към Сония.

— Ударите са лесни. Трудно се контролира силата им. Затова издигането на бариери е най-важното умение на Воина и затова учениците прекарват по-голямата част от времето си в упражнения да ги поддържат. Не забравяйте правилата на Арената. Падне ли щитът ви, изгубили сте битката. Няма нужда от други доказателства.

Сония потрепери и то не от студ. Това беше първият урок, при който учениците щяха да се изправят един срещу друг. Тя си спомни всички предупреждения, които беше изрекъл Ворел и огледа лицата на съучениците си.

Повечето бяха зачервени и възбудени, но Порил беше бял като сняг. Тъй като досега на упражненията двамата винаги бяха образували двойка, лорд Ворел сигурно щеше да ги изправи един срещу друг. Тя реши да внимава и да действа внимателно срещу някогашния си приятел.

— Като за начало ще ви разделя по двойки в зависимост от силата ви — каза Борел. — Регин, ти ще се биеш със Сония. Бенон, ти ще се сражаваш с Яленд. Нарон — с Трасия. Хал, Сено и Порил ще се редуват един срещу друг.

Сония усети как кръвта й се вледенява. Той ме изправи срещу Регин!

Но в това имаше смисъл. Те бяха двамата най-силни ученици в класа. Изведнъж й се прииска да се беше досетила по-рано за това и да се беше престорила на по-слаба, отколкото е в действителност.

„Не, не трябва да мисля по този начин“. Ворел им беше казал много пъти, че ако магьосникът смята, че ще загуби, то битката е вече изгубена. „Аз ще победя Регин — помисли си тя. — Аз съм по-силна. Това ще е отмъщението ми за раните на Порил“.

Оказа се не чак толкова лесно да запази решимостта си, когато лорд Ворел я извика да излезе отпред и да застане до Регин. Той постави ръка на рамото й и тя почувства как магията му изгражда около нея вътрешен щит. Другият воин, лорд Макин, изгради щит около Регин.

— Останалите излезте навън — нареди той. Когато учениците послушно започнаха да излизат през коридора, Сония се насили да погледне Регин в очите. Те грееха, а устните му се изкривиха в самодоволна усмивка.

— Така — каза Ворел, когато учениците насядаха по стълбите извън Арената. — Заемете позиции.

Сония преглътна тежко и отиде в единия край на Арената. Регин изтича в другия и се обърна към нея. Борел и Макин отстъпиха назад и Сония усети как издигат щитове около себе си. Сърцето и затупка лудо.

Ворел погледна първо нея, после Регин и даде рязко знак с ръка.

— Започвайте.

Сония бързо издигна щита си и се приготви да посрещне ударите, но такива не последваха. Регин стоеше със скръстени ръце, отпуснат на единия си крак и чакаше.

Сония присви очи. Първият удар се считаше за много важен. Чрез него магьосникът показваше характера си на противника. Когато се вгледа, тя установи, че Регин дори не е издигнал щита си. Той премести тежестта на тялото си на другия крак, забарабани с пръсти по ръката си, потупа с крак по земята и погледна въпросително към учителя им.

Сония също погледна към лорд Ворел. Воинът наблюдаваше напрегнато, без очевидно да се притеснява от липсата на бойни действия.

Регин въздъхна толкова силно, че дори учениците извън Арената можаха да го чуят. След това се прозя. Сония потисна усмивката си. Това не беше битка на сили, а на търпения.

Тя сложи ръце на хълбоците си и погледна към учениците, без повече да се старае да следи какво прави Регин. Някои от тях ги наблюдаваха напрегнато, други изглеждаха озадачени или отегчени. Тя отново погледна към учителя си. Лорд Ворел й отвърна с хладен поглед.

Може пък да успее да примами Регин да удари пръв. „Ами ако сваля щита си…“

Сония внимателно свали външната си бариера и в този миг всичко около нея избухна в бял огън. Издигнатият набързо щит, с който се опита да отблъсне ударите, се разпадна за няколко секунди. Кожата й настръхна на мястото, където магията на Регин се сблъска с вътрешния щит на Ворел.

— Стой!

Ударите спряха, но пред очите на Сония плуваха черни петна. Тя погледна към лорд Ворел, който застана в центъра на Арената и примигна.

— Регин е победител — обяви той. Откъм учениците се разнесоха слаби поздравителни викове. Сония усети как лицето й пламва, а Регин се поклони грациозно.

— Сония — обърна се към нея лорд Ворел. — Свалянето на щита не е препоръчително, освен ако уменията ти не позволяват да го вдигнеш отново бързо. Ако отново смяташ да използваш тази стратегия, трябва повече да упражняваш защитата си. Можете да излезете.

Бенон и Яленд са следващите.

Сония се поклони и затича с всички сили към портала. В коридора я връхлетя мрачно настроение. „Това е само първата битка“ — помисли си тя. Не можеше да очаква непрекъснато да печели, особено срещу Регин, чийто наставник все пак беше Воин.

Ако винаги ги разпределяха според силата им, тя щеше всеки път да се бие с Регин. Отсега беше ясно, че той предпочита тази дисциплина, а и тя беше чувала Хал да споменава, че Регин взима частни уроци. Тъй като тя нямаше никакво желание да става Воин или да взима допълнителни уроци, тя бе повече от сигурна, че той винаги щеше да е по-добър от нея.

Но пък Ворел беше казал, че само първия път ще ги разпредели според силите им. Ако двойките се променяха според уменията и таланта и тя се окажеше не толкова опитна, колкото Регин, Ворел щеше да я изправи срещу някой от другите ученици.

Което означаваше, че тя има два избора: да се опита да усвои по-добре Воинските умения и всеки път да се изправя срещу Регин, или да се провали, за да може да се отърве от него.

Сония въздъхна, изкачи се по стълбите и се присъедини към останалите ученици. И в двата случая щеше да преживява още много унизителни поражения.

Тя се сети с копнеж за Купола, старата каменна постройка, която се издигаше до жилищата на учениците. Преди да бъде изградена Арената, учениците бяха тренирали там. Дебелите й стени защитаваха външните хора от ударите, които си разменяха вътре, но освен това битката можеше да бъде наблюдавана само от учителя. И Купола беше тясно и задушно, но поне скриваше позора от поражението.

Докато наблюдаваше Бенон и Яленд, Сония бързо се отегчи. Тя не можеше да разбере как тези уроци, с всичките им правила, ще подготвят магьосниците за истинска война. Не, тези Воини прекарваха целия си живот в опасни игри, а магията можеше да бъде използвана за нещо по-добро — например Лечителство.

Тя поклати глава. Знаеше със сигурност, че когато дойде времето да си избира дисциплина, няма да избере червената мантия.