Труди Канаван
Избраница (36)

Глава 35
Предизвикателството

На пръв поглед всичко беше наред, но когато Сония се взря отблизо, тя видя, че химикалът в едната колба е помътнял, а съдържанието на останалите се е превърнало в кафяви бучки. Сложната подредба на пръчки и тежести в таймера бе тотално объркана.

Откъм вратата зад гърба й се разнесе познатото кискане, последвано от подигравателни подмятания. Тя се изпъна, но не се обърна.

След разговора с Дориен тя се беше изпълнила с увереност и бе готова да предизвика Регин при първа възможност, но с напредването на деня в нея започнаха да възникват съмнения. Всеки път, когато си помислеше, че всъщност ще трябва да се бие с Регин, идеята й се струваше все по-глупава. Той бе най-добър във Воинските умения, а тя — най-зле. Ако изгубеше, тормозът му нямаше да има край. Не си струваше да рискува.

В края на седмицата вече беше сигурна, че това е най-лошото нещо, което би могла да направи. Ако изтърпеше тормоза му достатъчно дълго, накрая можеше да му омръзне. Беше готова да изтърпи обидите и засадите след занятията.

Но не и това. Докато разглеждаше остатъците от опита й, тя усети как в нея се заражда мрачна ярост. Когато Регин направеше нещо такова, дори учителите да не я накажеха за проваления опит, той й пречеше да научи нещо ново. И по този начин намаляваше шансовете й един ден да натрупа достатъчно умения, за да помогне на Гилдията да се изправи срещу Акарин.

Тя усети как нещо в нея се пречупва и гневът й се разрази с всички сили.

Изведнъж осъзна, че единственото, което иска, е да направи Регин на пух и прах.

„Отправи предизвикателството си на публично място. Той ще бъде принуден да го приеме или ще опетни фамилното си име. После хвърли на глупака един хубав бой, не го жали. Ако след това продължи да те тормози, отново го предизвикай. Но аз не мисля, че ще поиска втори път да се озове в такова положение“.

Официално предизвикателство. Наистина беше рисковано. Както и изчакването. Той можеше никога да не се отегчи и да я остави на мира. А чакането въобще не й харесваше…

„Отправи предизвикателството си на публично място“.

Тя се обърна бавно и видя, че Регин и учениците от предишния й клас стоят на вратата и я гледат. Тя тръгна бавно към тях, проби си път с лакти и излезе в коридора. Там беше пълно с ученици и учители. Жуженето на гласове бе силно, но не чак толкова, че да не може да бъде надвикано от един човек. В дъното на коридора се появи и тръгна към стаята магьосник с лилава мантия. Лорд Сарин, Повелителят на Алхимиците. Идеално.

— Какво има, Сония? — ухили се Регин. — Да не би експериментът ти да се е провалил?

Сония се обърна и се изправи срещу него.

— Регин от фамилия Уайнар, Дом Парен, предизвиквам те на официален двубой в Арената.

Лицето на Регин замръзна и той зяпна от изненада.

В коридора настъпи пълна тишина. С крайчеца на окото си Сония видя как всички се обръщат към нея. Дори лорд Сарин се спря. Тя прогони усещането, че току-що е направила нещо, за което ще съжалява цял живот. Вече бе твърде късно да го промени.

Регин успя да затвори устата си. На лицето му се изписа замислено изражение. Тя се зачуди дали ще й откаже, дали ще каже, че не си заслужава да се бие с нея. Не му давай време да мисли!

— Приемаш ли? — попита настоятелно тя.

Той се поколеба, след което се усмихна широко.

— Приемам, Сония от никое семейство и Дом.

Изведнъж коридорът се изпълни с глъч. Уплашена, че цялата й смелост ще се стопи в мига, когато се огледа, Сония не сваляше очи от Регин. Той погледна към другарите си и се засмя.

— О, това ще бъде много…

— Ти избери времето — рече рязко тя.

Усмивката му изчезна, но после бързо се върна на устните му.

— Няма да е зле да ти дам малко време да наваксаш — рече безгрижно той. — Волник, след една седмица, един час преди залез. Мисля, че е достатъчно.

— Сония — разнесе се мъжки глас.

Тя се обърна и видя, че към нея се приближава лорд Елбен. Той погледна към събралата се тълпа и се намръщи.

— Експериментът ти се е провалил. Проверих го снощи и тази сутрин, и не виждам причината за това. Ще ти дам още един ден да опиташ отново.

Тя се поклони.

— Благодаря ви, лорд Елбен.

Той огледа учениците, които се мотаеха около вратата.

— Стига приказки. Доколкото знам, занятията се провеждат в стаите.

 

 

— Като гледам, пиеш повече сийо от преди, а?

Денил подаде манерката на Джано и кимна.

— Мисля, че започвам да го оценявам.

Морякът го погледна разтревожено.

— Питието няма да обърка магията, нали?

Денил въздъхна и поклати глава.

— Не съм чак толкова пиян, но няма да се справя добре, ако се сблъскваме с морски пиявици.

Джано го потупа по рамото.

— Толкова на юг няма ейома, забрави ли?

— Трудно ще забравя — промърмори Денил. Коментарът му беше заглушен от виковете на моряците. Един от членовете на екипажа току-що бе влязъл в каютата. Той се ухили и се отправи към хамака си. Измъкна от торбата малък глинен инструмент и се запъти към мястото си начело на масата.

Когато мъжът засвири, Денил се замисли за изминалата седмица. За три дни двамата с Тайенд успяха да се върнат в Капия, като избраха пряк маршрут и смениха няколко пъти конете си. Тайенд остана в къщата на сестра си, а Денил продължи до града. Спря се в Дома на Гилдията само колкото да стъкне малко сандъче с дрехи и намери кораб, който щеше да отплава за Имардин още същата вечер.

С удоволствие се качи на борда на „Финда“. Джано го посрещна като стар приятел и го увери, че ще стигне бързо до дома, защото ще хванат попътните пролетни ветрове.

Джано пропусна да спомене, че пролетните ветрове означават и доста бурно море. На Денил му беше все едно, но лошото време го принуждаваше да прекарва почти цялото си време в каютата, където просто нямаше какво друго да прави, освен да се притеснява какво го очаква в Гилдията.

Страховете му, че Акарин беше усетил нещо за чувствата му към Тайенд, се засилиха. Когато се отби в Дома на Гилдията, Еренд му беше дал няколко писма. Едното беше от Ротан. Денил побърза да го отвори и установи, че то съдържа предупреждение.

„… Аз не бих се притеснявал за тези слухове. Все пак те касаят помощника ти, а не теб. Но си помислих, че би искал да го знаеш, за да прецениш сам дали ще ти създаде проблеми в бъдеще“.

Ротан очевидно смяташе, че Денил не знае за Тайенд. Двамата се бяха опитвали да убедят елийнския двор точно в това, но след като вече беше „информиран“, елийнците — и киралийците щяха да очакват от него да избягва компанията на Тайенд.

Освен ако никой не знаеше, че Ротан го е предупредил. Можеше да се престори, че не е получил писмото… но не, веднага, щом пристигнеше в Гилдията, Ротан щеше да попита дали го е получил и ако трябваше, щеше да повтори предупреждението си.

Ами Акарин? Денил не беше сигурен какво е научил от проучванията му Върховният повелител. Ами ако тези източници също можеха да дадат сведения за „приятелството“ между Денил и Тайенд? Ако подозренията на Акарин са били потвърдени по време на краткото мисловно общуване?

Денил въздъхна. В продължение на няколко дни всичко беше прекрасно. Никога не е бил толкова щастлив в живота си. А после… това.

Когато манерката отново се озова в ръцете му, той отпи още една глътка от силното питие. „Дано Тайенд да не пострада от познанството си с мен — помисли си той. — Останалото ми е все едно“.

 

 

Вечерната зала беше препълнена. За последен път Лорлън я беше виждал толкова пълна, когато търсеха Сония в копторите. Днес присъстваха дори магьосници, които рядко посещаваха ежеседмичните събирания.

И сред тях най-силно се открояваше човекът, който седеше до него. Морето от червени, зелени и лилави мантии се раздели пред Акарин, който се отправи към креслото си.

Той очевидно се забавляваше. За останалите безизразното му лице не разкриваше нищо, но Лорлън го познаваше много добре. Ако Акарин не искаше да участва в обсъждането, свързано с предизвикателството, отправено от избраницата му към друг ученик, той нямаше да се появи тук. Повелителите на трите Школи вече бяха насядали в креслата си и с приближаването на Акарин около тях започна да се събира тълпа. В нея Лорлън забеляза и сина на Ротан, Дориен.

— Изглежда, ученичката ви отново е намерила начин да ни забавлява, Акарин — каза лейди Винара. — Започвам да се чудя какво ли ни чака след като завърши.

Ъгълчето на устните на Акарин леко се изви нагоре.

— Аз също.

— Ваша ли беше идеята за това предизвикателство или нейна? — изръмжа Болкан.

— Не беше моя.

Болкан повдигна вежди.

— И не ви е питала за разрешение?

— Не, но за това няма правило, макар че според мен би трябвало да има.

— А ако ви беше попитала, щяхте ли да й откажете?

Акарин присви очи.

— Не е задължително. Ако беше потърсила мнението ми по въпроса, може би щях да я посъветвам да изчака.

— Това сигурно е било спонтанно решение — предположи лорд Пийкин, който стоеше до стола на Винара.

— Не — отвърна лорд Сарин. — Тя избра момент, в който имаше много свидетели. Регин нямаше друг избор, освен да приеме.

Лорлън забеляза, че Повелителят на Алхимиците поглежда многозначително встрани и също се обърна натам. Лорд Гарел стоеше сред събралите се магьосници и веждите му бяха свъсени.

— Щом го е планирала, значи е уверена, че ще победи — заключи Пийкин. — Съгласен ли сте с нея, лорд Болкан?

Воинът сви рамене.

— Тя е силна, но противник с повече умения може да я победи.

— А Регин?

— Уменията му са като на всеки второкурсник.

— Достатъчни ли са, за да победи?

Болкан погледна към Акарин.

— Достатъчни, за да не можем с лекота да предвидим изхода от схватката.

— Смятате ли, че тя ще спечели? — обърна се Винара към Акарин.

Върховният повелител помълча, преди да отговори:

— Да.

Тя се усмихна.

— Но разбира се. Тя е ваша ученичка и вие трябва да я подкрепите.

Акарин кимна.

— Това също е вярно.

— Несъмнено тя го прави, за да ви достави удоволствие. — Лорлън вдигна изненадано глава, разпознавайки гласа на лорд Гарел.

— Съмнявам се — отвърна Акарин.

Изненадан от признанието му, Лорлън го погледна, след което внимателно огледа израженията на останалите магьосници. Никой не изглеждаше изненадан. Само синът на Ротан, Дориен, изглеждаше замислен. Може би бяха забелязали, че Сония не е доволна от наставника си.

— Тогава какъв е мотивът й? — попита Пийкин.

— Ако спечели, Регин ще спре да я тормози от страх, че ще бъде предизвикан пак и отново победен — отвърна Винара.

Настъпи мълчание; магьосниците се спогледаха. Като заговори открито за тормоза пред Акарин и Гарел, Винара беше привлякла вниманието им към потенциалния конфликт между двамата наставници. Обикновено никой не се притесняваше да обсъжда враждата между двама ученици в присъствието на наставниците им, но малцина се осмеляваха да повдигнат въпроса, когато единият от наставниците беше Върховният повелител. Това поставяше Гарел в интересна позиция.

Нито един от двамата не се обади.

— Зависи как ще се развие двубоят — обади се Болкан, нарушавайки тишината. — Ако тя спечели единствено благодарение на силата си, никой няма да я уважава.

— Това няма никакво значение — възрази Сарин. — Независимо как ще спечели, Регин повече няма да я притеснява. Съмнявам се, че нея я интересува дали някой уважава бойните й умения.

— Има методи за побеждаване на по-силни магьосници — напомни му Болкан. — Регин го знае. Той вече ме потърси за консултация по този въпрос.

— А Сония? Тя също ли ще получи допълнителни инструкции от вас? — обърна се Винара към Болкан.

— Нейният учител е лорд Ийкмо — отвърна Акарин.

Болкан кимна.

— Неговият стил е по-подходящ за темперамента й.

— Кой ще ръководи схватката? — попита някой от магьосниците.

— Аз — отвърна Болкан. — Освен ако няма възражения. Лорд Гарел ще защитава Регин. Вие ли ще защитавате Сония? — попита той Акарин.

— Да.

— Ето го и учителят на Сония — посочи лорд Сарин. Лорлън се обърна и видя, че лорд Ийкмо тъкмо влиза в стаята. Воинът се спря и се огледа, очевидно изненадан от събралата се тълпа. Когато погледът му се спря върху събралите се около Акарин магьосници, той повдигна изненадано вежди. Сарин го привика с жест.

— Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю — каза Ийкмо, след като се приближи до креслата.

— Лорд Ийкмо — каза Пийкин. — Сигурно се подготвяте за късните уроци.

Ийкмо се намръщи.

— Късни уроци?

Пийкин се засмя.

— Значи наистина е толкова добра, така ли? И не се нуждае от допълнителни тренировки?

Младият магьосник свъси вежди.

— Тренировки?

Винара се съжали над воина.

— Сония е отправила официално предизвикателство към Регин.

Ийкмо я зяпна и лицето му пребледня.

— Какво е направила?

 

 

Сония крачеше из стаята си и кършеше ръце. „Какво направих? Позволих на гнева ми да вземе връх, това е. Не знам нищо за битките. Сега само ще изглеждам като глупачка в очите на…“

— Сония.

Сония се обърна и примигна изненадано при вида на мъжа, който стоеше на вратата на стаята й. Досега никой не я беше посещавал в седалището на Върховния повелител.

— Лорд Ийкмо — каза тя и се поклони.

— Още не си готова, Сония.

Тя примигна и изтръпна от страх. Щом Ийкмо смята, че не може да победи…

— Надявах се да ми помогнете, милорд.

На лицето на Ийкмо се смениха няколко изражения. Смайване. Замисляне. Интерес. Той се намръщи и прокара пръсти през косата си.

— Разбирам защо го правиш, Сония. Но не трябва да ти напомням, че Гарел е опитен Воин, а уменията на Регин са по-добри от твоите — въпреки всичко, което съм те научил. Той има цяла седмица за подготовка и Болкан се съгласи да го тренира.

Болкан! Нещата се влошаваха още повече! Сония погледна ръцете си. Забеляза с облекчение, че не треперят, но стомахът й толкова се беше свил от притеснение, че чак й се догади.

— Но аз съм по-силна и в правилата на предизвикателството няма изискване за ограничаване на силата — посочи тя.

— Не бива да разчиташ само на силата си, Сония — предупреди я Ийкмо. — Има начини да бъде неутрализирана. И аз съм сигурен, че Болкан ще се погрижи Регин да ги научи.

— Тогава се погрижете да ги науча и аз — отвърна му тя. Изненадана от решителността в тона си, тя погледна смутено Ийкмо. — Ще ми помогнете ли?

Той се усмихна.

— Разбира се. Не мога точно сега да изоставя ученичката на Върховния повелител.

— Благодаря ви, милорд.

— Но не си мисли, че го правя само от уважение към наставника ти.

Тя го погледна изненадано и се зарадва, като забеляза одобрението в погледа му. От всичките си учители най-малко очакваше да спечели уважението на Воина.

— Съзнаваш ли, че хората ще ме наблюдават как те обучавам? — попита той. — И ще докладват всичко на Регин и лорд Гарел.

— Помислила съм и за това.

— И?

— Какво ще кажете… за Купола?

Ийкмо повдигна вежди и широко се ухили.

— Убеден съм, че мога да го уредя.